Алън Фолсъм
Завещанието на Макиавели (109)

109

7:77 вечерта

Мигел направи знак на младежите и даде газ. Моторът буквално полетя нагоре по стръмната пътека, разхвърчаха се камъчета и съчки. Другите плътно го следваха. След известно време, сторило се цяла вечност на Хап, най-после стигнаха върха и наклонът намаля. Двайсетина метра по-нататък се появи огромна, надвесена над пътя скала, образуваща в основите си нещо като плитка пещера. Трите машини се стрелнаха натам.

— Изключете двигателите! — заповяда на испански Мигел.

Тишината ги връхлетя внезапно. Затаили дъх, те се обърнаха назад. Не видяха нищо освен скалистото плато и бързо потъмняващото небе. Така изтече цяла минута. В момента, в който започнаха да си мислят, че хеликоптерите са поели в друга посока, планината се огласи от силен грохот и тежките машини изведнъж изпълниха небето и се понесоха с пълна скорост към хребета. След броени секунди прелетяха над надвисналата скала, на не повече от двайсетина метра височина.

Първите четири носеха маркировката на испанската жандармерия, а Хап моментално разпозна петия — армейския хеликоптер „Чинук“, който ги беше докарал в Барселона от Мадрид. Присъствието му означаваше, че в операцията е включен и отрядът на Сикрет Сървис под командването на Бил Стрейт.

Той бързо измъкна своето блекбъри и го включи с надеждата за ново съобщение от помощника си, което би хвърлило допълнителна светлина за състоянието на нещата. Такова наистина имаше, но съдържанието му представляваше пълна изненада.

Хап, отново опитвам да се свържа с теб. Според Мадрид президентът все пак се намира в района на манастира, най-вероятно затрупан някъде в мината. Натам пътуват сили на испанските специални части, ЦРУ и Сикрет Сървис.

Продължение.

Получи се информация, че ти си стрелял по оперативните агенти в „Монсерат“ и може би си ранен. Къде си, по дяволите? Моля те, изпрати координати и докладвай състоянието си.

Продължение.

Оперативната група не е от ЦРУ. Посолството в Мадрид е получило погрешна информация. Тя е от специалните части на ЮАР със задача да изведе доктор Фокс от Испания и да го прехвърли в Южна Африка. Правителството на ЮАР вече поднесе извинения на Държавния департамент и посолството в Мадрид.

Продължение.

Пълни глупости. Ти знаеш, че нашата информация за присъствието на президента в „Монсерат“ и заповедта ЦРУ да го отведе оттам дойде от началника на кабинета на Белия дом в Мадрид. Как е възможно НК и резидентът на ЦРУ в Мадрид да сбъркат оперативния екип с този на специалните части на ЮАР? И как първоначалната мисия за прибирането на президента се превръща в операция за изтеглянето на доктора от ЮАР от едно и също място? Дали нашият обект се е намирал в тунелите по време на земното свличане, но никой не е подозирал това? Възможно ли е той да се е срещнал с доктора от ЮАР? Опитах да се свържа със заместник-директора на СС, който все още е в Мадрид, но без успех.

Продължение.

Ако си жив и здрав, има заповед незабавно да се свържеш с Джейк Лоу или съветника по националната сигурност Маршъл и да докладваш ситуацията. От тях може би ще разбереш за какво става въпрос.

Продължение.

Това е директна заповед от ВП. Моля те да потвърдиш, че си я получил.

Продължение.

В личен план съм дълбоко обезпокоен. Къде изчезна, по дяволите? Ранен ли си? Имаш ли нужда от помощ? Отговори ми, Хап! Или накарай някой друг да се свърже с мен!

Объркването на Бил Стрейт беше напълно обяснимо. Информацията от началника на кабинета в Мадрид не съдържаше дори капка истина. Агентите в манастира със сигурност не бяха южноафрикански командоси, а стопроцентови американци. Те знаеха, че президентът е там, и бяха дошли за него. Вниманието им към д-р Фокс със сигурност бе проява на друга, засега неизвестна страна на операцията.

Що се отнася до Бил Стрейт, Хап не беше в състояние да определи дали помощникът му е бил подведен и прави отчаяни опити да се ориентира, или работи за врага. Дали отчаяните му усилия да го открие се дължаха на характерните за Сикрет Сървис братски чувства, или просто искаше да бъде сигурен, че той е неутрализиран?

Хап направи гримаса и прибра блекбърито. Очите му се насочиха към сгушената под скалата групичка, позлатена от лъчите на залязващото слънце.

— Попитай Амадо близо ли сме до някой от комините, през които се стига до мината — обърна се към Мигел той. — И можем ли да стигнем пеша до него.

Мигел размени няколко думи на испански с племенника си.

— Въздушните комини са много — поясни той. — Просто трябва да тръгнем отнякъде. Момчетата предлагат един наблизо, защото той горе-долу отговаря на разстоянието, което вероятно са изминали хората долу.

— Къде се намира?

— На около километър оттук. Можем да тръгнем веднага.

Хап замълча и се втренчи в него, после му направи знак да се приближи и понижи глас:

— Ако президентът и Мартин са някъде под нас, трябва да ги открием преди испанската полиция.

— Знам.

— Но не знаеш, че тя действа съвместно с екипи на ЦРУ и Сикрет Сървис. Аз съм дълбоко убеден, че повечето от тези агенти са на наша страна, независимо дали са испанци, или американци. Те искат да спасят президента и да го отведат на сигурно място.

— Искаш да кажеш, че има опасност да бъдем ликвидирани?

— Не. Искам да кажа, че ще ликвидират всеки, който се изпречи на пътя им. Става въпрос за президента на Съединените щати. Ти видя онези хеликоптери, но скоро ще дойдат и други, които едва ли ще успеем да преброим. Изправени сме пред цяла армия, дълбоко убедена в правотата на своята мисия.

— Няма значение дали сме изправени пред един човек, или цяла армия — тръсна глава Мигел. — За мен хората долу са като членове на семейството ми. Предполагам, че и за теб е така, нали?

Хап замълча за момент, после кимна.

— Да.

Едно бе да влезеш в престрелка с група агенти под прикритие, но съвсем друго — да се биеш с цял легион законни представители на реда в Испания, с ЦРУ и дори с колегите си от Сикрет Сървис. Но той знаеше, че нямат друг избор.

— Какво ще правим с момчетата?

— Аз ще се погрижа за тях.

— Взе ли от колата комплекта за първа помощ?

— Да.

— Извади спасителните одеяла. Ти ще вземеш три, а аз — четири.

— Добре — кимна Мигел, но очите му останаха заковани върху лицето на Хап. — Как е рамото?

— Адски ме боли.

— Изпий едно-две болкоуспокоителни.

— Сега не е време да се дрогирам — поклати глава Хап.

— Продължаваш ли да кървиш?

— Май не. Твоят доктор свърши добра работа.

— Значи ще можеш да вървиш, така ли?

— Ще вървя и още как!

— В такъв случай да тръгваме — изправи се Мигел и се насочи към мотоциклета. Отвори багажното отделение, извади комплекта за първа помощ и отдели седем сгънати като пликчета одеяла от тънка, но здрава материя. Към тях прибави половин дузина шоколадови блокчета, чанта с вода, две фенерчета и картечен пистолет „Щаер“. Подаде четири пликчета и половината шоколад на Хап, прибави към тях едно от фенерчетата, а другото затъкна в колана си. Чантата с вода отиде на едното му рамо, картечният пистолет — на другото. В същия миг слънцето се скри зад хоризонта и над планината се спусна пурпурен сумрак. В следващия петимата напуснаха заслона и поеха по каменистото плато.