Лулу Тейлър
Нежна империя (54)

54.

Телефоните в офиса на „Тревелян“ звъняха като обезумели. Беше се разчула новината, че Нийв е рекламното лице на „Чаена роза“. Тя го бе съобщила по време на пресконференцията във връзка с ролята си като момиче на Бонд, което бързо превърна новината в сензация.

— Тази година ще бъде много вълнуваща за мен — заяви тя пред пълната с журналисти зала. — Ще играя момичето на Джеймс Бонд и ще бъда рекламното лице на новия секси парфюм на „Тревелян“ „Чаена роза“. Ароматът е превъзходен — свеж, романтичен и невероятно женствен.

Представителите на пресата съвестно записаха всичко и го отпечатаха. От вестниците и списанията започнаха да им се обаждат на следващия ден, редактори молеха за мостри и обещаваха положителни статии, ако получат ексклузивно интервю с Нийв или със сестрите Тревелян, а най-добре — с всички заедно.

Джемайма пусна няколко снимки от фотосесията, за да разпали още любопитството и да засили очакването за предстоящата промоция на „Чаена роза“. Навсякъде пишеха за тях. Явно хората наистина не можеха да се наситят на Нийв. Всяка нейна снимка беше чисто злато. Раздаваха малки шишенца с „Чаена роза“ в розови кутийки, придружени със стилна брошура с портрети на Нийв, на сестрите Тревелян и с историята на парфюма, обичан от много поколения, потънал в забрава и сега възроден за съвременната жена. Пресата лапна всичко като топъл хляб.

Направиха нов мини сайт за „Чаена роза“, а изхабеният стар уебсайт на „Тревелян“, който съдържаше просто информация за търговците, бе изцяло преобразен с новите цветове и шрифтове на компанията. Направиха виртуална разходка из обновения магазин и козметичните салони, за да покажат модерния им вид и да подмамят изтъкнати клиенти да опитат всичко, което се предлага. Онлайн можеха да бъдат поръчвани комплекти за подарък и кошници, пълни с продукти „Тревелян“ за близки, приятели и корпоративни клиенти.

Магазинът беше почти готов, а новите служители в него бяха обучени да използват прекрасните френски козметични продукти за кожа с ароматите на „Тревелян“.

— Вече не се налага да ходя никъде другаде — заяви Джемайма. — Какво удобство: козметичката ми е точно под офиса.

— А ако плановете ти се увенчаят с успех, ще си имаш и личен СПА салон в къщата си в провинцията — изтъкна Попи.

— Мммм, няма ли да е прекрасно! — усмихна се Джемайма. — Всичко зависи как ще се развият нещата финансово. Ще видим, както казваше мама. Искам да го обсъдя с Тара. Ще бъде в офиса днес следобед, нали?

Попи кимна.

— Мисля, че ще бъде много впечатлена от това, което успяхме да постигнем за толкова кратко време. На практика цялата рекламна кампания е готова.

— Да се надяваме, че и тя ни носи добри новини — отбеляза Джемайма. — Ако не е успяла да сключи сделка с дистрибутор, нещата биха могли въпреки всичко да се объркат.

— Но вече имаме Нийв. Толкова е известна в Щатите, че това би трябвало да работи в наша полза.

— Надявам се, Попи, наистина.

 

 

Когато Тара пристигна, всички се бяха събрали в заседателната зала: Джемайма, Попи и Дона, сериозни и делови. Сякаш бе минала цяла вечност, откакто сестрите за пръв път бяха седели тук и се запознаваха с дейност, в която навлизаха против волята си. Вече се чувстваха съвсем естествено в залата, компетентни по възложените им задачи и убедени в предстоящия успех на продукта си.

Тара влезе усмихната — елегантна, но и изключително женствена с тъмносинята си пола „Вивиан Уестууд“ и бялата си блуза с къс ръкав и с тъмносин сатенен колан на кръста.

— Здравейте, всички. Радвам се да ви видя.

— И ние теб — вдигна вежди Джемайма. — Доста си наперена.

— Да, наперена съм. Ако искате да знаете, за пръв път от много време се чувствам направо фантастично. Пътуването ми до Ню Йорк беше интересно и много ползотворно. — Седна и сложи върху масата чантата с лаптопа си. — Нося добри новини. — Изгледа ги една по една. — Имаме партньор в Съединените щати.

Дона плесна с ръце и се усмихна широко.

— Да! Фантастична новина! Браво на теб, Тара! Каква е сделката?

— Ще продадем лиценза за пет години срещу много, много солидна сума и ще работим в сътрудничество с новия си лицензиран представител, за да разпространим марката в целия свят, не само в Съединените щати. След като минат петте години, можем да подновим договора и сътрудничеството, ако искаме.

— Охо! — ахна Джемайма. — Това е прекрасно. Страхотна работа, Тара.

— Това малко облекчава вас двете. Попи… — обърна се към нея Тара, — не се налага да продаваш мебелите и вещите от Локстън, ако не желаеш. Знам, че къщата вече е продадена, но все още можем да задържим другите неща.

— Радвам се, че разрешихме проблема — усмихна се Попи, — обаче не искам тези вещи. И бездруго съм се сбогувала с повечето от тях. Пък и какво ще ги правим? Мисля, че предпочитам да ги продадем и после да решим за какво да използваме парите. Малко финансово спокойствие няма да ни навреди, нали?

— Да, имаш право. Приятно е да се освободим от всичко това, нали? Джемайма, изглежда, в крайна сметка ще можеш да задържиш апартамента на Итън Скуеър. Възнамерявам да преразгледам финансовата ни структура и заплатите за следващата година, така че ще можеш да си позволиш да поддържаш жилището.

Джемайма се усмихна.

— Знаеш ли, и аз мисля като Попи. Вече се сбогувах, време е да продължа напред. Бъдещето ми е с Хари, така че най-сетне трябва да се откажа от своята квартира. Освен това съм определила парите за други неща. Сигурно след време с Хари ще си купим малък апартамент в Лондон, но искам да направя в Хърн СПА салон и малък ресторант. А и Хари все още се нуждае от пари за Голямата зала и за десетки други неща, така че…

Дона я прекъсна, защото изгаряше от нетърпение и не можеше да чака повече:

— Тара, още не си ни казала, кой е новият ни партньор?

— А, да, тъкмо се канех да го направя. — Тя стана грациозно и отиде до вратата на залата. — Дами, позволете да ви представя новия ни лицензиран представител и партньор Ричард Ферера.

Той влезе в залата. Изглеждаше добре с костюма си „Джърмин стрийт“, червената си копринена вратовръзка, ръчно изработените обувки „Чърч“ и широката си усмивка.

— Добър ден, дами. За мен е огромно удоволствие да бъда тук.

Жените ахнаха смаяни, че виждат Ричард Ферера в офиса на „Тревелян“.

— Той какво търси тук? — окопити се най-сетне Джемайма.

Тара вдигна ръка, за да ги помоли да запазят спокойствие.

— Казах ви, той е новият ни партньор.

— Но как така? — ужаси се Попи. — Той е партньор на Джека! Видяхме ги заедно в Спенсър Хаус. Което означава, че Джека в крайна сметка спечели. Тара, как можа?

— Чакайте, чакайте, не разбирате. — Тя се обърна към Ферера: — Ричард, по-добре им обясни.

— Разбира се. — Той седна срещу тях. — Първо, нека ви уверя, че двамата с Джека Фарнезе вече нямаме никакви отношения, нито делови, нито каквито и да било други. Всъщност след около двайсет минути двама едри бодигарда ще я изведат от апартамента ми в Кенсингтън. Ще й бъде позволено да вземе личните си вещи и нищо друго. Достъпът й до Еф Еф Би и до цялата информация, която е събрала в компютри на компанията, ще бъде прекратен незабавно.

Всички замълчаха, опитвайки се да си представят как Джека ще реагира на това, и атмосферата в залата чувствително се разведри.

— Тази стъпка няма ли да я ожесточи още повече? — попита Попи. — И да засили решимостта й да се обърне към съда, за да получи дял от компанията?

Ферера кимна.

— Разбрах, че Джека се е постарала да се застрахова за всякакви възможности с това дело. Тя твърди, че не само е осиновена дъщеря на Тревелян, но и че е дъщеря на баща ви. От Тара научих, че е отправила обвинения дори за сексуална връзка, за да може това да подсили иска й за компенсация под формата на дял от компанията. Разбира се, безвкусно е дори да го обсъждаме, но такава е реалността. Джека със сигурност не се притеснява да се изправи пред съда и да излъже, но според мен тя е допуснала една класическа грешка — сложила е твърде много съставки в отровното си биле.

— Пресолила е манджата — отбеляза Джемайма.

Той се усмихна.

— Хубав израз. Всички знаем, че и най-добре замислените планове могат да се объркат. А първото правило относно измамата е никога да не оставяш нищо черно на бяло. — Ферера извади лист от джоба си. — Джека много ще съжалява, че ми е написала това писмо. — Разгърна листа и го приглади. — Нека ви прочета един пасаж. — Прегледа написаното с дръзкия почерк и зачете: „Глупавият старец изпълняваше всичките ми желания, беше мой роб. Всички го знаеха. Чувстваше се много виновен за причиненото на родителите ми и все смяташе, че не ме компенсира достатъчно, и изпълняваше всичките ми желания. Мога да използвам това в своя полза, когато се стигне дотам. Никой не може да ме обори, каквото и да разкажа, че се е случило между нас“.

Изчакаха още малко и когато стана ясно, че той няма да чете повече, Джемайма се обади разочаровано:

— Всъщност не пише, че ще излъже, че са имали сексуална връзка.

— Така е, щеше да е прекалено лесно. — Той ги изгледа сериозно. — Но поставя твърденията й под сериозно съмнение. А и коя жертва на сексуално насилие нарича насилника си свой роб и глупав старец? Това ще компрометира версията й.

— Смяташ ли, че има и най-малка вероятност да е истина? — попита Попи боязливо. — Ако наистина татко я е насилвал… няма да мога да се понасям, ако отхвърлим всичко като лъжа.

Ферера се наведе напред и погледна младата жена право в очите.

— Искрено вярвам, че си го е измислила. Разказа ми много неща за половия си живот, при това с огромно удоволствие. Разказа ми, че е изгубила девствеността си на шестнайсет с момче, немного по-голямо от нея. Нито веднъж не е споменавала за сексуална връзка с баща ви. Според мен е съчинила тази история, за да отклони вниманието от нещо друго — от факта, че всъщност никога не е била законно осиновена от семейство Тревелян.

— Така ли? — изненада се Джемайма.

Трите сестри се спогледаха изумени. Още от деца бяха смятали, че Джека е тяхна осиновена сестра.

Той поклати глава.

— Тя ми го каза. Опитала се да убеди стареца да го направи, но съпругата му, вашата майка, отказала да подпише документите. Джека ме попита лесно ли е да подправи човек официални документи. Отговорих, че е трудно и че няма да й помогна за такова нещо.

— Значи затова изведнъж започна да тръби, че е дъщеря на татко — възкликна Джемайма. — Претенциите й за дял от компанията ще бъдат много по-необосновани, след като никога не е била официално осиновена от семейство Тревелян. — Тя подсвирна тихичко. — Браво на мама. Никога не съм смятала, че ще го кажа.

— Но когато обсъждахме посещението ти у Алис, ти каза, че според нея е много вероятно Джека наистина да е дъщеря на татко — мрачно й напомни Тара.

— И сигурно точно на това залага Джека — отговори Джемайма. — Вероятно смята, че разполага със свидетел, който да подкрепи претенциите й.

— ДНК тест би разрешил проблема — заяви Тара. — Би станало категорично ясно, нали така?

— Ако тя изпитва някакви съмнения, сигурно ще откаже да си направи тест, защото така би отслабила позициите си.

Тара стисна юмруци.

— Сигурно затова е откраднала медальона от тоалетката на мама. Вероятно го е направила при последното си посещение там. Вътре има кичур от нейната коса, който би ни дал възможност сами да поръчаме теста и да разберем дали ни е кръвна роднина.

— Значи е откраднала медальона, за да ни попречи да го направим. Но още по-вероятно е — добави Джемайма — да използва нашата коса, за да фалшифицира ДНК тест, ако наистина не е дъщеря на татко. Може да използва наша коса вместо своята.

Попи бръкна в чантата си и извади отвътре един плик. От него измъкна тънка сребърна верижка, на която висеше гладък овален медальон с гравиран върху капачето лебед. Остави го на масата и го бутна в средата, за да могат всички да го видят.

— Този медальон ли имате предвид? — невинно попита тя.

 

 

— Да? — напрегнато попита Джека зад вратата. Притесняваше се и не искаше никой да я безпокои.

Ричард се беше върнал от Ню Йорк предния ден, но все още не се беше прибирал в апартамента. Джека започваше да усеща, че контролът й се изплъзва. Беше толкова обсебена от битката си за „Тревелян“, че не беше обръщала достатъчно внимание на Ричард. Все пак изобщо не се съмняваше, че стига да поиска, ще го накара да дотича при нея.

Но сега изведнъж бе изгубила увереността си. Колкото повече размишляваше, толкова повече се убеждаваше, че не всичко е наред. Тази сутрин й беше отказан достъп до вътрешната мрежа на Еф Еф Би — просто обикновена засечка, така си бе казала. От седмици не бе получавала никакви служебни имейли. А и от известно време Ричард не я бе търсил. Всъщност вече месеци все тя го търсеше…

И докато всички тези мисли се въртяха в главата й, на вратата се почука. Отвори и се изправи пред двама яки бодигарда.

— Да? Какво искате?

— Идваме да ви помогнем да се изнесете, госпожице — отговори единият. — Моля ви да съберете личните си вещи — само дрехи и тоалетни принадлежности — и да бъдете готова след пет минути.

— Какви ги говорите? — смаяно попита тя.

— Чухте ни, госпожо — отговори другият с плътен глас, напомпан с тестостерон. — Имате пет минути да се изнесете.

Джека скръсти ръце и се усмихна саркастично.

— Съмнявам се.

Момчетата се спогледаха — явно отказът й ги зарадва. Точно така обичаха да става.

Пет минути по-късно тя крещеше и ругаеше, а виковете й отекваха из цялото стълбище, докато двамата мъжаги я извеждаха от сградата възможно най-внимателно.

— Нещастници такива, проклети тъпанари! Не можете да се държите така с мен! Знаете ли коя съм? Веднага ще се обадя на Ричард и той ще ви уволни! Обаче преди това ще нареди да ви одерат живи, идиоти такива! Върнете ми телефона и ще му се обадя.

— Съжалявам, госпожице — каза по-едрият, — телефонът е собственост на компанията.

— Аааах! — изпищя Джека безсилно. — Върнете ми поне телефона и компютъра, моля ви! Хайде, момчета, пуснете ме поне да си взема дрехите!

— Дадохме ви пет минути, госпожице, а вие решихте да не си събирате багажа, както ви посъветвахме — отговори първият и я избута във фоайето. Тя бе използвала времето, за да се опитва безуспешно да се свърже с Ричард или с неговата асистентка. Направо не можеше да повярва, че се случва всичко това.

Рязко смени тактиката и престана да ругае. Съблазнително наклони глава и измърка:

— Ще ви се отплатя…

Мъжете се спогледаха развеселени.

— Хубаво предложение, госпожице, но не си струва да рискуваме работата си. Сигурни сме, че ни разбирате.

Лицето й отново се преобрази и тя заприлича на разярен демон с мятащи яростни искри очи.

— Майната ви, тъпаци! — кресна и се втурна вбесена пред тях надолу по стълбите и през фоайето.

„Това копеле Ферера ме прецака! — помисли си яростно. — Нищожество. Не мога да повярвам. Сигурно онези кучки са го докопали. Питам се коя точно. Сигурно Джемайма, наглата курва! Пет пари не давам. Все още имам тайното си оръжие.“ Тя се усмихна и вдигна ръка към медальона на шията си. Вдигна гладката кутийка и я разгледа. Намръщи се. Беше същата по големина, цвят и размер, но изглеждаше по-различно. Нейният медальон имаше гравиран лебед на капачето, а този нямаше. Обзе я паника, докато отваряше медальона. Ахна стреснато. Кичурът, сплетен от четирите различни косъма, го нямаше. Вътре имаше само малко сгънато листче. Взе го с треперещи пръсти и го отвори. С печатни черни букви беше написано: „ХА-ХА“.