Лулу Тейлър
Нежна империя (52)

52.

Снимките се правеха в един склад в Източен Лондон и бяха забулени в пълна тайна. Беше изключително важно никой да не узнае, че Нийв е рекламното лице на „Чаена роза“, преди да настъпи подходящият момент да го оповестят.

Тя се справяше с ангажимента без никакво усилие. Насред шума и хаоса си стоеше преспокойно, докато гримьорката се грижеше за лицето й, а фризьорката се суетеше около главата й. Попи седеше на стол до нея и двете си бъбреха по време на подготовката.

— Използва ли материалите за онзи мъж, които ти дадох? — попита Нийв колебливо.

Приятелката й кимна и се усмихна тъжно. Повече не обсъждаха въпроса.

Когато Нийв най-сетне беше готова — изглеждаше прелестна, — се отправи към съблекалнята. Чакаше я невероятната рокля, създадена за нея по модел на Попи. Беше без презрамки, от тънък розов воал, наслагван пласт след пласт, за да наподоби венчелистчетата на истинска роза. Крайният ефект беше поразителен — косата на Нийв беше тъмен облак от къдрици, гърдите й се повдигаха мамещо и пищно от подобната на чаена роза рокля в мечтателно розово, чувствен и интелигентен цвят без нищо детинско или сладникаво.

Нийв използва овладените си до съвършенство умения, докато позираше пред фотографа сред декорите — тъмносиво като буреносно небе, което изсветляваше до розово. Лежеше на легло с меки възглавнички и изглеждаше замечтана и чувствена като жена, която очаква любимия си.

„За какво ли си мисли?“ — зачуди се Попи. Струваше й се, че приятелката й е потънала в еротичен унес.

— Превъзходно, о, да, красота! — възклицаваше фотографът. — Да, още малко такава… прекрасно, изумително, чудесно…

„Аз никога не бих могла да бъда толкова освободена. Тя е толкова грациозна, толкова изящна.“

Трудно можеше да се каже как ще се получат снимките. Нийв изглеждаше невероятно, но дали тези снимки щяха да изпъкват сред милиони други, които рекламираха парфюми, тъмни очила, чанти и всякакви други луксозни предмети?

„Имаме най-невероятния супермодел на света — помисли си Попи. — И един от най-добрите модни фотографи в бранша. Трябва да успеем.“

След като приключиха със снимките, направиха почивка за обяд и после коригираха грима на манекенката, преди да отиде на снимачната площадка за телевизионната реклама. Щеше да бъде кратка и по същество: кадър на характерния розов цвят на голо тяло, после камерата се отдръпва и показва, че това е цветът на кожата на Нийв едновременно с музиката — дълбок и мрачен акорд с отекващите удари на барабан и силен красив глас, който се извисява в екзотичен източен напев. Показват лицето на Нийв и тя обръща към камерата изключителните си очи — с тяхната наситена смарагдова котешка прелест. После тя изрича тихо с неподправена и първична сласт: „Есенцията на всичко, което обичам…“.

Последният кадър показва шише с „Чаена роза“ — изискано и желано на характерния розов фон.

— Искаше ми се само Тара да беше тук, за да го сподели с нас — с копнеж изрече Попи.

— Каза, че ще остане още малко в Ню Йорк. Не съм сигурна защо, може би заради къщата на Джералд. Скоро ще се върне. — Джемайма се усмихна. — И ще разкрием пред цял свят плановете си относно „Чаена роза“.

 

 

Тара отвори вратата на спалнята и излезе в слънчевия и просторен апартамент на последния етаж на сграда на Парк Авеню. През стъклените стени струеше слънчева светлина и осветяваше модерните шведски мебели, големите килими с абстрактни шарки и стъклените масички. Стаята беше просторна и голяма, кухненският кът в единия край беше лъскав и бял, а после беше разположена трапезария, от която се минаваше в кът за отмора, откъдето се разкриваше същата гледка като от офиса на Ферера двайсет етажа по-надолу.

Над кухнята имаше мецанин — нещо като библиотека и кабинет. Докато Тара стоеше смаяна насред празния апартамент, се разнесоха стъпки и от долния край на спираловидното стълбище се показа Ричард Ферера. За пръв път, откакто го познаваше, не носеше костюм, а бяла фланелка и джинси — семпло облекло, с което изглеждаше абсурдно млад и истински американец.

— О, здрасти — каза той. — Будна си. Добре ли спа? Искаш ли кафе? Направил съм.

Запъти се към кухнята. Тара забеляза, че е бос.

— Трябва да признаем едно голямо удобство на това да живееш над офиса си — усмихна се той и погледна към нея. — Много е удобно, когато неочаквано се наложи да подслониш някого.

— Какво се случи? — попита тя. — Помня срещата ни, разговаряхме, а после…

— Прилоша ти — простичко отговори Ферера, докато пълнеше кафеника и го слагаше на печката. — Мисля, че ти се е струпало твърде много. И нищо чудно. Напоследък си под огромно напрежение.

— И какво точно стана?

— Ами ти припадна, но не е нищо тревожно. Лекарят ми те прегледа и ти направи инжекция, за да ти помогне да се наспиш. Спа почти шестнайсет часа. Явно си имала нужда от почивка.

Тара се опита да осмисли чутото. Съвсем смътно си спомняше онова, за което говореше той, но все пак достатъчно, за да е сигурна, че й казва истината.

— Значи съм изпуснала полета — тъжно отбеляза.

— Да, самолетът ти излетя и сигурно ще се върне утре — усмихна се Ферера. — Не се тревожи, можем да те качим на самолет, когато пожелаеш. Може дори да използваш моя, ако се наложи. Позволих си да се обадя в офиса ти в Лондон и да ги осведомя, че ще се позабавиш, но ще поддържате връзка. Надявам се, нямаш нищо против.

— Не, не, но децата… те ме чакат.

— Сигурен съм, че сестрите ти ще се погрижат. А аз ще се постарая да се прибереш колкото може по-скоро. Междувременно използвай телефона ми и се обаждай на когото поискаш.

— Благодаря — тихо каза Тара, признателна, че има човек, който толкова добре е успял да организира всичко.

— Отлично. Седни, още изглеждаш малко слаба. Ще ти донеса кафе и после ще ти направя нещо за хапване.

Тара се отпусна тежко на дивана и усети, че започва да се съвзема. Огледа чистата светла стая. Лекият скандинавски дизайн винаги й бе допадал, харесваха й и ярките плодови цветове на мебелите, особено цвета на заобленото канапе в мандаринено оранжево.

Ферера се приближи и й подаде чаша кафе.

— От вечерята помня как го пиеш.

— Благодаря. — Тя му се усмихна признателно и пое чашата. — Знаеш ли, чувствам се неудобно. Наистина не знам защо съм тук.

— Както ти казах, всичко ти дойде малко в повече. Лекарят каза, че просто трябва да си починеш малко и ще се оправиш, но ако искаш, ще го помоля пак да дойде и да те прегледа.

Ферера седна до нея.

— Не, наистина не е необходимо.

— Знаеш ли какво ти трябва според мен? Ваканция. Да се махнеш от всичко за малко, да се разтовариш. Да бъдеш с децата.

— Не мога да го направя — засмя се тя. — Поне до ноември.

— Така ли? Защо?

— Защото тогава пускаме „Чаена роза“.

— Това означава, че по-голяма част от работата вече ще е свършена.

— Не и рекламата и маркетинга, нито организирането на промоцията. Това ще продължи до последния момент.

— Добре, но не може ли някой друг да се заеме? Защо иначе си наела Дона Асуко? Останах с впечатление, че Джемайма се справя с рекламата — сигурно е човекът с най-много контакти в цял Лондон.

— Да, вероятно е така — бавно отвърна Тара.

— Разбира се, ще искаш да си там за голямото събитие, но дотогава има няколко седмици, нали? Защо не си вземеш почивка? Нека другите да поемат работата за известно време.

Тя подозрително присви очи:

— Ти никога не би си взел почивка в такъв важен момент.

Ферера вдигна ръка:

— Моля те, Тара, не се опитвам да те убедя заради някакви лични цели. Не аз се нуждая от почивка, защото съм на ръба на нервна криза.

Тара отпи от кафето си и каза:

— Не мога да си взема почивка. Още не съм намерила дистрибутор.

— А, да, всъщност това се канех да обсъдим вчера. Имам предложение. — Ричард се облегна на стола си и й се усмихна. — Искам да ти предложа „Ферера файн Брандс“ да станат ваш лицензиран представител и дистрибутор в Съединените щати.

Тара примигна изненадано. Направо не вярваше на ушите си. Преди малко я убеждаваше да си даде почивка, а в следващия момент вече обсъждаше с нея делови предложения.

Той изглежда се разтревожи:

— Извинявай… Не исках да те притискам. Трябваше да изчакам, докато дойдеш на себе си. Просто толкова се вълнувам от перспективата ние двамата…

Тя се намръщи, когато осъзна думите му.

— Не, не, добре съм. Но… защо?

— Досещам се какво си мислиш. Смяташ, че тайно ще се опитам да купя компанията. Повярвай ми, няма. Знам много за нещата, които си предприела във връзка с „Чаена роза“, и според мен са фантастични. Убеден съм, че ще имате хит, и искам да бъда част от това, ако може. Парите са си пари, Тара.

Тара направо не знаеше какво да отговори. Възможно ли беше наистина това да е отговорът на проблемите им? Възможно ли беше да е толкова просто? И тогава си спомни точната причина, поради която беше невъзможно.

— Не можем да работим заедно… — поде.

— Знам какво ще кажеш — заради Джека. — Ферера се изправи. — Според теб това е причина, поради която не можем да работим заедно. Ще те убедя, че е обратното — причина да работим заедно. Само ме изслушай.

— Не знам… — Тара искаше да бъде убедена. Искаше да повярва, че Ричард Ферера е такъв, какъвто изглежда: открит, честен, прям. Приятно й беше да прекара вечерта с него, да бъде докосната от страстта му, от разказа за детството му. Той се бе погрижил за нея през предишния странен ден, когато беше рухнала. Но дали не я правеше на глупачка? Дали не я водеше за носа точно както според собственото му признание водеше за носа и Джека? Можеше ли да му се довери?

— Досещам се какво си мислиш — обади се той. — Искам да се поразходим заедно, съгласна ли си? Обещавам ти накрая да имаш мнение.

 

 

Разхождаха се из Сентрал Парк и тя имаше чувството, че си е взела почивен ден. Ричард все още беше по джинси и фланелка, а на Тара бе заел спортно горнище „Калвин Клайн“ и ленен панталон „Армани“. Когато тя го пристегна с колан в кръста и нави крачолите, доби вид на момиче, облякло дрехите на гаджето си — мода, която досега не бе опитвала, но която й допадаше. Добре, че предния ден бе обула ниски обувки — бяха подходящи за новия й стил.

— Ей, изглеждаш страхотно! — възкликна одобрително Ричард, когато я видя. — Виждал съм те като красавица на бал и като елегантна делова жена, но знаеш ли, тази Тара ми харесва най-много.

— Благодаря! — Тя се завъртя.

За миг се загледаха усмихнати един в друг, после се почувстваха неловко и отместиха погледи. Хармонията помежду им се възстанови на хладния и чист въздух в парка и те се смееха и си говореха, докато се разхождаха.

— Ти си наистина страхотна майка — каза Ричард усмихнат. — Има ли нещо, което не умееш да правиш?

— Ами… — Тара се опита да подмине комплимента със свиване на рамене.

— Не, наистина. Виж се само — ти си изключително преуспяла делова жена. Произхождаш от богато семейство, но човек не може да купи ума и всеотдайността, които притежаваш. Имаш две красиви деца, които явно обожаваш и които очевидно са прекрасно възпитани. А сега си се насочила към парфюмерийната промишленост и по всичко личи, че и там ще жънеш успехи.

— Да не прибързваме, за бога! — побърза да възрази Тара, защото се боеше да не й донесе лош късмет. Може би Ричард имаше право — може би поне веднъж трябваше да насочи вниманието си към нещата, които умее да прави добре, а не към неуспехите си. Тази мисъл разпали искрица у нея и тя започна по мъничко да прогонва мрака, обгърнал я предния ден.

— Освен това си много красива — добави Ричард тихо.

Лицето на Тара пламна.

— Не исках да те смущавам с ласкателства! — побърза да обясни той. — Казах го само защото наистина си красива, а, изглежда, не го съзнаваш и имаш нужда някой да ти го каже. Това е. — Той забоде поглед в земята, докато крачеха, после усмихнато я попита: — Искаш ли сладолед?

Купиха си огромни италиански сладоледи и докато ги ближеха, бродеха по криволичещите и потънали в зеленина алеи в парка, разговаряйки за каквото им хрумне, с изключение на бизнеса и на жената, чиято сянка бе надвиснала помежду им.

Тара тъкмо се чудеше накъде са се запътили, когато Ричард пое по една от алеите, извеждащи от парка, и я поведе към жилищен блок на няколко пресечки оттам. Позвъни на един от апартаментите и домофонът тутакси избръмча. Качиха се с асансьора до шейсет и осмия етаж и поеха по коридора до апартамент 6820. Ферера почука на вратата и почти веднага му отвори дребничка латиноамериканка с безупречна кожа, лъскава тъмна коса и огромни кафяви очи като на кошута.

— Здравейте, здравейте — ведро поздрави тя. — Влизайте. Вие сигурно сте Тара. Здравей, Ричард, скъпи — целуна тя Ферера по бузата, — радвам се да те видя.

— Здравей, Миа. — Ричард влезе в апартамента след красивата жена. Тара ги последва, чудейки се какво става.

— Как върви? — попита Миа, когато влязоха в просторна дневна с великолепна гледка към Сентрал Парк. — Всичко наред ли е?

— Да, добре съм — увери я той.

— Как е майка ти? — попита жената.

— Прекрасно.

— Поздрави я от мен. И й кажи, че много скоро ще отида да я видя.

— Тара — обърна се към нея Ричард, — това е бившата ми съпруга. Исках да те запозная с нея с надеждата това да разсее донякъде съмненията ти. Миа, ако нямаш нищо против, ще оставя Тара при теб за малко, за да си поговорите.

— Добре, чудесно — ведро се съгласи тя. — Да ти предложа вода с лед?

Тара седна на дивана. Беше смаяна. Домакинята се завтече да й донесе чаша вода и се постара да се увери, че й е удобно.

— Ричард ми каза, че обмисляте да започнете бизнес заедно — каза Миа, когато се върна от кухнята, седна срещу нея на дивана и подви крак под себе си. — Обаче явно ти си дочула някакви истории за неговите съмнителни сделки — изви тя очи към тавана. — Просто не разбирам защо хората говорят такива неща за него. Той е най-почтеният човек, когото познавам, а винаги се опитват да го злепоставят. Напоследък се носят слухове за мен и Ричард ми каза, че явно са стигнали и до теб.

Тара кимна. Изпитваше инстинктивна топлота към тази красива жена, която изглеждаше толкова открита и сърдечна.

Миа се засмя.

— Какви неща разправят само! Говори се, че разводът ни е бил един от най-тежките в историята, че и двамата сме си въртели мръсни номера. Не знам и половината слухове, но явно Ричард ме е размазал като муха на стъклото и ме е оставил без пукната пара и съсипана, задето съм дръзнала да го ядосам. — Тя поклати невярващо глава. — Те просто не познават този човек. Напълно съм осигурена. Нямам никакви оплаквания за начина, по който се отнесе с мен — двамата се договорихме, доколкото можахме, преди да предадем нещата на адвокатите. — Тя вдигна ръка. — Не казвам, че е идеален, изобщо не е така. Винаги е устремен към успеха и не се колебае да играе грубо, когато се наложи. Но ми покажи един издигнал се от дъното мултимилионер, който да не е такъв!

В главата на Тара цареше хаос. Можеше ли да се довери на думите на тази жена? Инстинктивно усещаше, че Миа е искрена. В крайна сметка как би могъл Ричард да уреди такава постановка? Познаваше доста разведени двойки и знаеше каква рядкост е приятелски уреденият развод. Тя би ли могла да говори толкова мило и великодушно за Джералд? В никакъв случай.

— А… защо се разделихте?

За миг очите на Миа станаха тъжни.

— Мисля, че просто не бяхме един за друг. Не изпитвахме лоши чувства един към друг, но, изглежда, изобщо не биваше да се женим. Добре че го разбрахме, преди да имаме деца. — Жената се наведе със сериозно изражение: — Казвам само, че ако си търсиш делови партньор, можеш да попаднеш на много по-лош от Ричард. — За миг се взря в Тара и се усмихна, разкривайки скъпи бели зъби. — Досещам се, че вие сте и двойка, нали?

— Не, не, не… — запелтечи тя смутено. — Не сме.

— А, добре — кимна Миа. — Е, скъпа, ти си първата жена, която той води при мен. Според мен иска да го харесаш. Явно мнението ти е наистина важно за него. — Отново се усмихна. — Не се колебай, той е страхотен.