Лулу Тейлър
Нежна империя (50)

50.

Ферера удържа на думата си. Заведе Тара в спокоен и интересен ресторант във Вилидж, където вечеряха омар с пържени картофки и салата. За нейно учудване изобщо не разговаряха за бизнес. Той се държеше спокойно и открито, беше очарователен, без да флиртува. Разказваше й колко се е променил Ню Йорк от детството му.

— В Ню Йорк винаги е имало пари — каза той, — но много повече са хората, които нямат почти нищо.

— Говориш като човек, който прекрасно познава трудната страна на живота — отбеляза Тара заинтригувана, въпреки решението си да бъде нащрек.

— Така е — мрачно отвърна той. — Произхождам от много бедно семейство. Родителите ми са имигранти от Мексико, които се трудеха здраво, за да отгледат пет деца в един от най-неприятните квартали на Ню Йорк. Колкото и да работеха, все живеехме в недоимък. Когато бях на тринайсет, изживях най-трудния ден през живота си. Чакахме баща ми да пресече улицата и да дойде при нас, но го блъсна кола и той умря на място. Оттогава всичко се промени. Мама трябваше да ни отглежда сама, а на мен ми се наложи да порасна, да стана мъж. Така и направих — сви рамене той. — Удивително е на какво е способен човек, когато няма избор. На четиринайсет години започнах да работя, хващах се, където си намеря нещо. Майка ми настояваше да залягам здраво в училище, но аз исках да й помагам, за да не се претрепва от работа. — Той се замисли и на лицето му се появи почти печално изражение. — Знаеш ли какво си спомням? Тя си купуваше подарък веднъж годишно. Някоя евтина дреболия — шишенце парфюм от дрогерията, което едва ли е струвало повече от няколко долара. Само че тя си го харесваше, пазеше го като съкровище и го използваше страшно икономично, за да й стигне за цяла година. Знаех, че когато си го слагаше, се чувстваше специална. За кратко успяваше да избяга от проблемите на всекидневието и да усети, че отвъд трудностите има по-хубави неща. Това бе луксът за нея и аз бях смаян. И все още съм.

— Сигурно й е било трудно — обади се Тара, неспособна да прикрие възхищението си към постиженията на Ферера. Историята му я трогна. — Вече разбирам защо те е привлякъл светът на лукса. Къде е майка ти сега?

Очите му светнаха и той се усмихна широко:

— Майка ми се радва на много охолен живот в двуетажната къща в Ню Йорк, която й купих миналата година. Може да си купи колкото парфюми си поиска.

Тара вдигна чашата с виното си и му се усмихна.

— Значи историята има щастлив край. Имам предвид нейната история. Работила е здраво, отгледала те е и сега за награда има преуспял син, който се грижи за нея.

— Да, така е. Само че много други майки нямат този късмет. Децата им не само не напредват, но дори още по-лошо — затъват в наркотици и алкохол, напускат училище, не успяват да си намерят работа.

Тя се изненада от неочакваната му разпаленост.

— Изглежда, такъв е светът.

— Не е нужно да е такъв. Можем да го променим. Опитвам се да помагам, когато мога, но предизвикателствата са огромни… — Ферера замълча и за миг потъна в размисъл. После рязко смени темата: — Разказвал ли съм ти за „Санта Анита“?

Тара поклати глава. „Кой е този мъж?“ — запита се тя. Искреността и откритостта му бяха смайващи и трогателни. Не можеше да не изпита симпатия към него.

— Това е имението ми на Мексиканското крайбрежие. Толкова е красиво! Ходя там, когато искам да избягам, да се оттегля някъде и да си събера мислите. — Разказа й за златните пясъци и за ослепителния син океан, за пищната зеленина и тропическите розови и жълти цветове. — Има четири вили. Главната е за мен, останалите са за гости. През повечето време в тях няма никого, но понякога водя приятели, почиваме си на брега, играем футбол на пясъка и си почиваме сред една от най-красивите гледки, които си виждала през живота си. Винаги когато съм там, имам усещането, че се завръщам у дома.

— У дома — тихо промълви Тара. — Много емоционална дума, нали?

— А къде е твоят дом? — попита той. — Истинският ти дом?

Тара се замисли.

— Смятам, че е там, където са децата ми. Имам много жилища, всъщност прекалено много. Но още утре мога да ги напусна, без да поглеждам назад, стига децата ми да са с мен.

Ферера я погледна изучаващо и тихо каза:

— Може някой път да ми погостувате в „Санта Анита“. На децата много ще им хареса. Съдейки по вида ви, имате нужда от почивка. Пясъкът, слънцето, морето… добре ще ви се отрази.

— Обзалагам се, че го казвате на всички жени — иронично отбеляза тя.

Той леко се смути.

— Ами… наистина каня доста хора, но знаете ли, в повечето случаи това нищо не означава. Но сега е различно. Наистина ще ми е приятно да дойдете.

Тара се изненада. Внезапно се почувства уязвима.

— Хайде да отидем някъде на кафе. — Ферера даде знак да му донесат сметката. — Много е приятно човек да се поразходи в лятната вечер.

Поскитаха из Вилидж и зяпаха нюйоркчаните, които вършеха своите си неща. Минаха покрай баскетболни игрища, пълни с атлетични младежи, които се бореха за топката, хората играеха шах на улицата, по пейките седяха влюбени, хлапета танцуваха по тротоарите, възрастни хора се разхождаха, облечени с износени сака и избелели шапки. Красиви момичета се разхождаха на групи с разголени коремчета и изложени на показ дълги крака. Двойки се редяха пред кината за следващата прожекция.

Седнаха да пият кафе на открито в едно малко заведение и наблюдаваха живота наоколо.

— Знаеш ли, не си такъв, какъвто си те представях — каза Тара, докато отпиваха от еспресото.

— А какъв си ме представяше?

Тя не отговори, внезапно обзета от смущение. Как би могла да му каже, че е очаквала да е дълбоко порочен? Това просто не отговаряше на човека, срещу когото седеше — освен ако не беше изключително умел актьор.

— Просто по-различен, струва ми се — отговори най-накрая. — Чела съм във вестниците за развода ти… такива неща.

— Ти по-добре от повечето хора знаеш, че не бива да се вярва на тези глупости — усмихна й се Ферера. — И аз съм чел доста неща за брака ти, ако трябва да бъда честен. Разделени сте, нали?

Тара кимна:

— Да, но не ми се говори за това. Прекалено скоро е.

— Не те и карам. — Ферера се взря в нея сериозно: — Виж, мисля, че трябва да се срещнем отново. Кога се връщаш в Англия?

А тя искаше ли да се видят отново? Да… да, искаше. С учудване установи, че бяха прекарали приятна вечер. Освен това изобщо не бяха засегнали въпроса за Джека или за деловите намерения на Ферера.

— Полетът ми е вдругиден. Утре сутрин имам няколко срещи. След това ще се видя с приятелки и ще изляза на пазар. Искам да взема подаръци за децата. И после се прибирам.

— Да се видим на обяд вдругиден. Ела в централата на Еф Еф Би. Намира се на Парк Авеню — ще ти изпратя подробностите по имейл. Какво ще кажеш?

— Няма да мога да остана дълго — поколеба се Тара. — Полетът ми е в шест.

— Не се тревожи, ще успееш за полета. Обещавам.

 

 

Попи затвори папката и затвори очи. Твърде много информация, за да я асимилира наведнъж. Мащабът на измамата я шокира. Планът беше толкова циничен. Повдигаше й се — почувства се използвана и пълна глупачка.

Но освен това наученото й вдъхна сили. Изпитваше студена и мощна ярост, каквато не бе изпитвала преди, а това й даде възможност да се изправи пред проблеми, с които не се осмеляваше да се заеме преди.

Поразмисли няколко минути и реши какво ще прави, точно какво иска да постигне. Взе мобилния си телефон и позвъни на Джордж.

Два часа по-късно на вратата се почука. Попи отвори. Той стоеше на прага с пламнало лице и задъхан, с каска за велосипед в ръката.

— Дойдох възможно най-бързо — задъхано избъбри той. — Идвам с колело чак от Нънхед.

— Влизай — покани го тя.

Когато влезе вътре, той се обърна да я погледне с грейнало от щастие лице.

— Толкова се радвам, че ми се обади! Много съм нещастен, откакто се разделихме. Можех само да чакам и да се надявам, че ще промениш решението си и ще ми дадеш втори шанс. Обичам те, повярвай ми, наистина те обичам. Знам, че ти наговорих куп лъжи, но това е истина, уверявам те. Обичам те истински.

Попи го гледаше, а болката и гневът отново се върнаха. Искаше й се да се развика, да го заблъска по гърдите с юмруци и да го попита как така може да я обича и толкова ужасно да я лъже. Затвори очи и си пое дълбоко дъх. Когато ги отвори, изрече възможно най-спокойно:

— Готова съм да повярвам, че искрено вярваш, че си влюбен в мен.

— О, така е, скъпа, така е! Толкова ми липсваше!

— Добре. Но по-добре седни, защото трябва да поговорим за всичко останало. За нещата, които твърдиш, че не можеш да споделиш с мен.

Джордж доби измъчен вид.

— Моля те, Попи, не може ли просто да забравим всичко това?

— Наистина ли мислиш, че мога да забравя колко подло си се държал с мен още откакто се запознахме? — сопна се тя и усети как ври от гняв. — Не смяташ ли, че бих искала да получа някои отговори? Моля те, не съм толкова глупава.

Той седна и наведе глава.

— Добре, добре. Нещата стигнаха твърде далеч.

Попи вдигна папката, която й беше дала Нийв.

— Направих малко проучване и установих доста интересни неща за теб. Знам например че си актьор. Явно не особено успял. Доколкото разбирам, Гидиън Райт не е станал голяма звезда.

— Играл съм в Народния!

— Да, обаче само второстепенни роли. Не си играл Ромео, нали? — гневно го измери с поглед тя. — Поне не на сцената. Я ми кажи, как ти хрумна този нелеп план?

Джордж се намръщи, но после изразът му стана тъжен и изморен.

— Никога не съм си представял, че ще върша подобно нещо. Никой от познатите ми не го е правил. Дори не знам защо са избрали мен, обаче агентът ми ме потърси и ме попита дали проявявам интерес към една частна поръчка. Парите ги биваше, бог ми е свидетел, че ми трябваха, пък и не виждах нищо лошо.

— И каква беше целта? Досещам се, но бих искала и ти да ми обясниш — настоя Попи и седна.

— Увериха ме, че няма да ти навреди лично. Казаха ми, че трябва да те оставя да ми разказваш каквото поискаш за бизнеса си и за плановете за новия парфюм, и да им го предавам. Само толкова.

— Как си могъл да си въобразиш, че няма да те разкрия? Ами работата ти в книжарницата? Не ти ли хрумна, че мога да отида и да потърся Джордж?

— Не допусках, че ще се появиш неочаквано — смутено отговори той.

Попи едва не се засмя, макар да й се плачеше. Съвсем в стила на Джордж беше да не обмисли нещата докрай. Поправи се: „Искам да кажа Гидиън“. Изпита тъга.

— Наистина ли мислеше, че тази работа няма да ме засегне лично? — прошепна.

— Виж, казаха ми, че си богата, разглезена и презадоволена кучка, момиче, което заслужава да стъпи на земята. Уверяваха ме, че е просто работа. Не съм очаквал да се случи всичко това. Не съм планирал да се влюбя в теб. А и много бързо разбрах колко много означава за теб компанията.

— Обаче това не те спря, нали? — тихо възкликна Попи. — Продължи да измъкваш информация от мен за плановете ни и да я предаваш.

— Трябваше да им казвам нещо! — възрази той. — Ако бях спрял, щяха да заподозрат и да ми отнемат всичко: апартамента, парите, връзката ми с теб.

— Значи всъщност са те поблазнили тези глезотийки. Забавно ли ти беше да играеш привилегировано богаташче?

— Не беше така! — сърдито отговори Джордж. — Но ако изгубех всичко, щеше да се наложи да ти дам обяснение, а не бях готов. — Погледна я умолително. — Казвах им съвсем малко, уверявам те. Дори им дадох едно-две подвеждащи сведения, но гледах да не прекалявам, за да не заподозрат.

— Кога щеше да престанеш? Ясно ти е било, че един ден ще се наложи да ми признаеш истината.

— Да, обаче се надявах преди това да успея да оправя нещата. Надявах се, че все пак ще успеете да пуснете „Чаена роза“, че ще постигнете огромен успех и те ще изгубят интерес. И тогава по някакъв начин щях да опитам да те накарам да се влюбиш в истинската ми същност, в Гидиън Марлоу, а не в Джордж Фелоус. Казвам се Гидиън Марлоу, Райт е артистичният ми псевдоним.

— Добре. Това малко позатрудни проследяването, явно си човек с много самоличности. — Попи стана и започна да се разхожда из стаята. Заговори бързо, сякаш искаше да изрече всичко, преди да изпусне нишката на мислите си: — Добре, Гидиън — мога да те наричам така, нали? — ето какво. Не знам какво ни очаква, вероятно нищо. Но ти постъпи много лошо и ако искаш да заслужиш прошката ми, трябва да ми се отплатиш. Разбираш ли?

— Да, разбира се. Готов съм на всичко. Искам да имаме втори шанс.

— Това не мога да ти обещая, но ако изпълниш каквото те помоля, обещавам евентуално да си помисля за такава възможност.

— Какво искаш да направя? — попита Гидиън, обзет от тревожно предчувствие.

— Не е лесно, няма да те лъжа. Всъщност може би няма да си способен да го направиш, но искам нещо много важно да ми бъде върнато. Слушай, ще ти обясня.