Лулу Тейлър
Нежна империя (5)

5.

Джемайма слезе по стълбите външно спокойна и овладяна както винаги, макар че вътрешно вреше и кипеше. Видя, че съпругът й я чака в основата на стълбите. Зад него имаше портрет в цял ръст и естествена големина на Йоланда Тревелян, облечена с дълга, влачеща се по пода рокля, а на ушите, шията, китките и пръстите й блестяха семейните бижута.

„Кучка — помисли си Джемайма, загледана в нереално съвършеното нарисувано лице. — Колко ли празно и безсмислено съществуване си водила, за да скроиш такъв номер на дъщерите си.“

Хари вдигна поглед, когато я чу да слиза.

— Готова ли си?

— За какво? — сряза го тя просто защото бе в настроение за кавга.

— Да си вървим у дома.

— Защо си мислиш, че ще се прибера в Хърн?

— Ами… няма ли?

Джемайма спря и го изгледа, а после се обърна и се огледа в огледалото с позлатена рамка отсреща.

— Ами, ще се върна. Всичките ми неща са в Хърн. Обаче веднага ще си събера багажа и ще се върна в Лондон.

Той я изгледа безстрастно.

— Ще останеш ли да пренощуваш?

— Не съм решила. Зависи кога се приберем.

— Добре. — Съпругът й не каза нищо повече — просто чакаше и я гледаше, докато тя извади четката си за коса от чантата си „Мълбери Агинес“ и я прокара през русата си коса.

— Представа нямам къде ми е проклетата шапка — каза тя. — Свалих я, след като се прибрахме от църквата, и я сложих някъде. — Внезапно я прониза страх, когато си спомни какво бе сторила малко след като се бяха върнали от църквата. Дали се бе издала по някакъв начин? Погледна Хари, но той явно не бе забелязал нищо.

— Ще се появи отнякъде — успокои я той.

— Знам.

„Винаги е така — помисли си тя и изпита тъга. — Винаги си разменяме остроти и глупости.“

— Сигурно си адски доволен.

— От какво?

Джемайма се засмя безрадостно:

— Стига, скъпи. От какво! От хубавото ти малко наследство от милата ми покойна майка. Няма спор, не те е забравила, нали?

— Много съм признателен на майка ти за онова, което ми е завещала. Тя добре разбираше какво означава поддръжката на място като Хърн и че се нуждая от всяка възможна подкрепа.

— А аз явно не — изсъска Джемайма и се обърна, за да го погледне в очите. — Е, веднага ти казвам, че се нуждая, да му се не види. Онова място изсмука хиляди лири от моите пари. Забеляза ли изобщо, че аз не получих нищо от проклетото завещание?

— Струва ми се, че получи една трета от семейната компания, освен ако не съм заспал и не съм пропуснал нещо.

Жена му гневно махна с ръка.

— Това не е наследство, а противно изпитание. Типична черна шега от отвъдното. Гадно смушкване в ребрата от пъкъла, където съм абсолютно сигурна, че се пържи майка ми в момента. Не искам да управлявам скапаната компания, искам само издръжката, която винаги съм получавала — а същото трябва да искаш и ти, ако съзнаваш кое е добро за теб и за Хърн. Сто хиляди лири и няколко картини може и да ти изглеждат доста, но и двамата с теб знаем, че няма да ти стигнат за дълго.

— Знам — отвърна студено Хари, — но въпреки това съм признателен. Ще намеря други начини да набавя останалото. Не разчитам само на теб и на твоите пари.

— Трудно ще ме заблудиш, скъпи. — Джемайма се завъртя върху мраморния под и отново се обърна към огледалото. — А сега да си вървим. Нямаме повече работа тук.

Запъти се решително към изхода, без да погледне назад, сякаш нямаше значение, че излиза от родния си дом може би за последен път.

Не се знаеше дали изобщо ще стъпи тук отново.

 

 

Пътуваха до Дорсет в същото студено мълчание, в което бяха пристигнали. Джемайма облегна глава на студеното стъкло на прозореца, наблюдаваше околността и се опитваше да проумее случилото се през този ден. Беше изтощена от бурните емоции и от огромния поток от информация, рукнал след прочитането на завещанието на майка й.

„Тревелян“. Прочутата семейна компания. Още от раждането й внушаваха колко уникална и известна е „Тревелян“. Понякога си позволяваше една еретична мисъл: „Такава суетня за сапун и парфюм!“. Само че не можеше да я задържи за дълго. Благоговението пред известната марка и към всичко, което символизираше тя, й бяха здраво втълпени, също като детските стихчета, и никога не би могла да се избави от тях.

Познаваше семейните легенди, както познаваше библейските разкази. Имаха си дори свое божество, Самюъл Тревелян, създателя на семейното благоденствие с неговия кашмирен бизнес. Един ден съдбата отвела Самюъл в една бръснарница на „Пикадили“ и случилото се там променило неговия живот и живота на потомците му. На този ден се запознал с Джузепе Фарнезе — буен и импулсивен италианец от Тоскана, който не само бръснел и подстригвал клиентите си. Предлагал им и изключително силни ароматни масла за наслада на сетивата, Фарнезе изпитвал носталгия по своята родна Италия и си доставил есенции, за да му напомнят за нея. Не след дълго се отдал на страстта си да смесва есенциите и създал прекрасни аромати — пищни, разкошни и екзотични. Тревелян веднага бил пленен от уменията на италианеца и му отправил предложение за бизнес. Фарнезе не можел да повярва на късмета си и приел начаса. Тревелян закрил бръснарницата и я открил отново като изискан магазин, където се продавали създадените от Фарнезе аромати и скъпи аксесоари за дами и за господа — гребени от слонова кост, кристални шишенца и кожени куфари. Преименувал го на „Тревелян“, но задържал италианеца да разработва аромати и да привлича клиенти. Голямото изложение през 1851 година поставило началото на големия успех на компанията. Точно от този успешен старт се нуждаели и след него бизнесът им процъфтявал.

„Дали изобщо се е досещал с какво се е захванал? — запита се Джемайма. — Дали си е представял, че след повече от сто и петдесет години компанията му ще бъде толкова успяла и известна по целия свят?“

Фирмата се предавала от баща на син и в началото на двайсети век осъществила големия си пробив. Точно преди Втората световна война „Тревелян“ пуснала на пазара аромата, който щял да очертае облика на компанията за сто години напред. С оглед прилива на патриотична гордост моментът бил напълно подходящ за появата на аромат, който да символизира всичко английско. Този аромат бил „Чаена роза Тревелян“ — богат цветен букет, достатъчно деликатен за деня и достатъчно наситен за вечер. И дамите, и продавачките направо полудели по него, а търсенето на „Чаена роза Тревелян“ се превърнало в мания. Нежният аромат навявал спомени за цивилизования живот в по-щастливи времена, за следобеден чай, селски морави и красиви млади жени, които карат велосипеди по алеите в провинцията. Говорело се, че войниците напоявали кърпички с аромата, за да могат в мизерните си окопи поне за миг да го вдъхнат и да се пренесат у дома, в сигурните и топли прегръдки на любимите си.

„Чаена роза Тревелян“ се понесла по мощната вълна на популярността и се превърнала в класика. Имало и още много други аромати на „Тревелян“, а също и одеколони за мъже. Но макар че всички те били успешни, натрупаното от компанията състояние се дължало на „Чаена роза Тревелян“. В дните на славата си компанията „Тревелян“ продавала в „Селфриджис“ и бързо се превърнала в най-популярната марка в универсалните магазини по цял свят, реализирайки безпрецедентни продажби в Ню Йорк. Говорело се, че това е любимият аромат на херцогинята на Йорк и на лейди Даяна Купър, дори звездата на нямото кино от двайсетте години в Холивуд Глория Суонсън настоявала личните й флакони с парфюм да бъдат изпращани в студиото. Кралица Мери отказвала да пътува без поне две шишенца от прочутия аромат.

„Чаена роза, чаена роза — разсеяно си мислеше Джемайма. — Странно каква голяма част от живота ми предопредели този парфюм. А въпреки това не мога да го понасям.“

Това бе ароматът на спалнята на майка й, онова сатенено розово творение с неговите драперии, финтифлюшки, стъкленици и кристали.

Докато всички по света възприемаха с готовност деловото облекло и подплънките, храненето в лъскави ресторанти и кръстосването на света с реактивни самолети, без да ги е грижа за последиците, Йоланда и Сесил Тревелян водеха начин на живот, характерен за епоха отпреди петдесет години. Сесил управляваше компанията, а Йоланда — къщата. Нямаха деца, но сякаш по силата на някакво чудо на четирийсет Йоланда забременя с Тара. Веднага след това бе родила още две момичета, като Попи се роди, когато майка й беше на четирийсет и шест. Беше решила, че менопаузата й вече е настъпила, и едва в шестия месец беше разбрала, че е бременна.

Семейство Тревелян се разкъсваха между съжалението, задето нямат синове, и радостта, че изобщо имат деца. Щяха да възпитат дъщерите си като силни по характер и преуспели жени, способни да управляват компанията, когато им дойде редът.

Родителите обаче забравяха едно — момичетата имаха свои мечти и желания. Четирийсетте години разлика във възрастта зееха като пропаст между родителите и децата, между майката, която бе старомодна дори за хора от собственото си поколение, и дъщерите й, продукт на осемдесетте и на деветдесетте години.

„Кога се обърка всичко? — питаше се Джемайма. — Заради Джека ли беше? Тя ли беше проблемът? Ха! Само да бе толкова просто! Кого заблуждавам? Всичко се обърка още от самото начало. Така трябва да е. О, татко… защо? Защо трябваше да се случи всичко това? Искахме само да ни обичаш или да ни показваш, че ни обичаш. Толкова трудно ли беше?“

Ягуарът спря пред тежката каменна порта с красивите шестоъгълни къщички от двете страни и плавно се понесе по дългата алея. Джемайма си спомни кога видя къщата за пръв път. Беше на зазоряване. С Хари се прибираха от някакъв бал. Къщата се извисяваше, обгърната в мъгла, на фона на просветлялото небе. Изгряващото лятно слънце бе обагрило небето в розово и златисто и бе обляло древните стени и десетките тухлени комини с розова светлина.

— О, боже! — възкликна Джемайма. — Каква величествена къща!

— Всъщност е замък — подсмихна се Хари и се обърна към нея. Тогава беше влюбена в него, изпитваше чиста и вълнуваща обич, от която й прималяваше. Сега й беше трудно да си спомни как се чувстваше тогава, защото отношенията им се влошиха.

Преди да осъзнае какво означава любовта всъщност, обичаше. Всичко бе като вълшебна приказка — като замъка, в който в края на разказа отвеждат героинята и тя живее там щастливо до края на дните си, — само дето беше само привидно. Истината беше, че Хърн беше огромно бреме, рай, способен да изсмуче силите на всеки, който живее там. И въпреки това Хари го обичаше със страст, каквато нито веднъж не беше показал към нея.

Колата спря пред къщата, чиито прозорци светеха в мрака. Вратата се отвори, предните стъпала се осветиха и икономката слезе, за да ги посрещне.

— Добре дошли у дома, лорд Хари. — После леко се поклони към Джемайма: — Ваше благородие.

— Здравей, Тери. — Тя студено мина покрай икономката и влезе във вестибюла. Тери винаги я бе ненавиждала. Всички я мразеха — цялата прислуга, която работеше тук, преди двамата с Хари да се оженят. Знаеше какво си мислят за нея: че е празноглава и вятърничава, че мисли само за мода, пари и за развлечения. Всички се прекланяха пред светлата памет на майката на Хари, покойната контеса, която била същински ангел — помагала на бедните, отваряла болници, събирала пари за болните и най-вече била предана на Хърн до последния си дъх.

„Е, да си гледат работата! Няма да променя начина си на живот, най-малкото пък заради пасмина болшевишки слуги.“

Джемайма изобщо не проявяваше интерес към ролята на господарка на замъка. Правеше необходимото и после по най-бързия начин заминаваше за Лондон и се връщаше към живота, който познаваше и в който се чувстваше сигурна.

Нима би могла да бъде щастлива в тази огромна, студена и тъмна къща заедно със съпруг, който я мразеше от дън душа? Не. Спомни си как в началото на връзката им Хари я бе довел в Хърн. Развеждаше я из къщата, когато се чу някакъв звънец. Остави я пред една картина на река Темза в Абингдън и й каза да го чака там, веднага се връщал. След известно време тя се притесни от тишината и от сумрака и се зачуди къде ли е Хари и как ще го открие отново. Тръгна по коридора, но явно не бе завила където трябва и се озова в тясно и малко помещение, опасано от заключени врати. Изведнъж къщата стана заплашителна. Джемайма се обърна и запристъпва обратно по пътя, по който беше дошла, хукна по коридора, премръзнала и останала без дъх, но отново се озова в напълно непознато място, където кракът й не бе стъпвал.

— Хари, Хари! — провикна се почти разплакана. Къде беше той? След това прелетя през тежка врата, тапицирана със зелено сукно, и излезе на широката пътека над голямото мраморно стълбище. Хукна надолу и изпита облекчение от познатата обстановка. Откри Хари да разговаря с Гай в кабинета на управителя на имението. Винаги губеше представа за времето, когато двамата с Гай обсъждаха неотложните делови въпроси. Тя се хвърли в обятията му и той силно я притисна. Зарови лице в шията му и веднага се успокои, щом долови сладкия мускусен мирис — грубият му вълнен пуловер пазеше мириса на огньове на открито и на борови иглички. Страхът я напусна. Отново се почувства в безопасност.

Вече познаваше Хърн много по-добре. Макар да имаше много стаи, в които никога не бе влизала, и цели крила, които бе обикаляла само веднъж, надали щеше да се изгуби. Но никога нямаше да забрави колко се изплаши през онзи ден, когато изгуби Хари. Когато беше в Хърн, Джемайма никога не успяваше да се освободи изцяло от този страх. Тъкмо затова нямаше търпение да се върне в Лондон.

Отиде направо в спалнята си. Това бе единствената стая в къщата, която Хари й бе позволил да обнови и единствената в целия замък, където тя се чувстваше удобно. По-голямата част от помещението беше заета от огромното й бяло легло. Каменните стени бяха шпакловани наново и боядисани в меко гипсово бяло, а гипсовите орнаменти по тавана бяха очертани с черно и превърнати в изразителен акцент. Плътни бежови плюшени завеси с огромни пурпурни шарки не допускаха студа, а ледените каменни плочи на пода бяха покрити със светъл вълнен килим от американска агава. Около него бяха пръснати плътни бели килимчета. В края на леглото чувствено се извиваше шезлонг, проектиран от Филип Старк. Джемайма бе получила правото да си избере най-хубавите старинни мебели в къщата.

Приседна за малко пред тоалетката си — семпла мебел от клен с апликации от палисандрово дърво и от ясен.

Беше в плен на смесени чувства. Днес бе погребала майка си. Днес бе научила за последния извратен номер, който старицата им бе скроила. Днес бе принудена да си представи какво би представлявал животът й без солидната й издръжка от „Тревелян“.

„Не! Това никога няма се случи! Няма да го допусна!“

Впери поглед в бялото си лице и в синьо-зелените си очи. Страх ли четеше в тях? Не бе възможно. Джемайма Тревелян рядко се боеше от каквото и да било. Тя се подиграваше с авторитетите и обичаше опасностите. Поемаше рискове, беше играч. Нали така?

Но да си представим за момент, че изгуби всичко. Да си представим, че изгуби независимостта, гарантирана й от парите на „Тревелян“… какво щеше да й остане? Живот в Хърн с Хари. Край с апартамента на Итън Скуеър, където да бяга. Край на пазаруването, на партитата, на вълненията. Може би пресата и медиите, които винаги бе презирала, щяха да изгубят интерес към нея и вече нямаше да се появяват колонки или огромни статии с описание на невероятния й живот и на прочутите й приятели. Или пък още по-лошо, може би щяха да пуснат изпълнени с престорено съчувствие материали за изпадането й в немилост и щяха да публикуват нейни снимки, на които е с дрехи от миналия сезон и пазарува в някое село.

Потрепери.

Най-лошото от всичко беше, че ако всичко това й бъде отнето, щеше да бъде дадено на Джека.

Злобната, омразна и презряна Джека, направила всичко по силите си да унищожи семейството им.

Джемайма сви юмруци. „Как е могла мама да го направи! Тя мразеше Джека повече от всички нас! Какво я е накарало да реши да й даде «Тревелян»?“

Примигна срещу отражението си. „Но само ако се провалим“ — напомни си.

Айфонът й звънна в чантата и тя го извади. На екрана светеше името на Тара.

— Здравей, Тара.

— Майми, къде си?

— В Хърн.

— Кога се връщаш?

— Тази вечер, струва ми се.

— Тази вечер? — Сестра й беше притеснена. — Вече е много късно. Сама ли ще караш?

— Да, така смятам.

— Майми, не мисля, че трябва да го правиш. Денят беше изключително изморителен, не можеш да шофираш от Дорсет до Лондон, прекалено е.

— Знаеш как се чувствам на това място. Не мога да го понасям.

— Знам, скъпа… но наистина… можеш да се върнеш утре рано сутринта. Какво са още дванайсет часа? Ще прекараш повечето време в сън.

Джемайма си помисли за четиричасовото шофиране, което я очакваше, а после погледна в огледалото към примамващото легло отзад.

— Добре, ще остана до утре. Но рано сутринта заминавам.

— Добре. Затова ти звъня. Спешно трябва да се срещнем с борда на „Тревелян“. Повиках Виктор и екипа му, а също финансовия директор и главния счетоводител. Ще се съберем в заседателната зала утре следобед в четири. Можеш ли да дойдеш?

— Скъпа, за утре имам само процедура с кислород за лицето, която лесно мога да отменя. Ами ти? Твоят график не е малко по-натоварен, нали?

— Не се тревожи за това. Случаят е спешен. Роуз вече е отменила всичките ми ангажименти. Трябва веднага да се оправим с тази бъркотия.

— Веднъж да съм напълно съгласна с теб.

— Добре. Попи също ще дойде. Ще се видим в „Тревелян Хаус“ утре следобед.

— Дочуване, скъпа.

— Дочуване. Приятни сънища.