Лулу Тейлър
Нежна империя (49)

49.

Колата на Джемайма мина по алеята към величествената къща от епохата на Едуард. На половината път тя зави наляво покрай края на един храсталак и спря пред скромна двуетажна къща от червени тухли.

Слезе от колата с огромен букет цветя, които бе набрала по пътя. Входната врата се отвори и излезе жена на средна възраст с престилка, която бършеше ръцете си с кърпа.

Джемайма се усмихна широко и махна с ръка.

— Здравей, Алис, успях. — Връчи й букета и я целуна по бузата. — Това е за теб.

— О, нямаше нужда, госпожице. Посещението ви е достатъчно голям подарък. Влезте, ще ви направя чай.

Жената я въведе вътре и й показа къщата.

— Прекрасно място, сигурно си много доволна — каза Джемайма, когато се запътиха към кухнята, за да пият чай. Много се радвам за вас. Надявах се двамата с Тони да си намерите дом, който ви харесва.

— Наистина се притеснявах. По-голямата част от живота си прекарахме в Локстън и бяхме щастливи там, дори когато нещата толкова се промениха. В края на живота си майка ви живееше доста самотно — тъжно отбеляза Алис. — Доволна съм, че бях до нея.

Джемайма се загледа в чашата си.

— Знам, че невинаги сме били добри дъщери, можехме да проявяваме по-голямо внимание към мама. Едва ли някоя от нас е съзнавала, че краят й наближава.

— Не се обвинявайте — нежно я смъмри Алис и положи ръка върху нейната. — Не забравяйте, че аз бях там от самото начало. Знам какво се случи и как се отнасяше тя с вас като деца. Изобщо не беше най-добрата майка на света, понякога дори беше направо жестока. Сама си е виновна, че дъщерите й не са я обичали, както й се е искало. Не обвинявам нито една от вас, не се тревожете. Вие си имате свой живот.

— Знам, но въпреки това. — Джемайма вдигна поглед. — Иска ми се да не беше останала сама. Не се е виждала с никого през последните си дни.

Алис отмести поглед.

— Не е ли така, Алис?

По-възрастната жена се смръщи и издаде неопределен звук.

— Трябва да те попитам нещо много важно — заяви Джемайма. — Знам, че се досещаш какво и че не искаш да ми кажеш. Защото някой те е помолил да обещаеш, че ще си мълчиш, нали?

Смутена, Алис не смееше да я погледне.

— Не искам да престъпваш думата си, освен ако не смяташ, че е редно да го направиш. Но те моля, Алис, помисли си внимателно, преди да ми отговориш на въпроса. — Тя замълча и после бавно попита: — На Джека ли си обещала да пазиш тази тайна?

— О, не — бързо възрази Алис и после замълча, сякаш бе издала твърде много.

— Искам да те попитам дали Джека е идвала да се среща с мама непосредствено преди смъртта й… Можеш ли да ми отговориш на този въпрос?

— Да, мога. Дойде. Няколко дни преди смъртта й. Помоли ме да не казвам за срещата й с господарката и ми даде петдесет лири — изсумтя Алис. — Парите дадох за детския фонд, така че нямам задължения към нея. Обаче тя знае, че чух всяка дума, която каза на майка ви. — Тя изведнъж се натъжи. — Господарката ме помоли да се скрия в банята, искаше да слушам. Имала нужда от свидетел за всеки случай. Не знам какво е очаквала, но едва ли е било каквото чу. Майка ви не заслужаваше онова, което й причини онази жена. Това момиче винаги е било отблъскващо. Неприятно, лукаво и зло. Баща ви трябваше да я спре, но така и не го направи.

— Какво каза Джека на мама? — настойчиво попита Джемайма.

— Ужасни неща — поклати глава Алис.

— Какви неща?

Жената я погледна тъжно.

— Не мога да ви кажа. Обещах на майка ви. Тя ме закле да не ви казвам, момичета, и да отнеса тайната в гроба.

— Трябва да ми кажеш, Алис, наистина трябва. Мама би искала да ми кажеш, бъдещето на компанията зависи от това. Знаеш колко обичаше „Тревелян“. Джека иска да сложи ръка на компанията и да я отнеме от нас. Дава ни под съд. Знаеш какво би те помолила мама да направиш при тези обстоятелства — щеше да те освободи от обещанието. — Джемайма стисна ръцете на възрастната жена. — Моля те, Алис, умолявам те.

Алис доби измъчен вид.

— Толкова е ужасно, госпожице Джемайма. Майка ви не искаше да знаете. Каза, че това ще ви съсипе. Аз самата се чувствах ужасно, когато го научих.

— Какво каза тя? — настоя Джемайма.

— Беше мръснишко, госпожице, и съжалявам, че се налага да го чуете от моята уста. Но ако е така, както казвате, майка ви би искала да узнаете. — Алис си пое дълбоко дъх, а Джемайма се приведе напред, за да не пропусне нито дума. — Онази Джека каза на майка ви, че е дъщеря на баща ви, че той… принудил… онази италианка Изабела да има връзка с него и така се родила тя, Джека. Каза, че господин Фарнезе се самоубил от срам, когато узнал, че съпругата му е била с друг мъж и че очаква дете.

Джемайма прехапа устни. Беше очаквала нещо подобно, но беше ужасно да го научи от Алис, която познаваше толкова добре и която бе толкова мила.

— Горката мама! — прошепна. — Ужасно е да научиш такова нещо за съпруга си, когато той дори не може да се защити и да каже дали е истина. Обаче не мога да повярвам, че татко би изнасилил жена, ако това е казала Джека.

— О, не го е направил, майка ви беше сигурна. И двете сме сигурни. Не става дума за изнасилване.

Джемайма се обърка.

— А за какво?

— Това глупаво момиченце е забравило, че и двете бяхме тук, когато родителите й се появиха на прага и убедиха горкия ви баща да ги подслони. Ние видяхме точно какво се случи. — Тя изгледа Джемайма със съжаление. — Баща ви се влюби в италианката още щом я зърна, това е сигурно. А тя не го отблъсна, всъщност дори го насърчаваше, флиртуваше, смееше се, тайно го водеше някъде. Точно това уби съпруга й. На мен ми беше пределно ясно, че той й е омръзнал с всичките си проблеми и че иска да си намери някой богаташ. Направо подлудяваше съпруга си, пренебрегваше го, оскърбяваше го. Когато нещастният човечец се хвърли с колата си в реката, тя не пророни нито една сълза. Беше студена като лед. Досущ като дъщеря си.

— Искаш да кажеш, че доколкото ти е известно, Джека наистина е дъщеря на татко, така ли? — зачуди се Джемайма. Трудно й беше да повярва, не можеше да си го представи.

— Много е вероятно — потвърди Алис. — Най-малкото, когато баща ви се влюби в Изабела, тя реши да се възползва от положението и да види какво ще успее да измъкне, а бебето се роди девет месеца след това.

— И мама не е знаела. Поне докато Джека не й е казала.

— Още от самото начало допускаше каква е работата, но съм сигурна, че нито веднъж не е говорила за това с господин Тревелян. Убедена съм, че двамата никога не са го обсъждали.

— Защо?

— Не се налагаше. — Лицето на Алис отново стана мрачно. — На следващата година Изабела умря заради усложнения с бременността. Нямаше начин да я спасят. Изобщо не стоеше въпросът чие е детето, защото господин Фарнезе отдавна бе мъртъв, а всички знаехме колко е влюбен баща ви в Изабела. Направо я боготвореше. Единственото, което не можеше да направи за нея, бе да се раздели с майка ви. Но всичко останало… Ужасно беше да гледаме как той остави тази жена да живее в къщата след смъртта на съпруга й и как унижаваше горката ви майка. Поболя се от мъка, когато тя почина. След това насочи цялата си любов към дъщеря й, към Джека. Беше готов да прости всичките й грешки и тя прекрасно го съзнаваше.

— Но… — недоумяваше Джемайма — не разбирам. Ако мама вече е знаела, че е възможно Джека да е дъщеря на татко, защо е била шокирана, когато Джека й го е казала?

Лицето на другата жена посивя.

— Да, не беше голяма изненада твърдението на онова момиче, че е Тревелян по рождение, колкото и да беше трудно да го чуе човек, поднесено по този начин. Но майка ви запази спокойствие. Заяви, че ако Джека наистина е дъщеря на Сесил, трябва да го докаже в съда. Джека заяви, че с радост ще го направи и че възнамерява да получи дял от всичко. Само че след това каза… — запъна се Алис, — че баща ви… че баща ви и тя… — Алис затвори очи и лицето й се сгърчи. После отвори очи, впери поглед в Джемайма и бързо изрече: — Съжалявам, госпожице, но тя каза, че двамата с баща ви са били любовници години наред — откакто навършила дванайсет, докато избягала. Това уби майка ви.