Лулу Тейлър
Нежна империя (45)

45.

Масата в заседателната зала отново бе отрупана с мостри и жените се забавляваха прекрасно, докато опитваха всички неща, които Клодин беше донесла от Франция. Изглеждаше елегантна както винаги, с току-що подстригана тъмна коса и облечена с любимия си „Шанел“ — този път лека лятна рокля.

— Прелестни са, Клодин. Как успяваш толкова бързо да създадеш толкова много продукти? — попита Дона, размазвайки нежно тоалетно мляко върху ръката си.

Французойката се подсмихна.

— Имам много близки приятели, които създават такива продукти за кожа в лабораторията си. Обясних им какво ни е нужно и те ми дадоха достъп до най-новите си серии. Продуктите са първокласни и всички са на растителна основа.

— Фантастично — ахна Тара, миришейки тубичка ароматен крем. — Това е „Чаена роза“, нали?

Клодин кимна.

— Имаме плътен и лек овлажнител, нощен крем, крем за ръце, душ гел за лице и тяло и сапуни. Има възможност и за още продукти след време.

— Тези свещи много ми харесват — заяви Джемайма и вдигна една. — Ухаят божествено. Може ли да взема една у дома?

— Разбира се — отговори с усмивка Клодин.

Единствено Попи не бе способна да сподели въодушевлението на останалите. Опита всички лосиони и промърмори няколко похвали, но беше умърлушена.

— Всичко е толкова вдъхновяващо — каза Дона, доволна от работата на Клодин. — Сега можем да наберем служители и да започнем да предлагаме козметични процедури. Клодин, ела да ти покажа какво са направили долу. Много ще ти хареса.

Всички слязоха в обновения магазин. Беше почти завършен, оставаха само последните щрихи от интериора и новите продукти. Клодин се възхити на свежия бял интериор и на усещането за пространство и светлина, което той създаваше.

— Само едно нещо — намръщи се леко и посочи навън. — Тези мъже в какъв цвят боядисват фасадата на магазина?

— В розово — отговори Дона. — В нашето отличително розово, което избрахме за „Чаена роза“.

— Не е правилно — махна с ръка Клодин.

— Какво? — смаяно попита Попи. — Но защо?

— Излезте навън и погледнете.

Излязоха на тротоара и наблюдаваха как мъжете с работни гащеризони боядисват с розова боя старата тъмносиня дървения.

— Виждате ли? — посочи Клодин нагоре. — Цветът, който изглежда очарователно на шишето или на опаковката, може и да не бъде толкова приятен, ако е в целия магазин. Прекалено розово е. Все едно е магазин за малки момиченца или някой от онези евтини сексмагазини.

Всички смаяно вдигнаха погледи.

— Боя се, че тя е права — тихо каза Джемайма. — Разбира се, не за сексмагазина, но наистина е прекалено розово. Трябва да го преосмислим.

— При това бързо — мрачно добави Тара.

 

 

Попи не можеше да разкаже на останалите за случилото се с Джордж. Или с Гидиън. Беше твърде унизително. Бяха забелязали колко е нещастна, затова им бе съобщила, че с Джордж са скъсали, но не пожела да обсъжда нищо повече.

Телефонът й звънна и тя вдигна.

— Ало?

— Здрасти, скъпа, Нийв е. Как си?

— О, здравей. Добре съм. Къде си?

— В Ню Йорк, имам фотосесия. В момента ми правят косата. Ще стоя тук часове, много е досадно. Научи ли какво става с приятеля ти? Много се тревожа за теб.

— Разделихме се. — Дори изговарянето на думите задълбочи мъката й.

— Какво ти обясни за измислената работа и за измисленото име?

— Работата му е истинска, но името не е. — Пое си дълбоко дъх. — Твърди, че се казва Гидиън Марлоу и че не е племенник на госпожа Фелоус, така че няма нищо общо със собственичката на апартамента. Само че не успях да измъкна от него нищо повече. Отказва да говори. Не мога да повярвам, че предпочете да си тръгне, вместо да ми даде обяснение.

— Странно. Пусни го в „Гугъл“ — посъветва я Нийв — или пък наеми частен детектив.

— Това ми се струва малко крайно — намръщи се Попи. — Наистина ли мислиш, че е толкова сериозно?

— Трябва да признаеш, че той се държи странно, скъпа. Не е редно така. Трябва да стигнеш до дъното на тази история.

— Може би. Просто в момента не съм в състояние да го направя. Не мога да повярвам, че изгубих Джордж. Обичах го, а сега установявам, че той дори не съществува.

— Горкичката! — състрадателно възкликна Нийв. — Разбира се, че не можеш. Не се тревожи, само се грижи за себе си. Връщам се след няколко дни и ще те заведа да пийнем по нещо. Ще се позабавляваме по женски, става ли?

Попи се усмихна. Звучеше приятно. Струваше й се, че макар Нийв да не обича лъскавите приеми, със сигурност умее да се забавлява, както тя си знае.

— Добре.

— Хубаво. А сега, горе главата, скъпа. Ще се видим скоро.

 

 

Джека затвори телефона с доволен вид.

— Кой беше? — попита Ферера зад вестника си. Беше чул какво казва Джека по време на разговора, но тя бе лаконична и през повечето време слушаше.

— Адвокатите ми. Явно смятат, че позицията ми е силна за едно съдебно дело. Убедени са, че ще влезем в съда само след няколко месеца. С други думи, преди промоцията на „Чаена роза“ през ноември, а аз точно това искам. Искам да съм в компанията за тази промоция, искам да участвам. — Тя се приближи до него и седна. — Знаеш, че тази компания ми се полага. Цялата. Моите италиански предци са я създали. Тревелян винаги са били паразити, които са печелели парите си благодарение на таланта и уменията на моето семейство.

— Справили са се добре с деловата страна — безгрижно подметна Ферера.

— Да, но и аз съм Тревелян, не го забравяй. Полага ми се всичко, което имат тези момичета, и възнамерявам да си го получа.

— Тази мисъл вече започва да те обсебва — отбеляза той.

— Е, и? — попита Джека и както обикновено бързо добави: — Ти пък си обсебен от бизнеса си. Защо и аз да не бъда същата?

— Защото стигаш до по-големи крайности от мен.

— Може би — усмихна се тя и докосна медальона, който висеше на верижка на шията й. — Само че предизвикателствата пред мен са по-крайни. — Замисли се. — Особено след като един от източниците ми на информация пресъхна.

— Какво? — попита Ферера.

— О, нищо… просто ме държаха в течение — усмихна му се Джека. Чарът й беше изключителен, решеше ли да го използва, обаче Ферера вече започваше да се учи да не допуска тази чувствена усмивка и тези тъмни очи да приспиват вниманието му за опасностите, които криеше Джека. — Какво смяташ да правиш днес, скъпи?

— Тази вечер заминавам за Ню Йорк. Казах ти.

Тя се нацупи.

— Да, разбира се. Няма ли все пак да размислиш и да ме вземеш със себе си?

— Боя се, че не — поклати глава той. — Пътуването е делово. Няма да имам време за развлечения, а ти ще се отегчиш в апартамента, ако бездействаш.

— Няма!

— Напротив. Оставаш тук. Точка по въпроса. — Той сгъна вестника си с раздразнение, за да покаже на Джека да престане да го притиска. — Не се съмнявам, че предпочиташ да останеш тук, за да държиш под око как вървят нещата в „Тревелян“.

— Да, допускам — замислено отговори Джека. — Скоро ще направя смайващ ход. Ще изненадам всички.

— Внимавай с изненадите — отбеляза Ричард и се изправи. — Колкото повече внимание отделяш да ги планираш, толкова по-вероятно е да изненадат самата теб. Поне моят опит сочи така. — Запъти се към вратата. — Между другото, искам да ме информираш за всичко, което правиш. Ясно ли е? Няма да допусна действията ти да ме компрометират, Джека. Разбра ли?

— Напълно, скъпи — примигна Джека с големите си очи и с възможно най-невинното си изражение.

Беше му пределно ясно, че тя изобщо не възнамерява да му се подчини. Наистина вярваше, че може да го надхитри и че той и компанията му са просто трамплин към осъществяването на нейните по-големи амбиции.

— Добре — каза той спокойно. — Радвам се, че се разбираме. Знаеш къде можеш да ме намериш.