Лулу Тейлър
Нежна империя (44)

44.

Джемайма беше твърде притеснена от предстоящата си среща с Хари, за да ходи на работа. Предпочете да си остане у дома и да помогне на Шри да почисти апартамента, за да може агентът по недвижимите имоти да изпрати фотограф.

Бяха наистина много впечатлени от жилището.

— Такива апартаменти са златна находка — заяви един от служителите. — При това е прекрасно обзаведен. Ще го продадем бързо.

— Благодаря — не успя да прикрие съжалението си Джемайма. Сега, след като страшният момент най-накрая беше настъпил, тя беше тъжна, но изпитваше донякъде и облекчение. Апартаментът щеше да бъде продаден и толкова. Щеше да получи няколко милиона от продажбата, голяма част от които щяха да отидат в „Тревелян“. Може би никога повече нямаше да види апартамента, обаче какво от това — поне веднъж трябваше да рискува.

Непосредствено преди пристигането на Хари тя направо се тресеше от нерви.

„Странно, да се притеснявам от срещата със собствения си съпруг!“ Опита да се засмее, но не можеше да преодолее сериозността на тази вечер. Днес щеше да се реши бъдещето й с Хари.

Звънецът на входната врата звънна точно в седем. Джемайма натисна копчето на домофона и се огледа за последен път, преди да покани Хари в жилището. Когато той се наведе да я целуне по бузата, тя учудено забеляза, че е притеснен не по-малко от нея.

— Да ти предложа ли питие? — попита го.

— Да, моля.

— Джин и тоник? — Приготви му „Танкъри“ с тоник и направи едно за себе си.

— Значи наистина ще продаваш апартамента — каза Хари, когато забеляза брошурите на агенцията за недвижими имоти на масичката. — Не съм допускал, че би могла да се откажеш от него.

— Време е да се откажа от доста неща — тихо отвърна тя. — Осъзнах, че не мога вечно да живея в миналото. Трябва да продължа напред и да успея в нещо. Мислих върху думите ти за целта в живота. Струва ми се, че е вярно, и сега, когато съм я открила, не искам да се откажа от нея. Струва си да изгубя апартамента, ако така ще запазя „Тревелян“. А и вече сме толкова близо. Наистина сме близо. Имаме превъзходен аромат и всичко се получава много по-добре, отколкото очаквах.

— Къде ще живееш? — попита Хари и се настани на канапето.

— Тара ме уверява, че мога да разчитам на стая в къщата й по всяко време, и това май ми харесва. Може би твърде много време през последните години съм прекарала сама. Не ми се отразява добре. — Джемайма седна. Беше започнала да се отпуска след голямата глътка джин и тоник.

— А когато не си в Лондон?

— Ами… това зависи от теб — тихо отговори тя.

— Искаш ли да поговорим сега? Смятах да изчакам до вечерята.

— Не, по-добре да поговорим сега — настоя Джемайма. — Наистина не ми се чака. Ще бъде неловко, ако не говорим.

— Добре. — Хари стана, отиде до прозореца, който гледаше към Итън Скуеър. — Сигурно се питаш защо не ти се обадих след разговора ни в библиотеката онзи ден. Истината е, че исках да премисля казаното от теб. И да се уверя, че отново мога да ти вярвам. Надявам се да го уважиш.

— Да — прошепна тя.

— Затова отидох да намеря Гай. Трябваше да поговоря с него. Той беше толкова убедителен. Накара ме да му повярвам, макар да знаех каква змия е. Затова отидох до Абърдийн, където работи сега. Разговаряхме по мъжки, обясних му какво си ми казала и той най-накрая подкрепи твоята версия.

— Най-накрая ли?

— О, известно време се опита да увърта, твърдеше, че връзката ви е била отдавна, но аз внезапно усетих, че ме лъже. Виждах го в очите му. Дадох си сметка, че Гай е отнел твърде много от живота ми. Вярвах му като на брат, но той не постъпи като приятел.

— Съжалявам, Хари, толкова съжалявам, че те нараних.

Той се приближи и седна на дивана до нея.

— Помоли ме за прошка и аз ти простих. Сега трябва да забравим всичко. Имах възможност да осъзная, че съм изгубил дете и да скърбя за него. Но освен това имам и шанс да те спечеля отново заедно с всичко, което означава това: живот заедно, щастлив дом, може би деца. Затова нека повече да не говорим за Гай, съгласна ли си?

— Да — усмихна се тя. — Това означава ли, че искаш да опитаме отново?

— Наистина го искам, а ти? — Той се вгледа изпитателно в лицето й, а погледът му беше уязвим като никога досега.

— Да.

Наведе се към нея и много нежно я целуна по устните, а после се отдръпна.

— Последния път, когато направих това, не ти хареса.

— Не, но ти беше много пиян — напомни му тя. — Сега нямам нищо против, но най-напред искам да те попитам нещо.

— Да?

Тя сведе очи и поглади една възглавница. Най-накрая бавно изрече:

— Лети Стюарт…

— Да не ровим в миналото. Просто да приемем, че и двамата сме допуснали грешки, и да започнем начисто.

— Добре — усмихна се Джемайма.

— И така, докъде бяхме стигнали?

— Мисля, че ме целуваше.

— О, да… — Усмихна й се той и после се наведе да я целуне отново. Този път не само докосна устните й със своите. Този път я прегърна и я целуна страстно и истински.

Отдръпна се само колкото да каже дрезгаво:

— Боже, искам да спя със съпругата си. — После отново я целуна толкова пламенно, сякаш не можеше да й се насити.

— Да отидем в спалнята — прошепна Джемайма. — Искам да го направим както трябва.

 

 

Сега страстта им беше различна. От една страна, споделяха фамилиарността на стари любовници, които прекрасно познават телата си, знаят как да си доставят наслада и какво най-много харесва другият. Той знаеше, че тя обожава да я целува бавно и страстно по раменете и шията, че обича той да прониква в нея и отново да излиза, за да може тя да държи в ръка влажния му от нейните сокове пенис, докато той я изучава с пръсти. Знаеше кога да я обърне по корем и да я обладае отзад, как точно да я докосва, докато я обладава мощно. Знаеше кога отново да я положи под себе си, за да може тя да обгърне широкия му гръб с крака и да го придърпа към себе си.

Освен тази позната близост обаче двамата усещаха и съвсем ново дълбоко вълнение: той бе неин любовник, с наново разгоряла се страст. Целувките му бяха нови, а докосването му я възбуждаше както в началото, когато се влюбваше в него. Всичко у него я изпълваше с наслада. Когато най-сетне се отпуснаха изтощени и задоволени, тя нежно докосна лицето му и каза:

— Щастлива съм. Мислех, че съм те изгубила. Сякаш възкръсваш.

Той я притисна в прегръдките си и отговори:

— Никога повече няма да те изгубя. Обещавам. Джеми, искам да си дойдеш у дома.

 

 

Заспаха в обятията си, после станаха, облякоха се и излязоха на вечеря.

От години не бе виждала Хари толкова оживен.

Разходиха се в лятната вечер по Кингс Роуд, намериха малък ресторант, който Джемайма харесваше, и седнаха на маса на открито, за да се насладят на залязващото слънце.

— Трябва да ти кажа нещо — колебливо започна тя. — Не исках да развалям чудесната вечер, но се налага да поговорим за това.

— Да? — погледна я той напрегнато.

Джемайма му обясни за материала във вестника, който щеше да излезе през уикенда.

— Съжалявам — побърза да се извини. — Знам колко мразиш такива неща.

— Така е, но по-важното е как са се добрали до историята.

— Изглежда от човек от Дорсет. Някой, който ти е близък. Не знам кой.

— Ще разбера — мрачно заяви Хари. — Имам идея. Е, какъв е планът?

— Нашият съветник Дона познава човек във вестника. Според нея няма да се осмелят да публикуват материала, ако не открият Гай, за да потвърди историята.

— Няма да го намерят, а дори да го открият, няма да говори, сигурен съм.

Джемайма се запита какво точно се е случило в Абърдийн, та Хари е толкова сигурен, че Гай ще си държи устата затворена, но реши, че е по-разумно да не пита.

— За да намалим напрежението, ще им дам специално интервю — за живота ни, за работата ми в „Тревелян“ и може би нещичко за Джека: какво е отношението ни към заплахата й, такива неща. Но искам да се уверя, че нямаш нищо против — притеснено го погледна тя.

— Мразя пресата — откровено заяви Хари. — И мисля, че ако веднъж ги допуснеш до себе си, нямаш извинение да ги държиш настрани. Обаче разбирам, че трябва да го направиш. Ще се съобразя с желанието ти.

— Дори да искам да позираш по бельо? — подразни го тя.

— Какво да правя, ако изпаднеш в плен на съвсем човешкото желание да се похвалиш с мен! — пошегува се Хари. — Но предпочитам да не ни става навик. Обичам спокойния живот.

— Все повече започвам да споделям това предпочитание — отвърна Джемайма с усмивка.

 

 

Попи лежеше на канапето в апартамента си, загледана към тавана. Предишната вечер Джордж не се обади, макар че му беше изпратила съобщение по мобилния „Къде си?“.

По-рано днес в офиса трябваше да съобщи, че не е успяла с Нийв.

— Не се тревожи — успокои я Дона, макар че разочарованието й бе съвсем видимо. — Чудесно ще бъде, ако можем да я привлечем за самата промоция. А междувременно ще се обърна към хората на Кейт Бекинсейл. Има вероятност да успеем да я заинтригуваме.

Следобед, докато Попи разглеждаше проекта си за шишето на „Чаена роза“ и приключваше работа по него, той най-сетне се обади.

„Извинявай, скъпа — гласеше съобщението. — Повикаха ме у дома по спешност. Връщам се довечера. Да се видим по-късно? Дж. Целувки“

„Добре, ще се видим по-късно. Ела при мен, като се върнеш“, отговори тя.

Сега й оставаше само да чака.

В седем и половина на вратата се почука. Попи стана от канапето и отиде да отвори, а Джордж влетя вътре като възбудено пале.

— Здравей, здравей! — бързо я грабна в прегръдките си и я целуна. — Липсвах ли ти? Наложи се да отида да се видя с нашите. Татко ме извика. Боже, мразя да се връщам в родния си град, никога не съм го харесвал. Уитни сигурно е най-тъпото място на земята.

— Нали семейството ти живееше в Уест Кънтри?

— А, да… част от семейството ми. Родителите ми доскоро живееха там, но се преместиха в Уитни.

— Разбирам. Значи семейство Фелоус живеят в Уитни, така ли? — Попи се отдръпна от него и се вгледа в лицето му. Изглеждаше толкова открито и честно, а ясните му кафяви очи бяха толкова искрени. — Значи, ако отида в Уитни, ще мога да ги намеря, нали? Свестните и почтени хора от семейство Фелоус? Така ли?

Джордж леко се напрегна.

— Да — бавно отговори. — Защо питаш?

— Просто се чудех. — Сложи ръка на кръста и го погледна сериозно. — Чудех се дали няма да се окаже, че там не живее никой на име Фелоус. Поне не твой роднина. Всъщност малко съм объркана относно евентуалното местонахождение на твоите роднини. Къде живее семейство Марлоу?

Джордж застина и зяпна. След секунда запелтечи:

— Аз… аз…

— Учуден си, нали? Но това не е единственият ми въпрос. Питам се какво правиш по цял ден, след като не работиш в книжарницата на Ърл стрийт. Дори не са чували за теб там. Чичо ти Силвестър, изглежда, също не съществува.

Той я погледа измъчено:

— Попи, моля те, нека ти обясня…

— Не искам да слушам повече лъжи! Да не мислеше, че няма да разбера? Колко глупаво от твоя страна да ми кажеш, че работиш на място, на което лесно мога да отида и да проверя!

— Наистина работя там.

Тя се засмя объркано, смаяна от наглостта му.

— Управителят изобщо не е чувал за теб.

— Защото не се казвам Джордж Фелоус — тихо призна той. — За това си права.

— Кой си тогава?

— Казвам се Гидиън. Гидиън Марлоу.

Тя го зяпна невярващо.

— Това е истината — каза той. — Как научи фамилията ми?

Подаде му плика, който беше издърпала изпод вратата на апартамента му.

— От това.

Той погледна плика, после отново вдигна очи към нея.

— Разбирам. Единствената причина да се нарека Джордж е, че госпожа Фелоус наистина има племенник с това име. Така историята ми изглеждаше по-достоверна.

— Но защо? — прошепна тя и се отпусна тежко на един стол. — Защо трябваше да се преструваш на племенник на госпожа Фелоус? Какво печелиш от това?

Той прокара ръка по косата си.

— Не мога да ти кажа това, Попи. Много съжалявам.

— Махай се! — извика тя.

— Моля?

— Чу ме! Махай се! Махай се! — Тя се изправи и закрещя: — Не искам да те виждам повече. Ти ме излъга, не мога да ти имам доверие. Напусни апартамента ми. Махай се!

— Не, Попи, моля те, нека ти обясня…

— Нали каза, че не можеш да ми разкриеш истината. Дори не искам да я узная. Искам само да се махаш и повече да не те виждам.

— Но аз те обичам. Не мога да си тръгна просто така.

Очите й блеснаха гневно.

— Нима е възможно да ме обичаш? Лъжеш ме още откакто те познавам.

— Не исках! Налагаше се.

— Защо? — настоя тя.

Въпросът й бе последван от кратко мълчание и за секунда Попи си помисли, че е успяла да го убеди и той ще й каже. После той я погледна безпомощно.

— Не мога да ти кажа! Още не!

— Моля те, моля те, просто си върви… — Усещаше, че губи контрол, и отчаяно се молеше да не се разплаче пред него. — Джордж… Гидиън… който и да си… махай се. Говоря сериозно.

Той долови отчаянието в гласа й и неохотно се запъти към вратата.

— Попи, моля те, мога да се върна по-късно, когато и двамата сме по-спокойни и съм имал възможност да опитам да оправя тази каша.

— Не — ледено отвърна тя. — Не искам да те виждам повече.