Лулу Тейлър
Нежна империя (43)

43.

Попи вървеше към Блумсбъри в приповдигнато настроение. Настъпило бе истинското лято. Улиците гъмжаха от туристи с фотоапарати и ранички. Служителки от офисите бяха навън за дълги обеди и се наслаждаваха на следобедното слънце. Попи мина покрай магазините за антикварни гравюри и малките магазинчета за монети, марки и други артефакти, разглеждайки витрините. На една уличка срещу Британския музей намери каквото търсеше — книжарница, на чиято витрина бяха изложени най-новите книги. Влезе.

Помещението беше прохладно и светло, подът беше от голи дъски, а лавиците бяха боядисани в меко синкавосиво. Тя заобиколи масите, отрупани с лъскави томове, и се запъти към щанда отзад. Там стоеше мъж, който разлистваше книга. Вдигна поглед.

— Здравейте, мога ли да ви помогна?

— Да. Търся Джордж.

— Джордж ли? — намръщи се мъжът.

— Да. Да не е излязъл да пие чай?

— Тук нямаме Джордж, само аз и Гидиън. И Чарлийн в събота.

— Сигурен ли сте?

Мъжът се засмя.

— Да, съвсем сигурен съм, аз съм управителят. Наистина тук не работи никой, когото не познавам.

Попи зяпна мъжа.

— Може би сте объркали книжарницата. Попитахте ли в „Уотърстоун“ малко по-нагоре? — любезно попита мъжът, който явно я съжали.

— Не, не, със сигурност е тази книжарница. Да, книжарницата на Ърл стрийт. Тази. Собственик е чичо му Силвестър.

— Не е така, миличка — възрази мъжът. — Какъв Силвестър? Този магазин е собственост на Ани Вон. Тя е собственик и на „Поетри Прес“ на Ърл стрийт.

— О! — възкликна Попи. — Е, много ви благодаря за помощта. — Бавно се обърна и излезе на улицата.

След като подмина Британския музей, хукна. Понесе се по улиците, прелиташе покрай озадачените пешеходци, заобикаляше бебешките колички, устремена към къщи. Единствената й мисъл беше възможно най-бързо да намери Джордж. Пристигна на площада зачервена и задъхана. С последни сили влетя в сградата и се стрелна нагоре по стълбите до апартамента на Фелоус. Заблъска по вратата.

— Джордж, Джордж, там ли си? — крещеше Попи. Спря и почака. Отвътре не се чуваше нищо. — Джордж! — кресна тя. — Къде си, по дяволите?

Забеляза, че под вратата се подава бяло хартиено ъгълче. Наведе се и го издърпа — беше плик. И на него с черно мастило пишеше нечие име — Г. Марлоу.

Свят й се зави. Обърна се и продължи нагоре по стълбите.

 

 

Дона изпрати Джемайма с такси до къщи и после се обади на Тара, за да й разкаже какво се е случило.

— Мисля, че тя е добре — отбеляза Дона. — Стори ми се много по-спокойна, когато я оставих, но може би тази вечер не бива да остава сама.

— Добре — съгласи се Тара. — Боже, какво ли следва? Ще й се обадя и ще я поканя на вечеря. Ще оставя децата до малко по-късно, за да си поиграе с тях. Това винаги я разведрява. Благодаря, Дона. Изглежда си ни измъкнала от поредното затруднение.

— Няма защо, но ще отбележа, че Тревелян сте много непредсказуемо семейство. Никога не знам какво да очаквам.

— Ние също — засмя се Тара. — Ние също.

 

 

„Дръж се нормално — напомни си Попи, когато седна на бара в подземието на клуба в Нотинг Хил. — Никой не бива да забележи, че нещо не е наред, най-малко Нийв.“

Приготви се замаяна за срещата, неспособна да проумее как така светът й се бе променил за толкова кратко време. Само допреди малко бе преизпълнена с блаженството на новата връзка. А сега всичко бе станало на пух и прах, а в главата й се въртяха разни въпроси. Защо, за бога, Джордж я бе излъгал за работата си в книжарницата? Какво би спечелил от това? А и това писмо. Защо някой ще изпраща поща на Г. Марлоу в апартамента на семейство Фелоус? Обзе я ужасно предчувствие, обаче сега нямаше време да разсъждава. Имаше среща.

Облече се механично — сложи си лека лятна рокля, която пристегна в кръста със стар шал „Пучи“, и обу равни тюркоазени сандали. След това се запъти на запад и се качи на автобус, който минаваше по Оксфорд стрийт и покрай Хайд Парк към Нотинг Хил Гейт. Минаха покрай улицата на Тара и тя се изкуши дали да не слезе от автобуса, да се втурне в дома на сестра си и да сподели какво се е случило и да потърси утеха и съвет. Но реши да остане в автобуса, да се срещне с Нийв и да опита да я убеди да се присъедини към тях.

Внезапно някакво раздвижване в помещението накара Попи да вдигне глава. Нийв беше влязла и макар да се намираше на място, където никой не се впечатляваше от славата и богатството, видът й все пак бе предизвикал доста оживление. Влезе с непринудената грациозност на пантера, облечена с красива бяла памучна риза и с къса разкроена бледозелена поличка. Краката й се точеха безкрайно. Косата й се спускаше по гърба на лъскава тъмна опашка, носеше и скъпи очила „Марни“.

„Охо! — възкликна мислено Попи. — Какво ли е усещането да предизвикваш такава реакция у хората, когато минаваш? Какво ли е да си толкова прекрасна, че всички да те зяпат, дори когато си с най-обикновени дрехи и без грим, когато си самата себе си?“

Изправи се.

— Здравей, Нийв.

— О, здравей! Моят ангел пазител! — Нийв се приближи и целуна Попи. Двете седнаха на една малка маса и Попи поръча сода.

— Страхотно място — каза Нийв, свали очилата си и показа невероятните си очи. — Толкова спокойно и непретенциозно. Да ти издам ли една тайна? Имам чувството, че ще откача, ако трябва да отида в още една великолепна къща, издокарана с тафта, да изпия поредната чаша с шампанско и отново да ям хайвер. Харесват ми места като това — семпло, дружелюбно, артистично.

— И аз не си падам много по висшето общество — рече Попи.

— Толкова си приличаме — засмя се манекенката. — Как се озовахме в този свят? Разкажи ми с какво се занимаваш.

Попи й разказа за „Тревелян“ и за работата им. Нийв остана очарована.

— Учиш се в крачка, нали? — усмихна се тя. — Точно като мен. Откриха ме в един универсален магазин в Дъблин, когато една жена дойде да си купи сако и ме помоли да го облека, за да види как стои. Оказа се, че работи в агенция и търси нови лица. Преди да се усетя, ме накара да подпиша договор и ме отмъкна. Неочаквано се оказа, че прекарвам половината от живота си в самолета, а другата половина в непознати градове. — Нийв сви рамене. — Но май не бива да се оплаквам. Спечелих пари и пред мен се отвори вратата към един свят, за който дори не съм си мечтала. След това ме свързаха с Каролайн и тя ме убеди да се пробвам в киното.

— Искаш ли да играеш?

— Да, струва ми се — усмихна се ослепително Нийв. — Казват, че изглеждам добре на екрана.

— Наистина ли? Досещам се — засмя се Попи. — Създадена си за това!

— Бих искала да опитам. Винаги ми се е искало да се пробвам на сцената, още откакто играх Дева Мария в пиесата за Рождество.

Попи отново се засмя. Нийв беше забавна и очарователна, би се превърнала в най-прекрасния посланик на „Чаена роза“. Мислено Попи вече създаваше плакат и фотосесия, дори нахвърляше една телевизионна реклама.

— Питах се… — поде тя.

Нийв наклони глава и я погледна въпросително:

— Да?

— Нийв, ще говоря направо. Нуждаем се от рекламно лице за „Тревелян“. От възхитително и невероятно лице като твоето. Сестра ми Джемайма вече се обърна към агентите ти, но те й отказаха, затова срещата ни в тоалетната снощи ми се стори съдбоносна. Може би ти е отредено да се присъединиш към екипа ни и да рекламираш „Чаена роза“. Ще организираме най-бляскавата кампания, ще бъде страхотна промоция! Ще си струва, освен това знам, че нямаш ангажимент към друг. Е… би ли го обмислила?

Нийв примигна, явно съжаляваше.

— О, Попи, много ми се иска да ти помогна, наистина. Само че Каролайн не желае още да рекламирам парфюми. Разбира се, отправяли са ни предложения, но тя отказа на всички. Предстои ми участие в голям филм и ако това стане, Каро смята, че цената ми ще се покачи двойно и тройно и тогава ще подпиша дългосрочен договор с голяма козметична компания. Просто в момента не мога да се обвържа.

— Не се тревожи — опита се да запази самообладание Попи. — Не можем да си позволим да ти плащаме толкова пари, а човек с твоето положение има право на огромен хонорар. Изглежда, не ни е писано.

Нийв се усмихна мило.

— Може би не, но ще направя всичко по силите си, уверявам те. Ако организирате промоция, с радост ще дойда и ще помогна с каквото мога. Имаш ли мостра от парфюма?

— Ето — извади малко шишенце с пулверизатор. Подаде го на Нийв, тя пръсна на китката си и помириса.

— Ей, харесва ми. — Намръщи се и отново помириса. — Да, наистина е хубаво. Много по-хубав е от други, които са ме канили да представям. Жалко.

— Няма нищо. Задръж мострата — каза Попи. — Гладна ли си? Искаш ли да си поръчаме нещо?

Двете се преместиха в ресторанта, който гледаше към градината във вътрешния двор, и седнаха да хапнат. Разговаряха за живота си и за други неща и установиха, че имат много общо — като се започне от страстта им да готвят италианска храна и се стигне до факта, че и двете адски си падат по Джъстин Тимбърлейк.

— Харесваше ми дори с къдрава коса — заяви през смях Нийв. — Добре ли си? — попита тя, забелязала как помръква усмивката на Попи.

— Няма нищо… Всъщност заради приятеля ми е…

— Проблеми ли имате? Изневерява ли ти?

— Не точно. — Разказа й какво се е случило през деня. — Просто не разбирам. Защо ще ме лъже къде работи и как се казва? Просто не виждам причина.

— Би трябвало да има. — Нийв остави вилицата си. — Но ти си права, странно е. Да не би да е преследвач на жени?

— Не, не мисля. Той е невероятно нормален, а и смятах, че наистина сме влюбени… — Очите на Попи се напълниха със сълзи, когато си спомни за блаженото време с Джордж. — Не проумявам какво означава това.

— Ей, скъпа, не прави прибързани изводи. Сигурно всичко има съвсем невинно обяснение.

— Бих искала да разбера какво е. Защото както и да гледам на нещата, изобщо не ми изглеждат невинни.