Лулу Тейлър
Нежна империя (38)

38.

— Сутринта се наложи лорд Хари да замине — ледено й съобщи икономката. — Нещо във връзка с имението. С новия управител.

— Благодаря, Тери.

Икономката се обърна и се отдалечи, демонстрирайки извън всякакво съмнение, че присъствието на Джемайма в Хърн изобщо не й е приятно. А що се отнасяше до споменаването на новия управител… Джемайма много добре знаеше какво намеква Тери. Но по-добре да се откаже — Джемайма не възнамеряваше да допусне лукавите й намеци да я засегнат.

Страхуваше се от това пътуване до Хърн. Имаше чувството, че ще получи лоши новини, неприятна прогноза. Нещо, което отново ще промени живота й. Не искаше да се изправя пред проблема.

Докато караше по дългата алея към къщата, отново я порази красотата на Хърн. Колко по-различен беше замъкът от Лондон с горещите му тротоари, с прашните улици и с милионите хора. Тук беше спокойно и прохладно. Тя смяташе, че началото на лятото е най-красивото време от годината в Англия. Паркът беше потънал в свежа зеленина, дърветата бяха надянали нови премени, тревата беше сочна и свежа. Провинцията бе невероятно оживена и водеше бурен живот: птици се стрелкаха из храстите и цвърчаха като обезумели, пчели жужаха лениво в горещия въздух, рояци дребни летни мушици се вихреха, унесени в собствените си незнайни занимания. И сред всичко това се издигаше къщата — стара, приветлива и спиращо дъха красива.

Джемайма се натъжи от гледката. Хърн можеше да се превърне в неин дом, в място, където да се чувства добре. Но това вече нямаше да стане. Все повече осъзнаваше, че Хари няма да й прости случилото се. Не беше сигурна дали самата тя би могла да си прости.

Съпругът й така и не бе разбрал колко са различни двамата, колко различен живот водят. Той бе обичан през целия си живот. Родителите му го обожаваха, обграждаха го с топлота още от раждането му. Той не знаеше какво е да копнееш за одобрение, да се нуждаеш от любов, да я намираш там, където ти си знаеш.

„Проблемът ми е, че така и не се научих да отказвам — размишляваше Джемайма. — Нито на другите, нито на себе си.“

Не й се искаше да остава в замъка в такъв ден. Вътре винаги беше мрачно и потискащо, а през лятото къщата изглеждаше още по-празна и самотна. Може би щеше да е различно, ако той й бе позволил да превърне замъка в дома, който бе копняла да имат заедно. Джемайма си представяше бляскави партита в Хърн. Искаше й се да кани всичките си приятели всеки уикенд. Мечтаеше да разтвори всички врати, да почисти всички стаи и да настани в тях хора. Че за какво друго е една къща, ако не за хора? Не биваше помещенията да бъдат затваряни и никой да не може да се възхити на каменната зидария, на красивите гипсови орнаменти, на пищните гоблени и на прекрасните завеси, на портретите на отдавна починали хора.

Хари не беше съгласен. Той настояваше къщата да бъде запазена каквато е. Не допускаше вътре никого, с изключение на малцина избрани — неговите приятели от училището и от университета, най-тесния му кръг. Не даваше и дума да се каже за отварянето на Хърн за посещения.

— Ще унищожат замъка — упорито твърдеше той. — Освен това кой ще иска да го разглежда в това състояние. Само ще си създадем проблеми.

Джемайма винаги бе смятала, че това е жалко. Тук имаше толкова много съкровища, които никой не можеше да зърне. Все едно Карл Лагерфелд да създаде най-новата си колекция, а после да я заключи и никой да няма възможността да й се полюбува, да й се наслади и да я аплодира. Според нея красивите неща трябваше да бъдат показвани. Какво друго предназначение имаха?

Обикаляше из празната къща. Спря пред кабинета на управителя на имението и си припомни онзи съдбоносен следобед преди повече от две години, когато бе влязла вътре. Долепи ухо до вратата и се ослуша. Отвътре не се чуваше нито звук. Преди вратата стоеше отворена през повечето време, а веселият му глас долиташе отвътре, докато говореше по телефона или с помощника си. Хари непрекъснато се отбиваше, за да обсъждат делови въпроси или просто за да си отдъхне и да си побъбри с Гай. Гай винаги извикваше усмивката му. Беше слънчев лъч в къщата. Всички се стремяха да са близо до него. Дори Тери, чийто любимец винаги е бил Хари, не се стърпяваше и често носеше на управителя чай и бисквити.

Сега кабинетът беше затворен и пуст. Джемайма разбра, че новият управител работи извън къщата. Явно Хари вече нямаше доверие на никого.

Излезе в градината. От тази страна на къщата се намираха зеленчуковите и овощните градини, за които вече двайсет години съвестно се грижеше един и същи градинар и които раждаха вкусни плодове и зеленчуци. В парниците отглеждаха още краставици, чушки, италиански домати, босилек… Прекалено много за едно домакинство. Хари изпращаше по-голямата част от продукцията в местните зеленчукови магазини. Всички приходи, колкото и да бяха незначителни, бяха от помощ.

От градините Джемайма се запъти към старата конюшня, която вече беше празна. Съпругът й имаше два коня за лов, но вече не ги държеше тук. Не разполагаше с време и с хора специално за животните, затова ги бе дал в близката конюшня, където се грижеха за тях.

— Поредната пустош — промърмори си тя. — Всичко се руши.

Погледна часовника си. Хари трябваше вече да се е прибрал. Тя бавно се запъти към къщата — никак не й се искаше да се откъсне от спокойствието край старите конюшни, но съзнаваше, че не може повече да отлага срещата.

Тъкмо влизаше през страничната врата, когато чу рева на двигателя и хрущенето на чакъла пред къщата. Хари се бе върнал. Вътрешността на къщата й се стори по-тъмна от всякога в сравнение със слънчевата околност. Тръгна по коридора към хола. Внезапно пред нея изникна тъмен силует. Тя примигна.

— Здравей, Джемайма — тихо я поздрави съпругът й. — Радвам се да те видя.

Приближи се към нея, силуетът му се очерта плътно — Хари от плът и кръв, какъвто го помнеше толкова добре.

— Здравей, Хари — подаде му тя бузата си за целувка.

— Обядвала ли си?

— Не.

— Да отидем да хапнем тогава. Тери е сервирала на терасата.

Излязоха на терасата. Беше приятно топла, закътана от вятъра, а старите сиви камъни вече се бяха затоплили от слънцето. Тери им беше поднесла студена шунка, пилешко, сирене, салати и топъл черен хляб. Една бутилка „Пуи-Фюме“ се изстудяваше в съд до две кристални чаши за вино.

— Много е хубаво — отбеляза Джемайма и седна.

Докато се хранеха, Хари й разказа как се развиват нещата в имението — фермата вървеше добре, реколтата беше богата. Арендата беше добра и постъпваше редовно. Само че къщата изсмукваше по-голямата част от печалбата му. Парите от майката на Джемайма бяха отделени за покрива и щяха да отидат почти всичките.

— Трябва да се правят още много неща. Тъкмо се справя с един проблем, и друг надига грозната си глава — каза Хари и отпи от изстуденото бяло вино. — А при теб как е? Как вървят работите в „Тревелян“?

— Нещата определено са много по-различни, отколкото бяха — почти тъжно изрече Джемайма. — Напредваме, но се опасявам, че ще се наложи да продам апартамента си.

— На Итън Скуеър? — загрижено попита Хари. — Наистина ли?

Джемайма кимна.

— Струва доста. Трябват ми свободни пари. Отчаяно се нуждаем от тях.

Обясни му колко струва пускането на нов парфюм и му разказа за опитите си да осигури известно лице за марката. Както и за факта, че ако не пробият на американския пазар, са обречени завинаги да останат в тясна ниша на пазара за парфюми.

Когато приключи, той се усмихваше.

— Какво? — попита тя, леко ядосана. — Не е смешно.

— Знам, знам. Просто е странно да те слушам да говориш тези неща. Неотдавна говореше само за приятелите си от обществото.

— Цяла вечност не съм се виждала с никого, освен със сестрите си — сви рамене Джемайма. — Напоследък непрекъснато сме заедно. След деня в офиса съм прекалено изморена, за да излизам.

— Освен това изглеждаш различно.

— О, недей… — завъртя очи тя и леко се изчерви. — Изглеждам ужасно, знам. Наложи се да се откажа от обичайните процедури, просто нямам време. Обаче не е толкова важно, понеже и бездруго не ходя никъде. Все пак следващата седмица има голямо парти, така че имам оправдание да се постегна малко.

— Кой го организира? Познавам ли го?

— Не, по работа е.

Хари се засмя високо и се залюля на стола.

— Какво? — нацупи се Джемайма. — Какво ти е толкова смешно?

— По работа! Само да си беше видяла изражението — така се ококори, като че ли през живота си ходиш на купони само по работа! Честно, Джемайма, обикновено най-подробно ми разправяш кой с кого се чука, колко пари е похарчил Тото Борингвил за купона по случай рождения си ден и къде ще прекараш следващата си ваканция… Между другото, къде ще ходиш тази година?

Джемайма примигна.

— Полудя ли? Никъде не мога да замина. През ноември пускаме парфюма. Не ни остава много време, а имаме толкова много работа.

Хари се наведе към нея. Сините му очи бяха сериозни.

— Така, така, явно вече имаш цел в живота. Най-сетне. И знаеш ли какво? Отива ти.

Джемайма се почувства оскърбена. Винаги бе имала цел в живота. Може би не беше толкова очевидна като тази на Хари — той трябваше да се грижи за къщата. Обаче нейната цел беше да живее щастливо и да се забавлява. Трябваше да признае обаче, че последните три месеца погълнаха вниманието й и бяха интересни. Беше научила толкова много…

— Може би имаш право — съгласи се тя.

— Да, имам право. Знаеш ли, изглеждаш по-млада без всичките тези цапаници по лицето и без съвършената си прическа. Изглеждаш съвсем естествена, хубава… Долавям у теб искра, която показва, че мозъкът ти не бездейства.

Джемайма впери поглед в него. Не можеше да се преструва, че не й е изключително приятно да получава комплименти от Хари. Но всъщност какъв смисъл имаше? Любопитното бе, че той бе започнал да я уважава. Макар и твърде късно.

— Моята искра интересна ли е като искрата на Лети Стюарт? — тихо попита тя.

Той не каза нищо, а зарея поглед над поляните, които се простираха чак до тъмните гори в далечината. Единствено потрепването на коляното издаваше вътрешния му смут. Тя го наблюдаваше и чакаше, а мълчанието се проточи, докато накрая тя просто не издържа и понечи да го наруши. В този момент Хари изрече:

— Вярно е, че Лети ме посети тук няколко пъти. Дойде заедно с Роло и Ема. Много мило момиче. Много забавно.

— Не се съмнявам, че е адски смешна — кисело отбеляза Джемайма. — На мен обаче никак не ми е забавна.

Той й отправи измъчен поглед:

— Моля те, Джемайма, нека да поговорим за това разумно, без подигравки, неприятни забележки и грубости. — Отпи от виното си. — Поканих те тук, защото трябва да поговорим за случващото се помежду ни. Трябва да обсъдим бъдещето на брака ни.

— Има ли изобщо някакво бъдеще за брака ни?

— Това трябва да разберем.

— Влюбен ли си в Лети Стюарт? — попита го тя. Съзнаваше, че въпросът кънти в главата й от седмици и че вече отчаяно иска да научи отговора. Беше дошла готова да чуе високопарното признание на Хари за новото му страстно увлечение, за желанието му незабавно да се разведе с нея. Но беше останала озадачена от приятелското му поведение, от начина, по който разговаряше с нея за имението и за „Тревелян“.

Той впери поглед в нея, очите му се плъзнаха по лицето и по тялото й — бялата фланелка, изопната на гърдите, тесните джинси, раираните платнени сандали на висока коркова подметка. Очите му се спряха на меката й руса коса, вече по-дълга и спускаща се на плавни вълни по раменете. За миг й се стори, че ще посегне да я докосне, но той не го направи.

— Ти ме изпрати при нея, забрави ли? — отвърна Хари най-накрая. — Ти ми каза да отида в нейното легло.

— И ти отиде и я изчука, така ли? Колко ли ти е било неприятно! Не се преструвай, че вината е моя — цяла вечер се усукваше край нея, по дяволите! Не беше нужно да те насърчавам особено.

Той си пое дълбоко дъх и каза:

— Виж, обещах си да не допускам разговорът ни да падне толкова ниско, както става обикновено. Винаги се вбесяваме взаимно, обиждаме се, после един от двамата напуска ядосан и това е краят на всякакви разумни разговори за поне шест месеца напред. Не и този път. Трябва да го преодолеем.

— Как? — прошепна Джемайма. Лекият ветрец развя косата пред лицето й и тя я отметна. — Ти спиш с друга.

Настана продължително мълчание — Хари явно водеше вътрешна борба. После бавно каза:

— Но, Джемайма, погледни какво направи ти…

Тя отново избухна:

— О, знаех си, че непременно ще повдигнеш въпроса!

— Трябва да поговорим за това! — настоя той. — Трябва да обсъдим факта, че ти си готова да се изчукаш с всичко живо. Знаеш ли как ме караш да се чувствам? Когато вляза някъде и знам, че си спала с половината мъже и че не след дълго ще спиш и с другата половина? Знам, че ми изневеряваш и че ти е приятно, че аз знам. Искаш да ме накажеш, а аз дори не знам за какво. Боже! — Зарови глава в ръцете си и добави приглушено: — Принуден бях дори да го видя със собствените си очи.

— Правя го само защото ти не ме обичаш! — извика тя. После внезапно млъкна. „Какво казах? Какви ги говоря, по дяволите?“

Той я погледна и прокара пръсти през косата си.

— Как можа да го кажеш, Джемайма? — тихичко попита. — Аз те обожавах, по дяволите! Ти също твърдеше, че ме обичаш. Оженихме се, врекохме се във вярност един на друг и аз смятах, че сме искрени. А ти спа с Гай!

Тя се изправи и с треперещ глас изрече:

— Ти не ме разбра тогава, никога не си се опитвал да ме разбереш. Опитах се да ти обясня…

— Какво имаше за разбиране? — попита той. — Влязох и заварих съпругата и най-добрия си приятел… Той те беше притиснал към стената и те чукаше. Виждах как голият му задник мърда, докато ти го вкарва, и лицето ти… ти беше в екстаз, мамка му! Да не си посмяла да твърдиш, че не ти е било приятно, че той те е принудил!

— Не ме е принудил — призна тя, — но ми даде избор. Беше решил да ме съблазни, познаваше слабостите ми и се стремеше да ме омагьоса, да ме получи…

— Но ти имаше избор, Джемайма. Можеше да му откажеш. Можеше да му кажеш: „Омъжена съм, обичам съпруга си и не принадлежа на друг“. Обаче не го направи. А се съгласи. Допусна да се случи.

— Знам, знам… — Ръцете й вече трепереха, краката й се подкосяваха. „Обикновено съм толкова силна, толкова способна. Защо се чувствам като малко дете?“ Нуждаеше се от прошка. Копнееше за прошката му, но не знаеше как да го помоли и се ужасяваше, че може да й откаже. Боеше се, че Хари ще й обърне гръб и ще я прогони точно както бе сторил баща й преди толкова години. Затова бе решила да му покаже, че не й пука, че не съжалява, че не го обича… Но така ли беше наистина?

Не можеше да се изправи срещу истината дори сега. Знаеше го. Беше прекалено болезнена, прекалено мъчителна. Обърна се към къщата и със залитане се отправи натам.

— Точно така, Джемайма! Избягай, както правиш винаги — провикна се Хари.

Очите й се напълниха с парещи сълзи. Чу го да става и да тръгва след нея. Забърза към вратата на терасата, но той я настигна, стисна ръката й и я завъртя.

— Моля те — отчаяно попита той, — винаги съм искал да разбера само защо. Бяхме влюбени, знам го. Никога не бих ти изневерил. А ти защо спа с Гай?

Тя не бе в състояние да срещне погледа му. Загледа се в сивкаво зеленикавите камъни на терасата. Очите й бяха замъглени от сълзи, които рукнаха и започнаха да се стичат по лицето й.

— Съжалявам. — Думите не можеха да изразят горчивото й разкаяние за онзи миг на слабост. — Той ме ласкаеше. Обръщаше ми внимание. Когато теб те нямаше, когато беше по работа, на лов или за риба, той винаги беше тук, готов да поговорим, да се посмеем. Съчувстваше ми, задето толкова често ме оставяш сама, а аз се отегчавах по цял ден да бездействам в къщата. Беше толкова различно от живота ми в Лондон. Гай обаче беше тук. — Тя подсмръкна и се опита да изтрие сълзите, които се стичаха все по-бързо. — Не мога да ти обясня колко силно ми въздействаше, знаеше точно как да ме омае. Завиждаше ти, сега го съзнавам. Искаше да ме открадне от теб дори само за един миг. Мисля, че просто искаше да знае, че е имал жена ти. Не можеше да има титлата, парите или къщата ти, но можеше да те засегне по най-болното място.

— Но ти му позволи — прошепна Хари. — Защо го направи, след като си съзнавала всичко това?

— Съзнавам го сега, тогава не го разбирах. Не си давах сметка колко съм глупава, колко лесно съм паднала в капана му. — Погледна го право в очите. — Знаеш, че цял живот копнея за обич. Винаги съм го изразявала физически. Съзнавам, че ти не си като мен, че отношението ти към секса е различно. Аз винаги съм обичала да спя с партньори, с приятели, с непознати… стига и на двамата да ни е приятно. Бях млада и не разбирах смисъла на брака. Не подозирах, че го приемаш толкова сериозно. Не съзнавах колко дълбоко ще те засегне случилото се между мен и Гай. Но сега, когато си помисля за теб и за онази… онази Лети… — Тя се разхълца. — Толкова ревнувам! Толкова ме боли. Сега си давам сметка какво си преживял. Не знаех как да ти обясня колко съжалявам. Бях глупава и себична… и толкова, толкова ми се иска да не се бе случвало!

Той я прегърна и силно я притисна към себе си. Тя облегна глава на гърдите му и си спомни колко топъл и сладък го бе усещала винаги.

— Можеш ли да ми простиш? — прошепна тя, ридаейки.

— Джеми, Джеми — промърмори той.

Тя престана да хлипа и се успокои. Отдръпна се и го погледна.

Той също я погледна. И в неговите очи имаше сълзи.

— Толкова ми е трудно. Искам да ти простя, но не мога… не и след… Ако не се бе случило това, сигурно щяхме да го превъзмогнем, обаче бебето…

Тя изплака, отдръпна се от него и се втурна в къщата, заслепена от сълзите и от внезапната тъмнина вътре. Притича през дневната, по коридора и се озова в библиотеката. Вътре неистово огледа стените, сякаш очакваше да открие някакъв таен изход. Нямаше, затова хукна към излъсканата махагонова стълба с перила, която можеше да се мести до най-горните рафтове. Пропълзя зад нея, сви се на кълбо, зарови главата си в ръце и тихичко се разплака.

Няколко минути по-късно чу Хари да влиза в стаята и бавно да се приближава до нея. Коленичи до нея и леко положи ръка върху главата й.

— Не плачи, миличка — нежно каза. — Съжалявам, наистина съжалявам. Сигурно е било ужасно да изгубиш бебето. Съчувствам ти, нищо, че беше на Гай.

Тя вдигна глава и го погледна с насълзени сини очи.

— Но, Хари — прошепна Джемайма, — не беше на Гай, беше твое.