Лулу Тейлър
Нежна империя (33)

33.

Попи разпери цветната палитра на масата пред себе си и впери поглед във всяко картонче.

— Кой според теб? — попита тя.

— Ъ? — Вдигна глава Джордж от канапето до прозореца, където четеше книгата си. — Какво каза?

Тя се намръщи уж сърдито.

— Не мога да повярвам. Излизаме едва от седмица, а ти вече ме пренебрегваш.

— Не ставай глупава. — Той остави книгата и се изправи. Приближи се и я прегърна. — Не бих могъл да те пренебрегна дори да исках. Какво правиш?

— Опитвам се да избера цвят за нашия нов емблематичен аромат. Стесних избора до тази розова гама. Искам на следващото заседание да покажа на другите идеалния цвят, но трябва да се спра най-малко на три варианта. — Посочи фаворита си в момента: розово със съвсем лек оттенък на бежово и на перлено.

— Боя се, че аз не мога да преценя — извинително отговори Джордж. — Освен това не съм и от таргет групата на клиентите ви, така че мнението ми не е от особено значение.

— Хммм, прав си. Ами, ще занеса това, това и това. — Тя събра избраните цветове и ги прибра в скицника си, където беше и последният вариант на шишето за парфюма. — Всичко е готово за понеделник.

— Какво ще правим до края на деня? Прекрасна слънчева сутрин е. Мислех си, че бихме могли да отидем до зоопарка…

Попи обгърна шията му с ръце и лекичко целуна връхчето на носа му.

— Предложението е чудесно, но всъщност имам друг план. Трябва да отида в Локстън, къщата на родителите ми. Ще я продаваме и трябва да се погрижа за някои неща там. Дали не би дошъл с мен? Можем да останем да пренощуваме. Може да ми е за последен път.

— О, много ще ми е приятно. Оказана ми е огромна чест — усмихна й се Джордж.

— Така е, но освен това имаш и кола.

 

 

Поеха към Локстън и след като около час се справяха с натовареното движение, най-сетне се отправиха към провинцията и пристигнаха доста бързо.

— Това ли е къщата! — възкликна Джордж, когато наближиха постройката от червени тухли. — Наистина ли е твоя?

— За около пет минути. Трябва да я продадем, за да изплатим ипотеката и данъците за наследството. Но тук съм отраснала.

Спряха пред къщата и влязоха.

— Леле! — ахна Джордж при вида на мраморния под, тежките старинни френски мебели и стълбището, което се виеше нагоре. — Коя е тя?

Гледаше маслен портрет в естествена големина на Йоланда.

— Майка ми — тихо отговори Попи, — матриархът. Тя ни забърка в тази каша. Все още не разбирам защо не се е оправила с наследството както трябва след смъртта на татко, за да не се налага да плащаме такива огромни данъци. Струва ми се, че по някаква причина е променила намерението си относно цялото наследство в последния момент. Може би първоначално Локстън изобщо не е бил предназначен за мен — сви рамене Попи. — Е, май никога няма да узнаем. Да отидем да си вземем по чаша чай и да се залавям за работа.

Икономката направи чай и им поднесе домашен кекс.

— Получих писмото ви, госпожице Попи. Леглото в зелената спалня е оправено. Жената погледна към Джордж, когото явно не бе очаквала. — Надявам се, че разполагаме с достатъчно храна.

— Ще пообиколим, Алис. Не се тревожи за вечерята, сами ще се справим. Същото се отнася и за закуската.

— Много добре. Ще дойда утре следобед да почистя. Струва ми се, че агентите ще идват.

— Да, искат да направят снимки, преди къщата да бъде изпразнена.

Алис поклати глава:

— Трудно ми е да повярвам, че в Локстън няма да живеят Тревелян.

— Да, знам. Но нещата все някога се променят. — Тя огледа кухнята, където беше прекарала много часове като дете. — Сигурна съм, че новото семейство ще бъде много щастливо тук. И знаеш ли, мисля, че това място се нуждае от промяна.

 

 

Прекараха приятен следобед, обикаляйки къщата. Попи разведе Джордж навсякъде и му показа всичко — от обзаведените с плюш приемни на приземния етаж до прашните тавански мансарди, пълни с боклуци.

— Сигурно тук е пълно с всякакви съкровища! — възкликна той, оглеждайки сандъците, куфарите и кашоните с книги, дреболии, снимки и стари играчки. — Нали няма да изхвърлиш тези неща?

— А какво да ги правя?

— О, не, не го прави. Ще съжаляваш. Трябва да ги запазиш.

— Мммм — огледа Попи прашните кашони. — Може би. Добре, да продължим нататък и ще си помисля.

Следобед обиколиха стаите, а тя слагаше яркожълти стикери на предметите, които трябваше да бъдат оценени и после разпродадени от аукционната къща.

— Ти слагаш стикери на всичко! — отбеляза Джордж, докато я наблюдаваше как слага жълти кръгчета на картини, лампи, порцелан, мебели и книги.

— Парите ни трябват. Всичко, което може да бъде продадено за добра сума, трябва да си замине. Тези неща не са ни нужни. Повечето дори не ми харесват.

— Наистина ли ви трябват парите? — невярващо попита той.

— Наистина — категорично заяви Попи. Постоя за миг пред огромния портрет на майка си, загледана в идеализираната гладка кожа, искрящите очи и буйната коса. Дългата рокля на Йоланда беше от ефирен шифон, бижутата на шията и на ръцете й изглеждаха поне с една трета по-големи от действителното, а китката й — с една трета по-малка. „Ама че цапаница!“ — помисли си Попи. Майка им никога не бе изглеждала така, само й се бе искало.

Тя се наведе, залепи жълт стикер за рамката и силно притисна, за да е сигурна, че няма да се отлепи. „А така — каза си, — сбогом на всичко това. Време е да погледнем напред.“

 

 

Пресата явно не губеше интерес към историята на Пиърсън. В седем часа сутринта фотографите се бяха разположили отвън и чакаха Тара да излезе от къщата, за да я снимат.

Тя разговаря по телефона с адвокатите на Джералд и със своите, опитвайки се да установи как ще се отрази на всички създалото се положение. Адвокатът на Джералд, Харолд Джеймисън, й каза следното: компанията на съпруга й подала съдебен иск той да върне фондовете, които според тях е откраднал. До окончателното решаване на делото авоарите му щели да бъдат замразени.

— Очакват ви няколко трудни месеца — осведоми я Харолд. — До каква степен финансите ти са обвързани с тези на Джералд?

— За щастие немного. Той никога не ме е замесвал в бизнеса си и аз никога не съм го обвързвала със своя. Повечето от собствеността ни е само на името на единия от нас — къщата в Кейп Таун, шотландското имение, имотът в Ню Йорк са на името на Джералд. Апартаментът в Сити и вилата на Бахамите са на мое име. Тази къща и къщата в Котсуолд са на името и на двама ни.

— Ясно е, че твоята собственост ще си остане твоя. Може да се наложи общата собственост да бъде продадена и средствата да бъдат разделени точно като при развод.

— Много удобно — с един удар два заека — сухо отбеляза Тара.

— Моля?

— С Джералд се разделихме. Сигурна съм, че ти е казал. След известно време ще започна процедура по развод.

— Съжалявам да го чуя, Тара — сериозно каза Харолд. — Сигурна ли си? Това ще постави Джералд под огромно напрежение. Наказателно дело едновременно с развод, при който ще изгуби съпругата и семейството си…

— Той трябваше да помисли за това, Харолд, преди да реши да бръкне в касичката на компанията, нали? Малко е късно да се извинява. Подозирам, че съжалява дълбоко само задето са го разкрили.

— Разбирам. Е, нека адвокатите ти да ми изпратят нужните документи.

— Благодаря, Харолд, ще го направя.

Беше събота и Тара бе твърдо решена да се наслади на почивния ден. Щеше да изведе децата. Щяха да отидат в парка с велосипедите, да си поиграят на площадката, да хапнат сладолед на слънце. Можеха да правят толкова приятни неща. Тя прогони мисълта за Джералд от съзнанието си.

 

 

Наложи се да се изправят пред пресата на излизане от къщата, но Джон им проправи път, децата се вкопчиха в ръцете на Тара и успяха да минат без проблеми. Журналистите бяха по-въздържани в присъствието на децата.

Обикновено отиваха в парка пеша, но заради журналистите Джон ги откара по обиколен път. След това вече можеха да се радват спокойно на пролетното слънце. Децата радостно хукнаха към игралната площадка, докато Джон сваляше велосипедите от багажника.

— Приятен ден, госпожо — пожела й той.

— Благодаря, ще се постараем.

И се получи.

Вечерта, когато децата заспаха изтощени след изключително приятния ден, Тара седна пред компютъра и се зае да оглежда интернет страниците за недвижими имоти.