Лулу Тейлър
Нежна империя (32)

32.

Клодин и Джемайма се разделиха на Северната гара. Клодин слезе в метрото, а Джемайма се запъти към стоянката на такситата, спря една кола и нареди на шофьора да я откара на площад „Вандом“, парижки площад с класическа красота, в центъра на който се издига бронзовата колона със статуя на Наполеон, облечен като римски император и загледан гибелно към столицата. Сградите на площада приличаха на миниатюрни дворци с високите си сводести прозорци, с коринтските си колони от жълтеникав камък и със стръмните си квадратни сиви покриви. Тук стилът и парите — много пари — се срещаха в изискана хармония. Хотел „Риц“ на номер 15 имаше за свои съседи фирмите „Герлен“, „Булгари“, „Армани“, „Картие“, „Шиапарели“, „Ван Клиф и Арпелс“, „Шанел“ и много други. Улица „Сент Оноре“ с невероятните магазини и бутици минаваше от южната страна на площада, а след нея се намираха прочутите градини Тюйлери.

Джемайма влезе във фоайето на „Отел дьо Вандом“. Той беше по-малък и по-уютен от „Риц“, но въпреки това беше пищен и луксозен. „Е, ще се поглезя — реши тя, оглеждайки стилната дневна с шезлонга, тапициран със зелен плюш, спалнята и просторната мраморна баня. — Тара може и да не одобри, че съм си наела апартамент, но, честно казано… това е бизнес!“

Прекара един час, наслаждавайки се на горещия душ и приготвяйки се за вечерта. Тази вечер в знак на солидарност и тя щеше да облече „Шанел“ — бледопрасковена тюлена рокля, обсипана с пайети, чиито ръкави бяха на две вълни и изглеждаха като ушити от едно парче плат, обвиващо раменете й загадъчно, но елегантно. Сложи голяма диамантена брошка с формата на звезда на кръста си и обу сандали със сребристи каишки. След като приключи с обличането, положи последните щрихи на лицето си и се завъртя пред огледалото.

„Чувствам се бляскава. Чувствам се като кинозвезда. Лети Стюарт да върви по дяволите! Ще се позабавлявам.“

Пъхна телефона, кредитната си карта и червилото в една чантичка с пайети, взе кашмирената си наметка и се запъти надолу. Безукорно обучените служители знаеха коя е тя, уважението в погледите им показваше, че разпознават роклята като висша мода, каквато много малко жени могат да си позволят, и отношението им бе подобаващо.

— Насам, милейди — промърмори мъж с униформа и я поведе към бара и към една маса. — Очаквате ли някого?

— Да. Ще се срещна с приятелката си Пиа дьо Лонгвил.

Мари-Франс много се зарадва на обаждането на приятелката си Джемайма, но за огромно нейно съжаление се оказа в замъка си на Лоара и не можеше да се срещне с нея тази вечер. Обаче Пиа, друга нейна приятелка от пансиона, веднага се отзова на поканата. След като бе пропиляла младостта си по купони, сега тя беше моден директор на едно лъскаво списание и самото въплъщение на преуспяла делова парижанка. Късно питие бе съвсем в стила й.

— Питие, докато чакате?

— Да, шампанско, ако обичате.

Келнерът се поклони и след миг се върна с чаша шампанско, която внимателно постави пред нея.

— Благодаря. — Джемайма отпи. Усещаше изпълнените с възхищение погледи на мъжете, седнали на бара, и се наслаждаваше на чувството, че я наблюдават и желаят. Съзнаваше, че изглежда добре и скъпо, следователно и важна, жена, с която шега не бива. Тези мъже може и да я желаеха, но освен това бяха длъжни да се съобразят с факта, че външността й говори за пари: не само заради бижутата, дрехите и обувките, но и заради неподправеното самочувствие на човек, който съзнава мястото си в обществото.

След няколко минути телефонът й светна. Беше получила съобщение от Пиа.

„Скъпа, ще закъснея! Много съжалявам, проблем в службата. Моля те, изчакай ме!“

— О, по дяволите! А всичко се бе подредило толкова хубаво — промърмори раздразнено Джемайма. — Вече е късно да намеря друг.

— Здравейте, лейди Калторп — чу приятен глас.

Тя изненадано вдигна поглед и съзря Ричард Ферера.

— Извинете — каза той с усмивка, която разкри съвършените му бели зъби. — Нямаше как да не ви забележа, когато влязохте в бара. Помните ли ме? Запознахме се неотдавна в къщата на Ема Бонингтън…

— Разбира се — отговори Джемайма. — Много ми е приятно да ви видя. Какво правите тук?

— Бях на делова среща в една от заседателните зали. Тъкмо се канех да си поръчам питие в края на деня. Много ми харесва барът тук. Приготвят прекрасно мартини.

— Значи не сте отседнали в хотела?

— В „Риц“ съм — поклати глава Ричард.

— В такъв случай сме съседи. Колко хубаво — леко се усмихна Джемайма. — Ще ми правите ли компания?

— С удоволствие. — Той седна до нея, кимна на келнера и си поръча питие. Поднесоха му го почти незабавно. — Какъв приятен шанс е да ви срещна тук! — Вдигна чашата си: — За случайността!

Тя също вдигна чашата си. И двамата отпиха от питието си.

— Надявам се, че не пиете сама — каза той.

— Наложи се приятелката ми Пиа да остане на работа до късно. Възнамерявахме да излезем, но сега май ще трябва да поръчам храна в стаята и да гледам телевизия, докато тя се появи.

— Това би било истинско престъпление. Изглеждате божествено, прекалено добре, за да стоите сама в стаята си. Моля, позволете да ви заведа на вечеря в „Риц“. Имам запазена маса.

— Сигурно имате среща с някого…

— Лесно мога да я отменя — небрежно заяви той. — Бизнесът ще почака. Стига толкова за днес.

— Ако сте сигурен…

— Така е.

— В такъв случай, благодаря. Ще дойда.

 

 

„Какъв късмет — мислеше си Джемайма, докато прекосяваше площада, хванала под ръка Ричард Ферера. — Тъкмо бях започнала да се отчайвам, и се появи рицарят с лъскави доспехи. Но трябва да внимавам — напомни си. — Този човек може да има скрити мотиви. Трябва да съм нащрек, за да не издам нищо.“

Ферера проведе бърз и тих разговор по мобилния си телефон, а Джемайма изпрати на Пиа съобщение да не се тревожи и че ще се уговорят за друг път. След това му се усмихна и го хвана под ръка. Джемайма тутакси си даде сметка как Ферера е успял да стигне толкова далеч — стилът и самоувереността му бяха непоклатими.

„Направо не е за вярване, че е отраснал в крайните квартали на Ню Йорк — помисли си. — Нито за секунда не издава, че не е роден в този лукс.“ Джемайма му се възхищаваше и го уважаваше. Това й се струваше някак по-значимо от собствения й привилегирован произход. „На мен никога не ми се е налагало да се трудя за нищо — помисли си тя едва ли не виновно. — Винаги съм имала каквото си поискам и никога не съм се питала къде ми е мястото.“ Трудно й беше да си представи какво ли струва пробивът в света на привилегированите за хората, които идват извън него. Смяташе, че постигнатото е направило Ричард Ферера безмилостен.

— Знаете ли защо ресторантът се казва „Л’Еспадон“? — попита Ферера, докато ги водеха към една маса в луксозната зала, обзаведена във френски стил в златно, прасковено и пепеляворозово. Големи кристални аплици осветяваха залата между огромните извити огледала, загърнати в пищни плюшени драперии, така че приличаха на прозорци. Една голяма глициния с красиви пурпурни цветове растеше сякаш насред залата.

— „Л’Еспадон“ ли? Означава риба меч, нали?

Един келнер придърпа стола й и Джемайма изискано седна на масата, Ферера се настани срещу нея.

— Да. Чарлс Риц обичал да ходи на подводен риболов заедно с приятели като Ърнест Хемингуей. Затова преименували ресторанта на любимия му улов. Говорите ли френски?

— Май това е единственото, с което мога да се похваля от пансиона. И с факта, че доста добре се оправям със ските. И с инструкторите.

Ферера се засмя:

— Откровеността ви е обезоръжаваща.

— За някои неща. Мисля, че на нас, англичаните, ни допада малко да шокираме хората.

— Не претендирам, че разбирам англичаните. Смятам, че определящи за човека са неговите житейски постижения, онова, което той избира да прави с дарбите и със способностите си. Това печели уважение, а не произходът. Струва ми се, че във вашата страна не е така. В Щатите човек има повече шансове да постигне нещо.

— Извинете, но това са пълни глупости. Навсякъде е еднакво. Парите осигуряват предимство в живота. Не е честно, но истината е, че дете от нисшите класи в Америка е изправено пред същата непреодолима преграда, както и във Великобритания.

— Може би имате право — усмихна й се Ферера, — но нощта е прекалено красива за такъв спор. Кажете ми какво ви води в Париж.

— Ще ви кажа веднага щом разгледам това божествено меню. Умирам от глад.

Поръчаха си вечерята, сомелиерът донесе виното, избрано от Ферера, и вече можеха да си бъбрят на спокойствие.

— И аз съм тук по работа — каза тя.

— Така ли? По каква работа?

Джемайма кокетно забави отговора си, отпивайки от виното. „Колко да му разкрия?“ — запита се.

— Преглеждаме дистрибуторите си тук, във Франция. Утре ще се срещна с някои от големите магазини.

Поднесоха им предястията — пастет със сос от ревен за Ферера, а за Джемайма — аспержи със сос и с пъдпъдъчи яйца на очи.

— Дочух, че в „Тревелян“ се осъществяват драматични промени. Много от директорите ви напуснаха, а някои доста шумно се жалват. Твърдят, че вие и сестрите ви не разбирате нищо от парфюмерийния бизнес и че сте обречени на провал — отбеляза той.

— Е, може да се очаква от тях, нали? Те са виновни за провала. Но след време всички ще проумеят истината.

— Борбени думи — усмихна се Ферера. — Ерин де Кристо сподели с мен, че е загубила ценен член на екипа си, защото е отишъл при вас.

— Да, много се радваме, че Дона Асуко дойде при нас. Тя е първокласен специалист.

— Е, ще пуснете ли на пазара нещо ново? — попита той.

— Знаете, че не бих могла да ви кажа нищо по въпроса — измърка Джемайма. — Всичко това е поверително, но ще стане ясно след време.

— Не се съмнявам. — Той отмести чинията си. Беше се нахранил бързо, но с безупречни обноски. — Ще мина направо на въпроса. Знам, че компанията ви има проблеми. Известно ми е, че имате нужда от средства — остра нужда, — особено след като възнамерявате да пуснете нов парфюм. Как ще погледнете на предложение от моя страна за закупуването на „Тревелян“?

— Искате да ни станете партньор ли?

— Не, имам предвид да купя компанията. Ще оставя вас и сестрите ви да я управлявате — ако се представите удовлетворително, разбира се. Кормилото ще остане във ваши ръце, обаче компанията ще е моя. Само си помислете — додаде бързо — какво ще можете да направите с парите, които съм склонен да ви платя за „Тревелян“. С толкова пари ще имате възможност да осъществите всичките си мечти за компанията и да запазите финансовите си интереси към нея.

Джемайма се намръщи:

— Предложението ви е интересно. Само че аз не бих могла да ви кажа дали го приемаме. Трябва да говоря със сестрите си и много внимателно да го обмислим.

— Разбира се. В момента не водим делови разговор. Просто посяваме семе, което може да покълне и да се превърне в нещо изключително вълнуващо и доходоносно за всички нас.

Поднесоха и основното им ястие: пълнени телешки момици за Ферера и агнешки медальон за Джемайма.

— О, страхотно — огледа тя вечерята си, която изглеждаше много вкусно. — Да запретваме ръкави.

Ферера се засмя.

— Не мога да си представя американка да каже такова нещо. Приятно съм изненадан. — Огледа чинията й. — Ще ядете ли този картоф?

— Възпитали са ни да изяждаме всичко в чиниите си — сви рамене Джемайма. — Няма смисъл от фетишизирането на храната — така просто я превръщаш в мания.

— Разумно.

— Освен това, ако изразходваш калориите с физическо натоварване, от което пулсът се учестява и се задъхваш… всичко ще бъде наред — изгледа го тя кокетно примижала.

Той се приведе напред и тихо каза:

— Знам фантастично местенце наблизо. Има прекрасна музика — стар суинг. Можем да отидем там по-късно, да пийнем, да потанцуваме. Какво ще кажете?

— Звучи чудесно. С удоволствие.

След вечеря на път за клуба минаха по изпълнените с атмосфера парижки улици. Клубът се намираше в приземен етаж и интериорът говореше за отминала слава: протъркан червен плюш, поочукан дървен дансинг, келнери с вързани на кръста дълги бели престилки, понесли малки подноси с напитки: перно, скоч, рикар. Това беше клуб за сериозни пиячи в късна доба. На естрадата малък оркестър от възрастни мъже с провиснали папийонки свиреше прекрасни песни от трийсетте и четирийсетте.

Седнаха на една маса в полумрака, Ферера поръча напитките — коняк и за двамата — и попита:

— Един танц?

Поведе я към дансинга, където към тях се присъединиха още няколко двойки. Притисна я към себе си и двамата се понесоха в такт с тихата музика.

Джемайма усети тръпката от физическия допир. „Колко време мина от онзи мъж на погребението на мама?“ — зачуди се тя. Внезапно закопня за утеха, за мъжка прегръдка, за ласка, докосване, любов.

„Дали бих могла? Този мъж не е като другите.“ Смътно усещаше, че с Ферера нещата стоят различно, че може би той няма да бъде мимолетно увлечение, което би могла да зареже, след като му се наслади, и повече да не го види. Обаче желанието й растеше. Усещаше силните му мускули под безукорния му костюм „Армани“, твърдите му като камък бедра, които се движеха до нейните, докато танцуваха. Ръстът му беше съвсем подходящ за нея — Хари бе прекалено висок, — а гладките му ръце стискаха нейните точно колкото трябва. Усещаше свежия му цитрусов мирис и виждаше меката мургава кожа на шията му точно под ухото. Усещането за силата му й подейства като афродизиак. След като конякът се вля в кръвта й, Джемайма усети как решимостта й да не допуска прекалена близост с Ричард Ферера се разколебава. „Какво толкова? Само една нощ. Боже, имам нужда от едно превъзходно чукане!“

Тя лекичко се притисна към него, за да му покаже, че откликва физически на близостта му. Той сведе към нея неразгадаемите си тъмнокафяви очи и двамата продължиха да танцуват.

 

 

Вече минаваше един, когато си тръгнаха от клуба. Джемайма съзнаваше, че е пияна, но бе в приповдигнато настроение и се чувстваше щастлива. „Аз съм в Париж с един превъзходен мъж. Страхотно!“

Спуснаха се до реката и наблюдаваха как отраженията от светлините на града блещукат върху водите на Сена.

— Ти си много загадъчен мъж, господин Ферера — унесено изрече тя и облегна глава на меката вълна на сакото му.

— Моля те, наричай ме Ричард — промърмори той. — Надявах се, че вече сме прескочили формалностите.

— Аз също. Но дори да те наричам Ричард, няма да имам усещането, че те познавам по-добре.

— Какво искаш да узнаеш? — сведе поглед към нея той и се усмихна.

— Ами… откъде да започнем? — въздъхна тя щастливо. Всъщност искаше да узнае дали и той мисли като нея: че има само един завършек за такава романтична нощ. Защото цялата вечер се бе стремила към този спокоен миг и бе усещала бушуващите под повърхността страсти. Сигурно и тя го привличаше, иначе защо беше тук? — Женен ли си?

— Не. Бях женен преди. Да кажем, че съм много щастливо разведен.

Тръгнаха по брега към една улична лампа, Ферера впери поглед в реката и толкова дълго мълча, че Джемайма се притесни дали не го е оскърбила с въпроса си дали е женен.

— Красива вечер, нали? — промълви тя най-накрая. — Париж е толкова романтичен.

— Несъмнено. Град за влюбени.

— О, да — усмихна се тя на себе си. Оказа се права — цялата вечер е била един дълъг флирт. Изпълни я трепетно очакване. „Дали ще ме целуне?“ — запита се, обзета от нетърпение той да се обърне и красивата му уста да я докосне, докато стоят прилепени един към друг и се любуват на тъмните вълни. Той обаче не го стори.

— Да се връщаме ли? — попита Ричард след малко и двамата поеха обратно. Джемайма се опита да скрие разочарованието си, все още надявайки се той да направи крачката, когато приближат хотела й.

На площад „Вандом“ Ферера я изпрати до входа на хотела и я целуна по бузата.

— Лека нощ — каза. — Беше прекрасна вечер. Благодаря на случая, че те срещнах.

— И аз така мисля — отвърна тя. — Искаш ли да се качиш за последно питие?

Той се вгледа в нея, после се усмихна и поклати глава:

— Трябва да се връщам в „Риц“. Много е късно, а имам среща на закуска. Виж, след няколко седмици организирам голямо парти в Лондон, за да отпразнувам една делова придобивка. Много бих се радвал да дойдеш. Заедно със сестрите си, разбира се.

— Благодаря — отговори тя с леко разочарована въздишка. Съзнаваше, че възможността е отминала. — Знаеш как да се свържеш с мен. Лека нощ.

Завъртя се и влезе в хотела.

 

 

Ферера се качи в апартамента си. Когато отвори вратата, видя красива жена с жълт копринен халат, застанала до прозореца с гръб към него. Тя се завъртя, изгледа го гневно и попита:

— Къде беше, по дяволите?

— Казах ти. Заведох я на вечеря.

— Това беше преди часове! Къде изчезна?

— Отидохме да потанцуваме…

— Колко романтично, мамка му! — Жената закрачи из стаята, размахвайки ръце. — А аз те чакам тук сама! Да ме зарежеш заради тази кучка!

— Не ставай смешна. Беше по работа. Трябваше да го направя. Ще видиш резултата, обещавам ти.

— Целуна ли я? — изсъска тя и рязко се извъртя, за да го погледне. Очите й мятаха искри.

— Не, разбира се — студено отговори той.

— Кажи ми!

— Да не мислиш, че те лъжа?

— Не знам на какво да вярвам. Тя е способна на всичко.

— Джека. — Тръгна той към нея с протегнати ръце. — Не бива да допускаш личните ти чувства да се намесват. Искаме да постигнем целта си, нали? В крайна сметка, правя го заради теб.

Тя се нацупи и му позволи да я прегърне.

— Знам… знам. Просто нямам покой. Само като си помисля, че си с нея… Нямаш представа как се е държала с мен в миналото. Като дете непрекъснато ме тормозеше, защото не бях достойна за скъпоценното й семейство.

— Знам, че са ти причинили страдание — тихо изрече Ферера. — Повярвай ми, не съм забравил.