Лулу Тейлър
Нежна империя (31)

31.

Тара се оказа права. Беше се разчула новината, че южноафриканските власти са издали заповед за ареста на Джералд Пиърсън. Сутринта той се бе изправил пред пресата, придружен от адвоката си. Беше направил изявление пред телевизионните камери и фотографските светкавици — едва ли има нещо, което медиите да обичат повече от богат и влиятелен мъж, който пада от пиедестала си.

Когато следобед Тара си тръгна от „Тревелян Хаус“, се оказа принудена да се изправи пред пресата.

— Как реагирате на предстоящия арест на съпруга ви, госпожо Пиърсън? — провикна се един репортер, докато фотографите навираха апаратите си в лицето й.

Тя примигна, без да отговаря. Въпросите продължиха да се сипят:

— Как се чувствате пред перспективата съпругът ви да влезе в затвора?

— Вярно ли е, че сте го изхвърлили от къщи?

— Уместно ли е такова поведение за всеотдайна съпруга? Повечето жени биха застанали до съпрузите си във време на криза, нали?

„Не допускай да те предизвикат“ — помисли си Тара и стисна зъби. С огромно усилие на волята се сдържа да не кресне на тези непознати, че не знаят нищо за живота й, и си проправи път до тротоара, където Джон я чакаше с колата. Той й помогна да влезе, избута журналистите и фотографите и успя да седне на мястото си.

— Доста голяма бъркотия, госпожо, ако ми позволите да отбележа — каза и погледна към Тара в огледалото за обратно виждане.

— Няма две мнения. И това е само началото.

Тя имаше право. У дома я чакаше нова глутница репортери и оператори. Когато видяха колата да пристига, се втурнаха към нея, протегнали микрофоните си и блъскайки се, за да се доберат възможно най-близо до Тара.

— Какъв е вашият коментар? Кажете нещо! Знаехте ли за дейността на съпруга си? Какво мислите за ареста му?

Въпросите се сипеха върху й, сякаш я замерваха с камъни. Тара изпадна в паника, докато си проправяше път през тълпата.

— Ей! Направете път, оставете я да мине. Дамата трябва да влезе вътре при децата си — ревеше Джон и избутваше репортерите, водейки я към къщата. Вив ги чакаше, за да им отвори входната врата и отново да я затръшне.

— Благодаря ти, благодаря ти. Не знам какво щях да правя без теб, Джон — задъхано каза Тара.

— Няма защо, госпожо. Наистина са като зверове, нали? Как ще се почувстват, ако някой се държи така с тях?

— Просто се опитват да си изкарат прехраната. — Тара си свали сакото. — А сега… остани тук, колкото искаш. Вив ще ти приготви нещо за хапване. Отивам да видя децата.

Качи се по стълбите, обзета от удивителното усещане за свобода. Нямаше ги страхът и напрежението, които обикновено изпълваха къщата. Нямаше го и Джералд. Неговото мрачно и властно присъствие ги бе напуснало. Тара се почувства с няколко сантиметра по-висока.

„Обаче това е началото — напомни си. — Остава ни още дълъг път.“

 

 

По-късно гледа новините в десет сама в дневната. Децата бяха прекарали приятен ден въпреки няколкото сълзливи епизода, за които бе споменала Робина.

Но докато се наслаждаваше на свободата да сложи чинията от вечерята си на ниската масичка отстрани и да я зареже там, на екрана се появи новината, която беше очаквала с ужас през целия ден.

— Днес бе издадена заповед за ареста на медийния магнат Джералд Пиърсън. Той е заподозрян в измама и е обвинен в присвояването на милиони лири от средствата на компанията — оповести водещият на фона на архивни кадри на Джералд със смокинг на тържествена вечеря с участието на министър-председателя. След това показаха Джералд, който излиза от апартамента на Тара, и адвоката му, дискретно застанал малко зад него. Въпреки че лицето му изглеждаше изпито, той се усмихна дръзко на камерите и заяви:

— Напълно невинен съм по отношение на това възмутително обвинение и очаквам с нетърпение да го докажа в съда.

„Няма по-голям глупак от онзи, който заблуждава сам себе си — помисли си Тара. — Наистина ли вярва, че ще му се размине?“

Странно беше да го гледа на екрана, след като само преди двайсет и четири часа беше тук, у дома.

„Никога повече — твърдо реши тя. — Той никога повече няма да стъпи в тази къща. Може би и ние ще се изнесем. И бездруго никога не ми е харесвала. Къщата е на Джералд, не е моя.“

Изненада се, когато видя и себе си по телевизията — лицето й бе разкривено в гримаса, докато си проправяше път през тълпата.

— Съпругата на господин Пиърсън, Тара Пиърсън, една от небезизвестните сестри Тревелян и наследници на огромно богатство, не коментира пред репортерите, но се говори, че двамата с господин Пиърсън неотдавна са се разделили.

— Огромно богатство ли? — повтори на глас. — Де да беше! Е, допускам, че ще продължат да ни наричат наследнички дори да изгубим всичко.

Облегна се на дивана и се замисли сериозно. Трябваше да реши какво да прави сега, след като Джералд щеше да бъде арестуван. Той все още беше баща на Едуард и на Имоджен и те се нуждаеха от него. И завинаги щяха да я свързват с Джералд, колкото и да й се искаше да се освободи от него.

Джемайма беше страшно доволна, че поне веднъж не е обект на вниманието. Когато излезе от „Тревелян Хаус“, репортерите й направиха няколко снимки, но после изгубиха интерес и не след дълго тя вече крачеше по Бонд стрийт.

Чувстваше се бодра и оживена. Днешното съвещание бе постигнало много неща. Дона беше подкрепила всичките им идеи. Магазинът на първия етаж щеше да бъде изцяло подновен, щяха да направят красива, светла и просторна зала отпред, където щяха да бъдат изложени ароматите и останалите продукти. Отзад щеше да има няколко козметични салона и стая, в която клиентите щяха да имат възможност да изследват ароматите, да поръчват свой собствен парфюм или сами да смесват есенции.

Всички бяха единодушни, че старият златен надпис трябва да изчезне и че новият запазен шрифт на Тревелян ще бъде семпъл, стилен и модерен. Дона веднага бе позвънила на неколцина дизайнери, които високо ценеше, и ги бе поканила да представят идеи за новия облик на компанията. Освен това бе определила срещи с фирми за обзавеждане, за да решат какъв да бъде интериорът на магазина и на козметичните зали.

Джемайма импулсивно реши да се отбие във „Фенуик“ и да поразгледа набързо. Прочутите марки бяха ясни, но понякога тя откриваше нещо изключително очарователно, което никой друг не бе забелязал.

Тъкмо разглеждаше една редица рокли на „Иса“, когато дочу гласове откъм близката пробна.

— Знаеш ли кого забелязах долу? — попита едната жена. — Самата Джемайма Калторп!

— Наистина ли? — попита другата, която, ако се съди по пуфтенето, явно трудничко успяваше да се напъха в дрехата.

— Дааа, сигурно й е доста кофти, понеже съпругът й й изневерява с Луси Стюарт.

Джемайма замръзна на мястото си, държейки една морава копринена рокля.

— Какво? Старият Хари Калторп? — обади се учудено другата жена. — Той не е такъв човек. Поне така се говори. Аз не го познавам.

— Не е, ама тича след Лети като разгонен пес, а тя е направо на седмото небе. Мечтае си да стане втората лейди Калторп, така поне дочух. Няма търпение да се докопа до всичко: до имението, до ловната карирана поличка.

— Не е ли младичка за всичко това?

— Тя е от младите аристократки, като принц Уилям и обкръжението му. Пък и да си го кажем честно, какво друго би могла да прави? Умее само да бродира. Винаги ще се оглежда за съпруг и колкото по-рано го намери, толкова по-добре.

— Да ви помогна с нещо? — чу глас в ухото си Джемайма.

Сепна се и се обърна. До нея стоеше момиче със служебен бадж на „Фенуик“ и я гледаше въпросително.

— Не, не… трябва да вървя.

Преметна чантата си през рамо и възможно най-бързо прекоси етажа, слезе с ескалатора и излезе навън на слънце, обаче внезапно й стана тъжно, а предишното й добро настроение се изпари.

 

 

Джемайма успя донякъде да възвърне доброто си настроение, докато стигне до „Сейнт Панкрас“ на среща с Клодин. Слънцето грееше и тя заминаваше за Париж. Животът беше приключение.

„И какво ако Хари спи с онази ужасна повлекана? — запита се тя. — Нека. Не бива да бъда лицемерка. В крайна сметка и аз се позабавлявах. А ако поиска развод… е, вече нищо не ни спира. Мама е мъртва, а само на нея й пукаше.“

Прогони усещането за паника и болка, което споменаването на думата „развод“ предизвика у нея. Просто не искаше да мисли за това.

На „Сейнт Панкрас“ беше оживено и пълно с хора. Джемайма взе билета си и намери Клодин, която я чакаше до местата за чекиране, сдържана и изискана, отново издокарана с костюм „Шанел“ — този път от туид в черно и бяло, — и с малък куфар „Гучи“ до нея.

— А, ето те и теб! Bon — каза тя с явно облекчение.

— Разбира се. Да не се опасяваше, че ще закъснея? Дори съм подранила, погледни!

— Всъщност идваш точно навреме — строго отговори Клодин. — Трябва да се чекираме най-малко трийсет минути предварително.

— О, винаги ще те пуснат, трябва само да ги омагьосаш — сви рамене Джемайма.

— Може и да пускат красиви англичанки с благороднически титли — изсумтя Клодин, — но изобщо не са толкова любезни към незначителна французойка с много тежки куфари.

Джемайма се засмя — тази жена винаги се изразяваше така, сякаш не одобрява нищичко, но всъщност го правеше просто по навик. Постепенно бе започнала да я харесва, възхищаваше се на силния й интелект и на прямотата й, а също и на увереността в собствения й вкус и мнения. Клодин говореше направо, ценеше опита си и не понасяше глупаците, в това нямаше никакво съмнение.

Чекираха се и минаха през проверката. Джемайма беше облечена с непретенциозен пътнически комплект — джинси „Мис Сиксти“, маркова фланелка „Жан-Пол Готие“, черно яке „Джил Сандър“ и боти „Стела Маккартни“. Носеше голяма кадифена чанта с щампи, в която беше нахвърляла всичко нужно за два дни и бе оставила място за няколко нови покупки.

Двайсет минути по-късно вече се настаняваха в удобните си първокласни седалки на „Юростар“. След няколко минути влакът плавно напусна гарата и се понесе през Лондон към океана.

Отначало им беше малко неловко, но и двете се постараха да се отпуснат. Джемайма заговори за незначителни неща и попита Клодин дали й е харесал престоят в Лондон, французойката отвърна, че е прекарала добре, че винаги се е възхищавала на града, но въпреки това нямала търпение да се върне в Париж.

— В Париж ли живееш? — попита я Джемайма.

Клодин кимна.

— Да, имам малък апартамент в „Маре“. Обожавам това място, то е най-цивилизованата част на Париж. А лабораторията е в предградията.

— Твоя ли е лабораторията?

— Деля я с други парфюмеристи. Мои приятели основаха нова компания, изключителна парфюмерия, и ме поканиха да се присъединя, но… — смръщи се тя — аз обичам да работя сама. Дълги години работих в голяма компания, създавах аромати за прочутите марки. Не беше зле. Плащаха ми добре. Спечелих им някои големи поръчки. Наричат ни „привидения“ — ние сме „носовете“, които създават ароматите, продавани под нечия марка. После реших да потърся независимост. Не се оправям добре в корпоративния свят, а и ние, парфюмеристите, сме странни създания — като изопната струна сме, конкурентно настроени творци, параноични… с две думи, не сме особено приятна компания. Макар че предпочитам да работя сама, и аз се нуждая от необходимото за всеки парфюмерист оборудване — скъпи материали, компютър, лаборанти, които да приготвят създадените от мен формули… Не мога да си позволя това сама. Затова заедно с приятелите ми направихме съдружие — съвместно финансираме и използваме нужната ни апаратура.

— Много добра идея — коментира Джемайма.

— И сега получавам поръчки отвсякъде. Изпращам идеите си за начина, по който желанието на поръчителя може да се превърне в аромат, и понякога печеля поръчката. Често не я печеля. Но какво да се прави — сви рамене тя, — светът на парфюмерийната промишленост е същинска лудница. За щастие един хит е в състояние да компенсира всичките ми загуби.

— Затова можеш да дойдеш да работиш за нас.

— Oui. Сама съм си господар. Правя каквото си поискам. Заинтригувана съм от начинанието ви. Бих искала да видя парфюмерийното изкуство да оцелява — позволи си Клодин лека усмивка.

— За малко да забравя, нося ти нещо. — Джемайма бръкна в чантата си. — Дано не се е прекършила. Увих я само в салфетки… ето я. — Тя извади от чантата си розата „Глоар дьо Дижон“ и я постави върху масичката пред Клодин.

Французойката се изненада. Разгърна салфетката и отвътре се показа розата — все още съхранила бледорозовата си прелест, макар да бе поувехнала и някои от външните листенца да бяха наранени. Уханието й се разнесе във въздуха.

— О! О, благодаря ти. — Клодин леко се намръщи и вдигна поглед към Джемайма. — Много мил подарък.

— Красива е, нали? Реших, че ще ти хареса. Според мен е вдъхновяваща. — Джемайма се усмихна лъчезарно на Клодин, която също й се усмихна в отговор, вече по-спокойна. — Какво ще правиш довечера? Бихме могли да вечеряме заедно.

Лицето на Клодин помръкна.

— Боя се, че довечера съм заета. Ще вечерям с една приятелка — уговорихме се следобед.

— Не се тревожи, ще съумея да се погрижа за себе си довечера. Какво ще кажеш да дойда в лабораторията ти утре следобед, а после да се върнем в града и да вечеряме заедно? Ще можеш да ми разкажеш как върви.

— Добре, добре, така бих могла.

— Хубаво. По-късно ще уточним подробностите.

 

 

Влакът се носеше към Франция. Двете жени си поприказваха още малко, после Джемайма извади последния брой на „Вог“, но не след дълго й се доспа и тя задряма. Когато се събуди, вече прекосяваха френската провинция, а навън се стъмваше.

— Скоро ще пристигнем — оповести Клодин. — Още половин час.

— Невероятно бързо е, нали? — прозя се Джемайма. — Мммм, повярвай ми, не съм свикнала да работя толкова! Последните няколко седмици направо ме смазаха. А сега най-добре да си запиша номерата ти и адреса на лабораторията. — Извади телефона си и старателно записа всички номера, които Клодин й продиктува.

Клодин се приведе напред и настойчиво впери поглед в Джемайма.

— Наистина съжалявам, че няма да мога да вечерям с теб днес. Не го приемаш лично, нали?

— Не, разбира се. Ще звънна на някои приятели. Няма да съм сама, не се тревожи. А дори да остана сама, не се съмнявам, че ще се намерят типове, които да ми правят компания. Нали сме във Франция? Мъжете са толкова ужасни.

— Oui.

— Омъжена ли си, Клодин?

— Non, non. Не съм омъжена и нямам приятел.

— Това е добре — заяви Джемайма и си помисли за Хари, който се облизва по Лети Стюарт. — Послушай съвета ми й не го прави.

Клодин я изгледа.

— Всъщност ще проверя дали Мари-Франс е тук. Учихме заедно в Гщаад…

Докато влакът се приближаваше към Париж, Джемайма започна да преглежда телефонния си указател и да звъни на един или на друг.