Лулу Тейлър
Нежна империя (27)

27.

Джемайма поспря на входа на бара в „Кларидж“. Тази вечер се чувстваше добре. Беше решила да не ходи на работа и да си позволи да похарчи малко пари за последен път, затова цял ден я масажираха, глезиха и разкрасяваха. Косата й получи красив златист оттенък и бе издухана в стила на шейсетте години, а Джемайма беше издокарана с яркозелена копринена официална рокля, гарнирана с черно. Беше обула черни обувки „Джими Чу“ и носеше черна чанта плик с пайети.

Забеляза Тара — носеше тъмновиолетова рокля „Бърбъри“ и бродирана кашмирена жилетка. Беше запазила сепаре в другия край на залата, затова сестра й се запъти към нея.

— Здравей, Джемайма. Как си, за бога? Къде беше? Всички говорят, че просто си изчезнала. — Анабел Дъф-Браун, светска дама, чиято любов към клюките бе сравнима единствено с робското й преклонение пред титлите, се появи неочаквано и спря Джемайма след няколко крачки. — Всички се чудим къде си… — Анабел неочаквано я стрелна с лукав поглед: — Да не би непрекъснато да си в Хърн при Хари? — попита тя, снижавайки гласа си до шепот. — Как е старият палавник?

— Добре, благодаря — хладно отговори Джемайма. Нямаше да удостои Анабел с онова, което тя очевидно толкова желаеше — с реакция. А що се отнася до Хари, не го бе виждала и не се бе чувала с него от онази нощ. Знаеше само, че когато се замислеше за него, изпитваше толкова силна болка, че се налагаше да забрави за него. — Виж, бързам, предай поздравите ми на всички. Довиждане, скъпа — изрече тя и продължи по пътя си.

— Здравей — махна й Тара, когато я видя. — Попи е тук, но отиде в тоалетната. А, ето я.

Попи изглеждаше красива с късата си разкроена рокля с леопардов десен и с дълги и широки ръкави. Изглеждаше необичайно екзотична, а тъмната й грива й придаваше вид на дива котка.

— Боже, изглеждаш много добре! — намръщи се Джемайма.

— Харесва ли ти?

— Не се дължи само на роклята ти, макар да признавам, че си адски модерна с този свободен силует почти като на кафтан и с леопардовия десен. Има нещо друго…

— Да! — присъедини се към нея и Тара почти обвинително. — У теб определено се забелязва нещо… още вчера ми направи впечатление.

— Правиш секс! — заяви Джемайма. — Няма друго обяснение. Надявам се това не означава, че отвратителният Том отново е на сцената.

Попи се засмя. Съзнаваше, че е вярно: очите й искряха, кожата й сияеше, походката й бе станала чувствена и грациозна, а това обикновено се дължи само на много задоволяващ секс.

— Не, не е Том — усмихна им се лъчезарно тя, доволна, че е изненадала сестрите си.

— За пръв път от не знам колко време споменаваш името му, без очите ти да се напълнят със сълзи — усмихна се Тара на сестра си. — Така че седни и ни разкажи всичко за него.

Попи се настани на мястото си и се постара очите й да не блестят толкова щастливо.

— Казва се Джордж и е толкова сладък, не можете да си представите. Работи в книжарница и прилича на старомоден джентълмен.

— Звучи като страстен любовник — пошегува се Джемайма.

— Направо няма да повярваш! — престорено свенливо каза Попи. — Живее на долния етаж.

— Удобно — обади се и Тара.

Попи кимна, после побърза да добави:

— Не знам дали намеренията му са сериозни. Съвсем в началото сме, обаче се забавляваме.

— Явно доста, ако се съди по вида ти — отбеляза Джемайма и се огледа. — О, поръчали сте шампанско.

— Ще поръчам да го отворят, когато дойде и Дона. Очаквам я всеки момент.

— Мили боже! — възкликна Попи. — Погледнете!

Всички се обърнаха към вратата, откъдето току-що беше влязла Дона. В цялата зала се разнесоха възхитени възклицания. Тя изглеждаше великолепно с кораловата си рокля на „Хърв Леджър“ с корсаж, която съвършено подчертаваше слабата й фигура и невъзможно дългите й крака.

— О! Страхотна рокля! — ахна Джемайма. — Ще си поръчам, само че на мен няма да ми стои и наполовина толкова добре.

— Добър вечер, дами — поздрави Дона и се приближи към масата.

— Здрасти, Дона. — Скочиха да я посрещнат с целувка, да изкажат възхищение от роклята й и да се уверят, че е настанена удобно за малкото им тържество.

Тара даде знак на келнера да отвори шампанското, което се изстудяваше в съд с лед до нея. Когато всички вече държаха в ръка по чаша от искрящата златиста течност, тя вдигна своята за тост:

— За теб, Дона. Благодарим ти, че се присъединяваш към нас. Съзнаваме, че поемаш огромен риск и ти обещаваме, че ще си струва. Пътуването може би ще е доста трудно, но с твоя опит и решителност аз съм сигурна, че ще постигнем огромен успех. Това е идеалният екип!

Вдигнаха чаши.

— Благодаря ти — усмихна се Дона. — Толкова съм развълнувана. Харесвам жени като вас, вече съм сигурна — ето, дори дрехите ви са превъзходни. Нямам търпение да започнем — каза тя и отпи от шампанското.

— Имаме някои идеи — съобщи Джемайма, пламнала от въодушевление. Сестрите бяха заседавали през по-голяма част от следобеда и бяха обсъдили новата политика на „Тревелян“, и макар да бяха далеч от окончателното становище, имаха усещането, че са постигнали сериозен напредък.

— И аз. — Дона извади кожен бележник от чантата си и го отвори. — Да започваме ли?

— Чакайте, чакайте — възпротиви се Тара и вдигна ръка. — Събрали сме се на чашка да празнуваме, а не на работна среща на върха!

— Нали си чувала, че желязото трябва да се кове, докато е горещо? Защо да чакаме? — сви рамене Дона с очарователна усмивка.

— Добре, но нека най-напред да си побъбрим малко, за да нямам усещането, че те принуждавам да работиш — помоли Тара.

— Защо реши да се присъединиш към нас? — попита Попи донякъде лукаво. — Все пак „Ерин де Кристо“ е голяма работа. Защо реши да напуснеш такава преуспяваща компания?

Дона й се усмихна.

— Хубав въпрос. Приятелят ми ме мисли за луда. Истината е, че ми харесва да съм част от малък екип — много творчески, много истински и сплотен, много способен. Тогава работя най-добре. Боя се, че екипът на „Ерин де Кристо“ няма да бъде такъв още дълго. Затова осъзнах, че не искам да оставам там.

— Защо? — попита Попи.

Дона малко се смути.

— Това е строго поверително, не би трябвало да обсъждам случващото се в момента. — Изгледа тя сестрите. — Ще ми обещаете ли, че няма да кажете нито дума на никого?

— Абсолютно — обеща Тара, а останалите кимнаха.

— Добре, ще рискувам, но ви имам доверие — огледа тя всяка една от сестрите. — Причината да си тръгна е много проста — „Ерин“ ще бъде продадена.

— Продадена ли? — повтори Тара.

— Да. Една американска компания й отправи предложение за закупуване. Ерин твърди, че ще запази творческия контрол, но съм чувала, че главният изпълнителен директор на компанията адски обича да контролира нещата и най-вероятно ще се намеси в организацията.

— И коя е тази компания? — попита Тара.

— Казва се Еф Еф Би. Чували ли сте за нея?

Джемайма се изненада:

— Да, аз съм чувала. Скоро се запознах с човека, който я управлява. Миналата седмица седеше до мен по време на една вечеря. Ричард Ферера. Има изключителен вкус!

Попи и Тара се спогледаха. И двете прекрасно знаеха неспособността на Джемайма да се владее по отношение на красивите мъже.

— Мммм! Питам се дали е било съвпадение — вдигна вежди Дона. — Той говори ли с теб за бизнес?

— Всъщност не. — Джемайма се намръщи, припомняйки си запознанството си с Ричард Ферера. — Но ми разказа много за своята компания и за желанието си да се конкурира с големите фирми за луксозни стоки. Стори ми се невероятно целеустремен и решителен.

— Спомена ли Ерин?

Джемайма поклати глава.

— Спомена „Тревелян“ мимоходом — дори предложи да помислим дали да не му продадем компанията.

— О! — Дона отпи от шампанското си, разсъждавайки бързо и напрегнато: — Така. И ти какво му каза?

— Отговорих, че не проявяваме интерес.

— Учудена съм. Бих казала, че „Тревелян“ не е достатъчно голяма за него.

— Фирмата има име — изтъкна Тара — и с нужните инвестиции отново може да стане прочута. Ние поне на това залагаме.

Дона кимна.

— Но въпреки това… Струва ми се, че той ще опита да ви купи.

— Не знам откъде би могъл да разбере, че ще съм на партито, още по-малко пък да уреди да седи до мен.

— Не го подценявай — предупреди я Дона. — Срещала съм се с този тип. Видях как омая Ерин. Той знае точно как да получи каквото иска и съм сигурна, че ще използва всякакви методи да постигне желаното.

Джемайма си спомни как й бе въздействал Ферера: беше толкова безукорен и изискан, без да досажда или да отблъсква. Изглеждаше много учтив и интелигентен. Тя беше впечатлена от този мъж, който въпреки скромния си произход бе успял със собствени сили и бе преизпълнен от идеи и от решимост.

— Каза, че иска да стъпи на европейския пазар — каза Джемайма, припомняйки си разговора.

— Не се съмнявам. Дами, ще успеете ли да удържите на атаките му?

— Ние притежаваме на практика цялата компания — е, седемдесет и пет процента — отбеляза Тара. — Никой не може да я купи без наше съгласие. Винаги ще имаме решаващия глас.

— А кой притежава другата четвърт?

— Някои членове на борда имат дялове. Членове на семейството. Никой друг няма властта, гарантирам ти.

— Е, тогава ще си отдъхна — усмихна се Дона. — Иначе току-виж Ферера ми станал шеф така или иначе.

— Няма да се случи — решително отсече Тара. — Категорично.

— Добре. Не ми се иска да скачам от трън, та на глог. Има ли още шампанско? Трябва да празнуваме.

 

 

Джемайма влезе в апартамента. Шри беше оставила да свети в коридора, така че не беше съвсем тъмно, но въпреки това Джемайма беше сама. Застана пред огледалото. Приведе се по-близо и се взря в лицето си. Не беше зле. Тези процедури с кислород май наистина вършеха работа — кожата й изглеждаше свежа и млада. Ала кого заблуждаваше? На двайсет и осем тя бе изключително красива, знаеше го. Но ако не внимаваше, късното лягане и шампанското щяха да започнат да й се отразяват.

„Какво толкова, младостта е само веднъж“ — помисли си тя и отвори изискания модерен шкаф до стената на дневната, извади бутилка превъзходно малцово уиски и си наля. Огледа апартамента. Дълбоко в себе си усещаше, че ще се наложи да се раздели с него. Съдейки по думите на Дона тази вечер в „Кларидж“, щяха да се нуждаят от всички налични средства, за да дадат нов старт на компанията. Апартаментът й струваше около пет милиона. Трябваше да го продаде и да си купи нещо по-скромно или дори да се върне да живее единствено в Хърн. Всички пари, които успееше да събере, трябваше да отидат в „Тревелян“. Въздъхна и отново отпи от уискито. Щеше да си струва. Трябваше да направят всичко по силите си, за да не допуснат онази кучка Джека да им отмъкне компанията.

Тя безмилостно бе застанала между родителите й и бе съсипала брака им. Двамата така и не постигнаха съгласие по отношение на Джека, защото Сесил я обожаваше, а Йоланда я ненавиждаше, макар да се стараеше да го прикрива. С течение на времето този факт бе влошил отношенията между съпрузите до такава степен, че всеки от тях заживя свой живот, макар и под един покрив.

Джемайма помнеше гневните изблици на Джека, неприятните избухвания, които разтърсваха цялата къща със съпровождащите ги крясъци, удари и чупене на вещи. Веднъж Джека беше счупила три чашки от старинен сервиз за чай „Споуд“ скъп подарък от Сесил за Йоланда. Сесил обаче винаги я спасяваше от наказание. Един бог знае как успяваше да убеди съпругата си.

„Той беше готов на всичко заради нея. На всичко. Не се замисляше колко много ме наранява тя“ — каза си.

Откакто Джека бе проговорила, бе започнала да тормози Джемайма с огромно удоволствие. Нищо че тя беше с четири години по-голяма, Джека изобщо не се страхуваше от нея. Шептеше й страховити заплахи, криеше любимите й играчки, късаше любимите й книжки, настройваше хората срещу нея. Джемайма заварваше леглото си пълно с бодили, с коприва или с противни пълзящи гадинки. Един ден намери най-хубавата си рокля, покрита с яркочервени петна, които бе невъзможно да изчисти. Колкото и да повтаряше на баща си, че Джека я щипе под масата на вечеря, че краде от касичката й или че разваля цветята в хербария й, все не й вярваха. Джека винаги се измъкваше от наказанието и се подхилкваше тайно, докато Сесил укоряваше дъщеря си, че разправя небивалици.

Тайното и неспирно мъчение продължи с години. След това Джемайма избяга в пансион, където най-сетне се спаси от Джека — с изключение на ваканциите и по празниците, когато момичето я очакваше, приготвило всякакви номера. Веднъж например изчезна колекцията й от кукли Барби и месеци по-късно бе намерена от градинаря, който я разкопа от зеленчуковата градина. Друг път любимото й кафяво плюшено мече се оказа без едно око. Джемайма плака горчиво, защото прекрасно знаеше кой върши тези противни неща. После за неин ужас Джека поиска да я изпратят в пансиона на Джемайма и тя вече нямаше къде да избяга. Мъчението бе подновено, този път още по-ужасно отпреди. Джека шушукаше и провеждаше кампании против нея, тъй като познаваше слабите й места, и успя да настрои всички в училище против нея. Слуховете я нараняваха, вредяха й. Момичетата й се подиграваха в трапезарията: „Джемайма никога не си мие косата, има гниди… Джемайма е влюбена в учителя по музика… Джемайма е мръсница, не е девствена…“

Родителите й отказваха да я чуят, а училищното ръководство си затваряше очите, докато тя не ги принуди да я забележат и да я изключат. Намериха я посред нощ, препила с водка да свири оглушително на пианото в училищната зала, разсъблечена по бельо и с димяща цигара върху капака на инструмента. На следващия ден напусна училището.

— Поне си отивам със стил — промърмори си тя, докато вбесените й родители я откарваха. Беше щастлива от мисълта, че Джека е затворена на сигурно място в училището, останало зад гърба й.

И ето че сега бе изправена пред последния си шанс да попречи на Джека отново да открадне живота й.

Е, щом трябва да продаде апартамента, така да бъде.