Лулу Тейлър
Нежна империя (20)

20.

Джералд пъхтеше задъхан върху нея. Лицето му беше яркочервено, а очите — плътно затворени от напрежение.

„Само да свърши по-бързо!“ — безмълвно се молеше Тара.

Не беше сигурна още колко ще издържи. След малко направо щеше да му кресне да престане, за бога, и да го избута от себе си. Опита се да му помогне, като го поглади с нокти по гърба, както му харесваше някога, но той вече едва ли усещаше много под дебелия слой тлъстини. Тара изстена с престорена наслада, надявайки се така да ускори кулминацията му, но стенанието й всъщност се дължеше на изтощение и на засилващо се неудобство. Усещаше как изсъхва, докато пенисът му рязко прониква в нея — скоро сигурно изобщо нямаше да може да се възбужда от него и тялото й напълно щеше да го отхвърли.

Джералд изпъшка по-силно, ускори темпото, отвори очи и отметна глава назад, устата му се разтегли в нелепата гримаса, която винаги съпътстваше кулминацията му, и тялото му застина.

„Най-накрая!“ — помисли си Тара с облекчение.

Той направи няколко последни тласъка, преди оргазмът му да отшуми, после се претърколи настрани и тежко въздъхна.

— Благодаря ти, скъпа моя — каза след малко. — Крайно приятно съчетаване. Надявам се, че ти също си задоволена?

— Разбира се — послушно отговори тя, макар да се питаше как изобщо е възможно той да вярва в нещо подобно. Стана й тъжно. В това ли се бе превърнал бракът й? Странно й бе да си припомня сексуалния им живот в началото — не можеше да си представи да пожелае Джералд толкова страстно колкото навремето. Преди той много повече се стараеше да я задоволи — винаги забавяше своя оргазъм, за да е сигурен, че тя вече е достигнала кулминацията. Първите години на брака им бяха много щастливи в това отношение. Закопня за тях.

— Как върви грандиозното ти начинание в „Тревелян“? — попита Джералд, седна в леглото и дръпна завивката под провисналите си гърди. Ярката червенина на страните му избледняваше, докато той се съвземаше от физическото усилие.

— Предизвикателството е по-голямо от очакваното — отговори Тара и също се надигна, за да седне. — Но съм убедена, че ще успеем да се справим.

— Дори вятърничавите ти сестри? — изсумтя презрително той. — На Джемайма човек може само да се любува и възхищава, тя е способна единствено да бъде невероятна домакиня. Истинско престъпление е да я затвори човек в заседателна зала — все едно да вържеш красива пантера, вместо да я пуснеш на воля.

— Ще й предам — сухо отговори Тара.

Джералд продължи, без да обръща внимание на думите й:

— А Попи… колкото и да е очарователна и красива, у нея има нещо инфантилно. Несъмнено това е причината майка ви да й завещае Локстън — Попи силно се нуждае от къщата. Тя няма да се омъжи изгодно и със сигурност няма да успее сама да печели пари.

— Мммм, можеш да й го кажеш лично. Ще се отбие по-късно на връщане от Локстън.

— Не ставай глупава — надменно изрече Джералд. — Това ще смаже и малкото самочувствие, което има, горкичката. Това е една от грешките на родителите ти: разглезили са това момиче, гледали са го като цвете в саксия. Както и да е, боя се, че няма да мога да се видя с нея — имам делова среща.

— В неделя? — учудено погледна съпруга си Тара.

— Никога не спирам да работя — заяви той. Наклони се към вътрешния телефон, вдигна слушалката и набра номер. — Да, кафе. Незабавно. После бъркани яйца и пушена сьомга, бяла препечена филийка, френско масло. И да не забравите — приборите върху сгъната салфетка отляво в подноса. И никакви трохи в чинията! Този път искам всичко да е безукорно! — Затвори. — Ти искаш ли нещо?

— Не — отговори Тара и спусна крака от леглото. — Ще взема душ и после отивам при децата.

— Много добре. — Джералд се облегна удобно на възглавниците и се пресегна към книгата си — биография на Сталин.

Тя отиде в банята си. След секунда вече беше под горещата струя на душа, опитвайки се да изтърка усещането за Джералд от тялото си. Съзнаваше, че отвращението й към него все повече се засилва. Още колко време щеше да бъде в състояние да спи в едно легло с него и да изпълнява скучния ритуален секс в неделя сутрин, който я оставяше безразлична и нещастна?

Желанието й към него секна след една ужасяваща нощ.

Преди няколко години, малко след раждането на Имоджен, вкусът на Джералд започна да се променя — или пък той просто започна да й разкрива предпочитанията си. Винаги му бе харесвало сексът да бъде малко грубичък, но всичко бе съвсем безобидно и той винаги се бе съобразявал дали й е приятно. Постепенно обаче нещата се промениха. Отначало й се струваше съвсем невинно, когато той я връзваше за леглото. Връзваше я с копринени шалчета за рамката на леглото, слагаше й превръзка на очите и после започваше лекичко да я удря с тънък колан, който имаше специално за целта. Тя се извиваше на леглото, когато кожата я шибваше по задника, викаше и се молеше за милост, умело преструвайки се, че изпитва болка, макар всъщност да не я болеше. На Джералд обаче страшно му харесваше. Видеше ли червените следи по плътта й, дишането му се учестяваше. След няколко минути вече не издържаше, трябваше да хвърли бича си и да натика късия си дебел пенис в нея. Свършваше за няколко секунди.

Тези изпълнения все повече отблъскваха Тара, а Джералд настояваше за тях все по-често. Вече не се интересуваше дали на нея й е приятно, нито се стараеше да я отведе до висините на екстаза.

И ето че един ден доставиха странно съоръжение — голяма дървена рамка с кожени ремъци за китките и за глезените й, която Джералд бе поръчал през някакъв специален уебсайт. Тя се изплаши още в мига, в който зърна рамката, но той я убеди да му позволи да я върже за нея, уверявайки я, че в действителност няма да й причини болка. Било само за забавление. На игра. В крайна сметка се съгласи. Той толкова много искаше и се кълнеше, че ще я освободи в мига, в който пожелае.

Беше ужасно. След като завърза китките и глезените й, той не взе колана както обикновено, а извади брезови клонки и започна леко да я удря с тях. Отначало тя бе подела играта — стенеше и викаше дори при най-лекото докосване, изчаквайки възбудата да обземе Джералд. Само че този път, когато започна да моли за милост, той не спря, а започна да я удря по-силно и по-силно. Не след дълго болката стана съвсем реална и неприятна. Пръчките се впиваха в плътта й и й причиняваха пареща болка. Тара настоя Джералд да спре и да я освободи. Той не й обърна внимание, а започна да удря по-силно, докато тя не се разплака. Това обаче го възпламени още повече и докато Тара го умоляваше да престане и да я свали, той започна здравата да я налага и Тара усети как кръв пръска по задните й части и по бедрата й, и едва не припадна.

Той дори не проникна в нея. Тръпката от побоя бе толкова силна, че Джералд свърши, без дори да я докосне.

Когато я освободи, тя не бе в състояние да го погледне. През седмиците, докато кожата й заздравяваше, го избягваше при всяка възможност. Той се държеше, сякаш нищо не се е случило и като че ли не помнеше какво е направил, а рамката изчезна някъде, вероятно беше скрита на тавана.

Беше предал доверието й и я бе насилил, а това я съсипа и обърка. Тара обаче не бе в състояние да поговори с Джералд по въпроса — всичко беше твърде странно и унизително, почти нереално. Съзнаваше само, че желанието й към него се изпари за един миг и той вече не бе в състояние да я възбуди.

Знаеше, че случилото се е убило и любовта й към него, макар да се бе постарала да забрави, да прости и да се вкопчи в онова, което им бе останало.

Но една нощ той отново я помоли да се качи на рамката.

— Не! — кресна тя и в очите й бликнаха сълзи. — Никога вече! Отвратително е! Как смееш? Как смееш да ме молиш? Прекрасно знаеш какво направи!

Той не я насили, дори не направи опит да я убеди, просто каза:

— Много добре, скъпа моя — и повече не спомена за рамката.

Тара не смееше дори да си помисли как Джералд задоволява страстта си към побоите след този случай. Доколкото можеше да прецени, той се задоволяваше с пъхтенето в леглото всяка неделя сутрин.

Тя не знаеше обаче докога ще бъде в състояние да издържи дори това.

 

 

Бяха в градината, когато пристигна Попи. Следобедът се бе оказал приятно топъл и слънчев и Тара се бе възползвала от възможността да прегледа неделните вестници, седнала на едно одеяло под стария бук в дъното на градината, докато Едуард и Имоджен си играеха наблизо.

Видя Попи да се приближава и сгъна всички страници с новини, преди сестра й да стигне до тях.

— Вижте кой идва — подвикна Тара на децата, които се втурнаха към леля си с радостни възгласи за полагащите се целувки и прегръдки.

— Здравейте, сладурчета — засмя се Попи, опитвайки се да отвърне на всички целувки с нужната бързина. След малко се освободи и се запъти към Тара с грейнало лице. — Прекрасни са! Как ми се иска да ги виждах по-често!

— И на мен, скъпа! — тихо призна тя. — Тъкмо се наслаждавахме на малко спокойствие заедно, преди да влезем вътре за чая.

— Джералд няма ли го? — огледа се Попи, като че ли очакваше той да изникне иззад някой храст.

— Работи — поклати глава Тара.

— Няма умора — начумери се Попи. — Аз се изтощавам, когато работя от понеделник до петък, камо ли в неделя.

— Как е в Локстън? — попита Тара и потупа одеялото до себе си. Сестра й седна.

— Ами… странно. Много е странно без мама. Още по-странно се почувствах, когато отидох в спалнята й да взема „Чаена роза Тревелян“, а мама я нямаше. Очаквах едва ли не да я заваря седнала в леглото. Къщата ми се стори много празна.

— Иска ли ти се да живееш там? — попита Тара и отметна косата от лицето си.

— Да живея там ли? Не мога да си представя нищо по-лошо. Самичка в онази огромна къща? — потръпна Попи. — Макар че няма да съм сам-сама, разбира се, а заедно с всички привидения… Долавях ехото от времето, когато живеехме там като съвсем малки, а и по-късно, и колко отчаяно накрая си мечтаехме да избягаме. Сигурно си спомняш… При това привиденията не бяха само наши…

— Да, не бяха само наши — съгласи се Тара.

Двете се спогледаха многозначително.

— Всичко това не промени ли отношението ти към родителите ни? — попита Тара след малко.

— Не знам — призна Попи замислено. — Всъщност не. Просто потвърди каквото вече знаех. Явно винаги съм усещала, че нещо не е наред. Искам да кажа, дори да са били щастливи… Джека е променила това, нали?

— Значи Джека е виновна за цялото нещастие?

— Никога няма да узнаем това — тихо изрече Попи и след малко додаде: — Винаги съм знаела, че съм им любимка, но само защото не бях толкова трудна като вас двете.

— Какво искаш да кажеш? — намръщи се Тара.

— Ами вие бяхте умни. И големи. Сигурно са съзнавали, че за вас са като отворена книга и че скоро ще задавате неудобни въпроси. Пък и Майми беше толкова явно и разрушително нещастна заради положението вкъщи, само че те двамата нямаха представа как да се справят. Аз обаче… знаеш, че винаги съм била покорна, все се старая да угаждам. Приятно ми е да се суетят около мен. Била съм лесното дете за тях.

Настана дълго мълчание, после Тара промърмори:

— Може би в думите ти има известно основание. Това би обяснило доста неща.

— Но те обожаваха и теб — побърза да добави Попи. — Знам го. Обичаха всички ни, макар да им беше трудно да го показват.

— Може би. Струва ми се, че поне едно добро нещо е произлязло от всичко това — аз винаги показвам на децата си колко ги обичам.

— Браво — разпалено се съгласи Попи, — точно така трябва.

— Иска ми се да бях сигурна като теб — въздъхна Тара. — Че са ни обичали, това имам предвид.

— Това трудно предизвикателство… изискването да съживим „Тревелян“… според мен то е доказателство.

— Смяташ ли?

— Напълно. Според мен мама е знаела, че така ще ни накара да проявим най-доброто от себе си.

— Ще видим — сериозно каза Тара. — Ти със сигурност вярваш в нейната предвидливост повече от мен. Хайде. — Тя се изправи, протегна се и въздъхна. — Вив ще ни поднесе чая в зимната градина. Да отидем да хапнем по нещо.

Попи също се изправи и се усмихна на по-голямата си сестра:

— Да, добре, стига да вземем и тези малки сладурчета с нас.

— Опитай се да ги държиш далеч от ябълковите кифлички на Вив, и ще видиш и другата страна на сладурчетата — кисело се усмихна Тара. После повика децата, след което двете с Попи поеха през поляната.