Лулу Тейлър
Нежна империя (17)

17.

Джемайма отказа да слезе заедно с Хари на закуска. Вместо това остана в леглото, разлиствайки списания, които Ема предвидливо бе оставила на купчина върху масичката. Най-накрая чу трополене в коридора и весели гласове, докато всички излизаха, а после и бучене на двигатели. Ездачите трябваше вече да са в конюшните, а останалите щяха да ги последват пеша и с коли.

„Отидоха на лов — помисли си. — Добре. Най-сетне ще имам малко спокойствие.“

Не проявяваше интерес към провинциалните спортове. Отначало нямаше нищо против да опита. Искаше да прекарва повече време с Хари, дори с цената на часове навън на студа или в очакване на викачите да изпратят поредния дивеч, за да може стрелците да се прицелят. Само че не след дълго започна да се отегчава.

Когато започна да пропуска лова, се появи първата пукнатина между нея и Хари. Прекарваше дълги дни в замъка и скучаеше все повече и повече. Когато Гай беше наблизо — очарователният и изтънчен Гай, — флиртът помежду им започна. Джемайма се нуждаеше от компания. Нужно й беше да се чувства обичана и забелязана. Съпругът й я оставяше сама за твърде дълго. Можеше ли някой да я обвини, че е потърсила утеха при Гай?

Разсеяно разлистваше лъскавите страници на списанието. Една снимка привлече погледа й. „Нийв — новото и най-вълнуващо лице на света!“, твърдеше развълнуваният текст под снимката на някакъв модел.

Разгледа модела съвсем бегло, но въздействащата външност на момичето прикова вниманието й. С бялата си кожа и с гъстата лъскава черна коса тя изглеждаше драматично и би привлякла вниманието на всеки. Най-впечатляващи обаче бяха изключителните й зелени очи, леко присвити като на котка. Другото, което изпъкваше, беше закръглената й фигура. Имаше учудващо много плът за модел, най-вече на бедрата и гърдите. Тялото й бе женствено, макар че все пак беше по-слаба от повечето жени.

„Божичко, много е секси! — помисли си Джемайма. — Обзалагам се, че ще стане адски известна. Желая й късмет, светът е ужасно място.“

Прегледа статията, свързана със снимката — беше кратък и хвалебствен текст, от който ставаше ясно, че Нийв е ирландка, която в съботите работела в универсален магазин в Дъблин, когато я открили. Произхождала от голямо и бедно семейство и само за броени месеци бе изстреляна в света на блясъка и на лукса, летеше между Лондон и Ню Йорк, издокарана в най-хубавите дизайнерски дрехи на света и налагайки се като едно от най-търсените лица на модния подиум.

„Дано това не я съсипе“ — помисли си Джемайма и продължи да разлиства списанието. Забеляза реклама на нов парфюм: попзвезда позираше предизвикателно на романтичния фон на звездно небе, косата й се развяваше на вятъра, а в ръцете си държеше огромно шише с формата на пурпурно сърце. „Знаменитост — гласеше надписът. — За момичето със звездни мечти.“

„Изглежда просташко“ — помисли си Джемайма, но разбираше как рекламата би въздействала на тийнейджърите, които искаха да приличат по всичко на своите идоли. Малко по-нататък отново на цяла страница имаше още една реклама на парфюм, този път на наложена модна марка, която рекламираше своя прочут аромат. Джемайма започна да взема списанията от купчината едно по едно и трескаво да ги разлиства. Смая се колко много парфюми се рекламираха и всяка реклама се целеше прецизно в жените, които биха чели съответното списание. „Така ще откриете своя мъж — гласеше рекламата. — Полъх от този парфюм и той няма да може да ви устои.“ Други реклами бяха остроумни и забавни и бяха избрали за свои рекламни лица модели с необичайна визия. „Този аромат ще ви помогне да се наслаждавате на живота повече — гласеше рекламата. — Ще се носите по парижките улици в дъжда необикновена, стилна и завладяваща…“

Джемайма затвори списанието. „О, боже, започвам да разбирам къде е проблемът. Какво е посланието на «Тревелян»? Помните ли двайсетте години — и вие можете да миришете на тях! Не е най-примамливата покана. Като се замисля, каква реклама изобщо правим ние?“

Не си спомняше някога да е виждала реклама на „Тревелян“ в списание, поне не в списанията, които четеше. Облегна се на възглавниците. „Господи! Ще бъде много по-трудно, отколкото си представях!“

 

 

Движеше се между гостите — същите лица като предишната вечер, само тук-там забелязваше по някоя нова физиономия, вероятно местни дребни благородници. Мъжете отново бяха униформени със смокинги, а жените се бяха издокарали с най-хубавите си вечерни рокли. Джемайма знаеше, че изглежда добре с новата си бяла копринена рокля с дръзки черни флорални мотиви на „Оскар де ла Рента“. Полата беше до коленете, широка и поръбена с малки бели пера. Корсажът подчертаваше тънката й талия. Тоалетът й допълваха черни чехли „Джина“, яркочервено червило и наниз от лъскави черни перли. Русата й коса бе прибрана на елегантен кок. Знаеше, че изпъква сред по-старомодните рокли от предишния сезон и обичайното черно, което виждаше навсякъде край себе си. Единствено Ема с роклята си от зелено копринено жарсе на Зак Поусън изглеждаше доста ефектно.

Всички бяха с поруменели страни и в приповдигнато настроение в резултат от прекарания на открито ден. Денят на Джемайма бе минал доста спокойно, но следобедната разходка из градината й бе подействала стимулиращо. Сега обаче само едно нещо занимаваше мислите й. Къде беше онзи съсед, за когото й бе споменала Ема?

Другите гости заинтригувано я поглеждаха, докато обикаляше из стаята, жените оглеждаха смайващата й рокля и несъмнено се питаха откъде я е купила и колко ли струва, мъжете се любуваха на гърдите й, пристегнати от бялата коприна, и на тънките й крака, които се показваха под широката пола.

Нито едно от новите лица не й се струваше като лице на приказно богат чуждестранен бизнесмен. Докато обикаляше из стаята, тя се озова в едно по-тихо ъгълче и застана до камината като предната вечер. И там се натъкна на Хари с чаша уиски в ръка.

— Здравей, скъпа съпруго! — високо каза той, докато тя се приближаваше до него.

— Здравей — сковано го поздрави. — Добре ли прекарахте на открито?

— Чудесно, чудесно. Ти липсваше ужасно на всички. Жалко, че днес не дойде да пояздиш — всички се надявахме да се полюбуваме на фантастичния ти задник, издокаран с бричове, нали така, Роло?

— Хари! — изсъска Джемайма, когато домакинът се извърна към тях.

— Още едно питие, Джемайма? — попита Роло със светска обиграност, взе чашата й и се отдалечи.

— Що за приказки! — Тя забеляза, че погледът на Хари е малко помътен. — О, боже, ти си пиян! Защо пиеш уиски по това време? Още не сме вечеряли.

— Защото ми се пие, скъпа, затова. Красива си. Нова рокля? Ама, разбира се, че е нова! Колко струва? Изглежда доста скъпа!

— Млъквай, Хари — сряза го жена му. — Не знам защо говориш така. Не викай, всички чуват. — Забеляза наострени уши, деликатни погледи. Хората се настройваха на вълните на онова, което имаха да си кажат лорд и лейди Калторп.

— Така ли? Не бива да го допускаме — ухили й се Хари и се облегна на камината за опора. — Може да си помислят, че не сме много щастливи заедно. А това би било… ами, ужасно. — Допи питието в чашата си и кубчетата лед изтракаха в зъбите му. — Много си красива — заваляно каза той. — Но си пази роклята. Може би скоро няма да можеш да си купиш друга такава.

— За бога, Хари, всички ни слушат.

— Какво срамно има? Най-добре започни да подготвяш всички за новината, че си разорена. Ковчежето на „Тревелян“ е празно. Край на парите за малките наследнички.

Настана осезаемо оживление, когато хората наоколо дочуха думите му. Джемайма стисна ръката му.

— Млъквай! — вбесена прошепна тя. — Нямаш представа какво говориш!

— Но това е истината, скъпа. Ще останеш без пукната пара. И какво ще правим тогава? Май ще трябва да се изправим пред някои неприятни истини, нали? — Той се приведе към нея и снижи глас: — Май ще трябва да се върнеш в Хърн. Ще се настаниш в собственото си крило, нали? Не бихме искали да се разстройваме, като разговаряме един с друг, а?

Джемайма впери поглед в него, сдържайки се да не му се разкрещи, едновременно с това ужасена, че може всеки момент да рухне пред него и пред всички хора в стаята, които искаха да видят с очите си пукнатините в брака им. Хари почти никога не се напиваше и Джемайма нямаше представа какво да прави. Какво ли още щеше да изръси? Дали щеше да заяви пред всички тук какво мисли за нея?

— Хари, старче, ела да ти покажа тази забележителна картина, която купих неотдавна. — Роло се бе върнал с питието й, спокоен и невъзмутим. Подаде й чашата. — Извини ни, Джемайма — каза той и отведе съпруга й.

Тя се обърна към камината, обзета от неистовото желание просто да изчезне.

— Божичко, каква ужасна бъркотия! — прошепна.

Чу приглушените разговори край нея да се възобновяват. Тъкмо се канеше да вдигне глава и отново да се обърне с лице към стаята, когато вратата на гостната се отвори и Ема въведе нов гост. Изглеждаше толкова по-различно от останалите присъстващи, че всички притаиха дъх. Вместо смокинг мъжът беше облечен с безупречно ушит сив двуреден костюм, напълно неподходящ за случая, но въпреки това безсрамно забележителен. Беше мургав, кожата му имаше цвят на кафе, примесено с мед, косата му беше смолисточерна, очите — тъмнокафяви, а походката му бе лека и непосредствена, израз на самоувереност и на твърдост.

Ема тръгна сред гостите, представяйки спътника си. Разменяха си любезности, но не се задържаха при мнозина, докато не стигнаха до красива млада жена, която Джемайма не бе забелязала до момента. Вероятно бе пристигнала следобед и със сигурност не бе присъствала на вечерята предния ден.

— Това е сестри ми Лети — представи я Ема. — Лети, това е Ричард Ферера.

Лети едва ли бе на повече от двайсет и бе приятна, свежа и млада английска дама.

— Очарован съм да се запозная с вас — чу Джемайма думите на Ричард Ферера, произнесени с плавен американски акцент.

„Разбира се, че е американец — помисли си тя. — Какво ли цели Ема, че е поканила и сестра си? Не може да се опитва да й намери съпруг — та момичето е почти невръстно! Но е напълно възможно — едва ли има човек, който да иска да види и всички останали задомени толкова силно, колкото някой, току-що минал под венчило, при това изключително успешно.“

Джемайма наблюдаваше мъжа, докато той разговаряше с двете жени. Той не показваше и капка смущение, макар че мнозина на негово място биха се притеснили от това провинциално аристократично сборище, особено ако се окажат неподходящо облечени. Ричард Ферера обаче успяваше да създаде впечатлението, че всъщност хората край него са доста странни, издокарани със смокингите и с папийонките си, и че това доста го забавлява. Постигаше самоувереността си с лекота, но внушението бе категорично. Не можеше да му се отрече.

Джемайма бе запленена от него.

„Наистина е доста привлекателен — помисли си. — Малко е нисичък, но определено е доста мускулест. Никое сако не стои така, колкото и добре да е ушито, освен ако тялото отдолу не е добре оформено.“

Напомни си, естествено, че той е от бранша, за който тя трябва да научи всичко, и то по възможност преди понеделник. Колко прекрасно би било да влезе и да започне да обяснява на всички какво и как трябва да се направи.

Приятно й бе да си фантазира и тъкмо се бе поувлякла, когато си даде сметка, че Ема води мъжа, който я бе очаровал, към нея.

— Джемайма, да ти представя Ричард Ферера. Той е наш съсед. Току-що се нанесе в старото имение Бретингтън и има големи планове за къщата. Ричард, това е Джемайма Калторп.

Той леко стисна ръката й и се усмихна.

— Лейди Калторп. Чувал съм за вас, разбира се. За мен е огромна чест да се запозная с вас.

— Ни най-малко. Аз се радвам да се запозная с вас.

— О, Джемайма, чашата ти е празна. Ще отида да ти донеса друго питие — вметна Ема и бързо се отдалечи.

Джемайма се усмихна на Ричард Ферера. Отблизо беше още по-красив. Винаги бе предпочитала тъмните мъже, струваха й се по-изискани — беше се отклонила от това, когато се влюби в Хари. Харесваше й тази топла кожа, жарките тъмни очи, толкова различни от бледата английска студенина.

— Допада ли ви животът в Глостършир? — попита тя.

— О, да, много е красиво. Къщата е невероятна, но има един проблем — намръщи се той.

— Така ли?

— Тук е ужасно студено, нали? — Лекичко се приведе към нея, сякаш се канеше да сподели палава тайна, и се усмихна, показвайки съвършени бели зъби.

Джемайма се засмя:

— О, боже, да! Ако не сте свикнали с британското време, то може да ви се стори доста сурово. Но ви уверявам, че и тук става топло. През лятото е прекрасно. Откъде сте?

— В Щатите живея в Ню Йорк.

— В такъв случай би трябвало да сте свикнали със студа. Никога не съм зъзнала така, както една зима в Ню Йорк. Имаше метър и половина сняг!

— Да, но разполагаме с онова чудесно нещо, наречено отопление. Няма да повярвате какво огромно удобство е.

— Но се съмнявам, че много сгради в Ню Йорк са на шестстотин години. Отоплението на старите къщи винаги е по-трудно, в тях постоянно става течение.

— Основателна забележка. Обаче, когато съм в Ню Йорк, обикновено работя. Почивам в къщата си в Мексико. Там е удивително — моят рай. Няма нужда от отопление. Имам къща на брега, която гледа към океана. — Той се усмихна и поклати глава. — И в момента много ми се иска да бъда там.

— Звучи като същинско блаженство.

— Така е. Бих искал да ви я покажа някой път.

— С огромно удоволствие. — Тя му се усмихна подкупващо. Тези покани бяха просто неизменна част от светските разговори. Никога нищо не значеха. Въпреки това хасиенда в Мексико или както там се казва, звучеше божествено. Не бе ходила в тази част на света. — А какво ви води на този студен остров?

— Работата, разбира се. Търся възможности за бизнес.

— С какво се занимавате, господин Ферера? — лукаво попита Джемайма.

Мъжът впери поглед в нея, сякаш се опитваше да разбере дали тя наистина не знае. Имаше прям поглед, смел и лишен от всякакво смущение.

— Наричайте ме Ричард, моля. Занимавам се с луксозни стоки — отговори той най-сетне. — Струва ми се, че вие имате известни познания в тази насока.

— Наистина ли? Защо? — престорено скромно попита Джемайма, наслаждавайки се на кроткото жужене на флирта помежду им. Какво точно знаеше за нея този мъж?

— Да вземем роклята ви например — на „Оскар де ла Рента“ е, нали? При това май слиза направо от модния подиум. Обувките ви са „Джина“, а перлите много приличат на едни, които неотдавна видях в каталога на „Гарард“. Освен това вие изглеждате като жена, която много добре се грижи за себе си. Виждал съм ваши снимки в най-хубавите ресторанти, в най-скъпите хотели по света. Очевидно живеете в лукс. Не се съмнявам, че сте експерт в областта.

— Вярно е, че харесвам хубавите неща и не виждам защо да не ги притежавам, след като мога да си го позволя. Но истински лукс? Не знам. Все още се натъквам на някои трудности и ограничения, на проблеми, които не се решават с пари. Пък и животът ми изобщо не е толкова луксозен, колкото смятат хората.

— А! — изгледа я Ферера с вдигнати вежди. — Бъркате лукса с някакъв съвършен живот, в който нищо не се случва. Това е неправилна представа за лукса. Всъщност той осигурява удобство и подхранва духа, докато човек осъществява трудното, опасно и понякога отегчително житейско пътуване.

Джемайма отново се засмя, малко учудена от разпалеността му.

— Много забавно. Да, вероятно е така. Никога не съм чувала да описват лукса точно по този начин.

— Аз съм страстен почитател на лукса — усмихна се той. — Човек с моя произход се замисля изключително сериозно какво може да му предложи светът и какво точно означава лукс.

— Човек с вашия произход ли?

Ферера леко сви рамене и тъмните му очи проблеснаха.

— Не съм роден сред лукс. Произхождам от многодетно и бедно семейство на емигранти и съм отраснал в Ню Йорк. Баща ми почина, когато бях много малък, и майка ми ни отгледа сама. Несъмнено беше трудно, но това само затвърди решимостта ми да успея и да се сдобия с някои от хубавите неща в живота.

— И вече имате доста такива неща — отвърна Джемайма. — Това е достойно за уважение, впечатлена съм. — Нямаше как да не си даде сметка колко различен е нейният произход. — Явно здравата сте се трудили и сте успели.

— Да, така е. Признавам, че съм много богат и много успял човек. Но още не съм приключил, ни най-малко. — Той настойчиво впери поглед в нея.

Тя го изгледа с премрежен поглед. „Усещам, че той флиртува с мен. Ами, толкова е привлекателен…“

Ема се приближи към тях.

— Вие двамата забавлявате ли се? Джемайма е една от най-бляскавите жени в обществото. Много е търсена, затова сме големи късметлии, че е сред нас. Нали е прелестна? — И тя се усмихна със захаросаната си усмивка, която предизвикваше огромно недоверие у Джемайма.

Ричард леко й се поклони.

— Очарователна. Прекрасна дама.

— Много сте мил — усмихна му се Джемайма.

Ема подаде на Джемайма чашата с питието й.

— Заповядай, скъпа. Много се радвам, че двамата се разбирате толкова добре. Сложила съм ви един до друг на масата. Сигурна съм, че имате много общи теми.

 

 

Когато ги настаниха, Джемайма забеляза, че Ема е сложила сестра си Лети от другата страна на Хари и той се бе оказал притиснат от блондинки.

Забеляза как Лети поверително се накланя към съпруга й и показва голяма част от горната част на гърдите си.

Завъртя очи. „Божичко, какво е намислила? Не мога да повярвам, че това нелепо малко същество се сваля на Хари. Е, точно с него няма да успее.“ Беше сигурна, че Хари не е мъж, който би изневерил на съпругата си, макар да не знаеше каква точно е причината — никога не бяха обсъждали въпроса. Допускаше, че е твърде възможно той да намира утеха другаде, откакто бе разкрил изневярата й, но й бе трудно да си го представи. И все пак… гледаше младото девойче, което безсрамно флиртуваше със съпруга й, наблюдаваше я как отмята златистата си грива, как цупи красивите си устни и се навежда към него, и усети неприятно пробождане ниско в корема.

— Това е вашият съпруг, нали? — тихо прозвуча в ухото й нечий глас. Ферера се бе привел близо до нея. Усети аромата на одеколона му. Беше свеж и чист мирис с лек мъжествен обертон, пикантна смес от цитруси и сандалово дърво.

— Да, това е Хари.

— Явно съществува британска традиция, по силата на която е най-добре съпрузите да бъдат в двата противоположни края на стаята.

Тя се засмя.

— Не настаняваме съпрузите един до друг. Очаква се да се отплатят за вечерята, като поне веднъж забавляват други хора.

— Доколкото виждам, всъщност онова младо момиче прави всичко по силите си да забавлява него, а не обратното.

— О, и това е прието — небрежно подметна Джемайма. — Създава известна пикантност. Няма нищо по-отегчително от безнадеждно предани един на друг съпрузи.

— Наистина ли? — Той насочи тъмните си очи към Хари и Лети. — В моята среда такъв безсрамен флирт би бил проява на известна неучтивост.

— Хммм. — Тя се обърна към него: — Да говорим за нещо друго. Разкажете ми за бизнеса си.

— Добре. Чували ли сте за Еф Еф Би?

— Не. Трябва ли?

— Не непременно. Да опитаме нещо друго. А за Ел Ви Ем Ейч?

Джемайма поклати глава.

— Добре. Но сте чували за шампанското „Моет“, нали?

— Разбира се.

— Също за „Вьов Клико“ и за „Круг“. За „Луи Вюитон“, „Живанши“ и „Марк Джейкъб“. За парфюмите на „Герлен“, на „Диор“… бих могъл да изреждам още.

— Разбира се, че съм чувала за всички тях. Много са известни.

Ферера кимна.

— Точно така. И всички са собственост на Ел Ви Ем Ейч, френска компания, която притежава повече от петдесет известни имена и марки. Другият голям играч е Пи Пи Ар, отново френска компания. Тези французи обичат лукса, няма спор. Те са собственици на „Гучи“, а те от своя страна са собственици на поредица от известни имена, най-вече на дизайнери като Ив Сен Лоран.

Джемайма се понамръщи:

— Нямах представа. Странно е, че една компания притежава толкова много различни неща. Никога не съм се замисляла сериозно за деловата страна на пазаруването — как се случва всичко зад кулисите. — Взе половинката лимон и го стисна над розовата пушена шотландска сьомга в чинията си.

Ферера бодна парченце риба на върха на вилицата си и продължи:

— Вие не, но мнозина го правят. Откакто свят светува хората се опитват да се впечатляват взаимно, да създават усещането, че притежават нещо специално, нещо, което ги издига над всички останали. Някой човек шофира например порше. Това говори много за него и не на последно място, че той може да си позволи да има порше. Освен това изразява стила му, вкуса му, класата му. То е направеният от него избор. Разкрива почти всичко, което трябва да знаете за този човек.

— Почти ли?

Ферера се подсмихна мрачно.

— Трябва да видите и ризите му, обувките и костюмите му, а вероятно и писалката му.

— Ами ако няма писалка?

— Това само по себе си означава нещо, от което кръвта се смразява.

Джемайма се засмя развеселена.

— А вашата писалка каква е? Явно писалката означава много за вас.

— Имам късмет да притежавам писалка, изработена по поръчка за мен от „Картие“.

— А карате ли порше?

— Не. Обикновено карам ферари.

— И какво говори това за вас? — подкачи го тя.

— Вероятно, че предпочитам италианските автомобили пред немските — усмихна се Ферера. — Работата е там, че човек ще направи преценка, но без да подценява влиянието на марката.

— А коя е първата компания, която споменахте?

— Еф Еф Би е собствената ми компания, „Ферера Файн Брандс“.

— Боже, колко впечатляващо! А вие кого притежавате? Като ви слушам, май не останаха много.

— О, има предостатъчно, уверявам ви — вдигна рамене той и тя отново се впечатли от непринудеността, с която владееше тялото си. — Вкусът на потребителите непрекъснато се променя, затова е важно човек да открива новите тенденции.

— Е, кажете ми… вие кого притежавате? — Джемайма изискано отряза парче пушена сьомга в чинията си и го поднесе към устата си.

— Няколко големи американски имена — отговори той. — Чували ли сте за „Монтроуз Хоум енд Гардън“?

Тя поклати глава.

— Това е много голяма компания за поръчка на качествени стоки по пощата в Щатите. Наша е. „Грийвс“ също.

— За тях съм чувала — доволно заяви Джемайма. — Правят най-прекрасните обувки, толкова са удобни! Имам един чифт в колата си, за да шофирам с тях. Всъщност сигурно имам няколко чифта. Неотдавна купих и една от великолепните им чанти.

Ферера се усмихна:

— Ще приема този факт за огромен комплимент, лейди Калторп. Много се радвам, че ви харесват.

— Разбира се, на всички им харесват. И, моля ви, наричайте ме Джемайма.

— Виж, Джемайма, винаги съм искал да притежавам хубава марка кожени стоки и вече я имам. Другите ни продуктови линии също са американски — дизайнери от Ню Йорк и подобни. — Той изреди списък с имена, някои от които бе чувала, а други — не. — Вече искам да се насоча към европейски марки. Има някои прекрасни френски имена, на които няма да имам нищо против да сложа ръка.

— Кои например?

— Например „Ерме“. Ето това би било сполучлив удар. — Той се смръщи. — Обаче е невъзможно. Те са една от последните компании в частни ръце и не възнамеряват да продават. Все пак не губя надежда. Положението може да се промени. „Шанел“ е друга такава компания, същински Свети Граал. Само че родът Вертхаймер няма никакво намерение да продава тази кокошка със златни яйца. Има и други, на които съм хвърлил око.

— Тогава защо не сте в Париж?

— Често ходя там. Само че не говоря френски и не бих искал да живея там. Оттук лесно пътувам дотам, когато се налага. Освен това имам някои идеи за разширяване и на британския пазар.

— Наистина ли? Очарователно. Споделете ги с мен.

— Надявам се разбирате, че наистина не мога да направя това, Джемайма — погледна я той право в очите. — Държите се с мен много мило и невинно, но трябва да ви кажа, че знам точно коя сте.

— Така ли?

— Да. Вие сте от семейство Тревелян. Това е прочута марка луксозни стоки. Известно ми е, че майка ви неотдавна почина — поднасям ви съболезнованията си. Сигурно изживявате тежък период.

Тя сведе поглед към чинията си и побутна храната с вилица.

— Благодаря ви. Да… не ми беше… лесно.

— Ако нямате нищо против да попитам, говори се, че вие и сестрите ви сте наследили компанията… вярно ли е?

Джемайма се изненада. Остави вилицата.

— Да, така е. Но откъде научихте, за бога?

— Имам си източници. Вие и сестрите ви възнамерявате ли да продължите да управлявате компанията?

— А какво друго бихме могли да направим?

— Ами, евентуално бихте могли да помислите за продажба.

Тя се обърна и впери поглед в него:

— Продажба ли? На някого като вас?

Ферера отново я удостои с усмивка.

— Може би. Но не е проява на добър вкус да говорим за бизнес по време на вечеря, нали? Сигурен съм, че скоро ще имаме възможност да обсъдим въпроса.

— Ами ако и ние като „Шанел“ не искаме да продаваме?

— Какво лошо има да го обсъдим? Може да се окаже изгодно и за двете страни. Пушената сьомга е превъзходна, нали?

— Да… да, предполагам.

— А сега ми кажете, в момента в Лондон има ли хубави представления? След две седмици ще отида в града за известно време. Бих искал да чуя мнението ви.

Тя си даде сметка, че той умело е сменил темата.

 

 

Джемайма седеше в леглото бясна. Вечерта бе започнала толкова хубаво, а после се бе превърнала в истински провал. Ферера се оказа очарователна компания по време на вечерята и двамата си бяха поговорили за нещата, които си струва той да види в Лондон. Повече не бяха отворили дума за бизнес.

Тя си даде сметка, че Ричард Ферера е много сексапилен мъж. Харесаха й плавният му американски акцент и лекотата, с която разговаряше. Красивият му осъвременен стил и поддържаното му тяло не бяха никак неприятни или отблъскващи — той бе категорично мъжествен. В негово присъствие тя се бе почувствала съблазнителна, бе понижила гласа си и бе ококорила очи, за да бъде по-привлекателна.

Само че веднага след вечеря се появи Ема:

— Ричард, ела да се запознаеш със Суки Форбс, много е мила и живее съвсем близо до теб, на практика сте съседи. Нали нямаш нищо против, Джемайма? Само че не се знае кога ще успеем отново да поканим Ричард при нас…

Ферера я бе стрелнал с извинителен поглед, но бе последвал учтиво домакинята си, за да се запознае с другите й гости. Така Джемайма имаше възможност да наблюдава Хари в другия край на масата и възмутителния флирт, който се разиграваше там. Въпреки обилната вечеря той беше доста пиян. Лети също бе видимо подпийнала, но тя подозираше, че част от опиянението й е престорено. Джемайма ужасена наблюдаваше как двамата се олюляват несигурно веднага щом домакинята поведе всички към гостната. Когато стигна там заедно с другите гости, веднага забеляза как двамата, настанили се на дивана до прозореца, си бъбрят като тийнейджъри, които изгарят от нетърпение за първата целувка с език.

Джемайма си побъбри светски с неколцина по-трезви гости в другия край на стаята, разсейвана от поведението на съпруга си и все по-ядосана.

Хари се изправи и изрече високо:

— Ела, Лети… да отидем да се поразходим.

— Ами добре! — изписука Лети. — Прекрасна идея, Хари.

Другите гости поглеждаха състрадателно към Джемайма. Веднага щом учтивостта й позволи, тя се извини и се качи горе да си легне, кипнала от гняв и от унижение. Цели два часа от Хари нямаше и следа.

Вече го чуваше да залита по коридора и да се блъска в стените. Топката на вратата се завъртя, когато той се опита да влезе, и най-накрая съумя да политне несигурно вътре.

— О, здрасти — каза той. — Мислех, че ще си заспала.

— Е, не съм. Чаках те — отвърна тя ледено.

— Разучавах района — промърмори той. — Малко се поизцапах. — Сведе поглед към черния си панталон, който беше изцапан с кал и трева. — Май ще трябва да го дам на химическо…

— Какви игрички играеше? — даде воля на гнева си Джемайма. — Направо ти потекоха лигите по онази малка кучка! Стана за смях пред очите на всички!

— На теб защо ти пука? — попита той, предпазливо се доближи до едно кресло и тежко се отпусна в него.

— Защо ли? Защото беше ужасно неловко, затова! Аз съм ти съпруга, седя на същата маса, а ти се сваляш с някаква тийнейджърка и я ухажваш по начин, който е откровено противен за всички, които гледат.

— Какво има, Джемайма? Да не би да ревнуваш?

— Ха! — изсмя се тя. — Да ревнувам ли? Не. Унизена съм.

— Ами ти? — тихо попита той с блеснали очи. — Защо не поговорим какво правиш ти?

— Не те злепоставям публично.

— А, значи тогава всичко е наред. Само че и ти здравата беше лапнала по онзи мазен американец, нали?

— Не бъди толкова груб. Не е мазен. И ако искаш да знаеш, разговаряхме за бизнес. А ти най-нагло се опитваше да вкараш онова момиче в леглото и се изложи пред всички.

Хари стана и тръгна към леглото:

— Можеш ли да ме виниш, Джемайма? — Строполи се на леглото до нея. — Не може да се каже, че често правиш секс в брачното ложе, нали?

— Какво правиш, когато си сам, си е твоя работа, но поведението ти на публично място и в мое присъствие засяга и мен.

— Вече не ме желаеш, нали? — тихо попита той.

— Аз… аз… — Внезапно се почувства несигурна по отношение на себе си и на него. — Не и когато си такъв — вониш на алкохол. Противно е.

Той бързо се наведе напред, обхвана с ръка тила й и придърпа лицето й към своето. В следващия миг вече я целуваше, а тя с всички сили се дърпаше и блъскаше тежкото му тяло с две ръце.

— Махни се, Хари! Остави ме, престани…

— Хайде, Джемайма, моля те. Не може да продължаваме така. Този брак е същински ад. Не е нужно да бъде така… моля те.

— Не! — извика тя. Той се отдръпна и я погледна тъжно. — Цяла вечер ме унижаваш — защо, за бога, да пожелая да спя с теб? Пък и сигурно си се натискал с онази малка крава навън — приличахте на малолетни идиоти. Освен това вониш. Махни се!

Той се изправи, леко залитна, неспособен да я погледне в очите.

— Заминавам си утре сутринта — заяви тя. — Не виждам защо трябва да търпя онази високомерна кучка Ема и ужасните й скучни приятели повече. Дойдох заради теб, за да поддържаме илюзията за брака си, но ти ме направи за смях. Затова утре се връщам в Лондон. — Тя впери в него предизвикателен поглед. — И не се опитвай да ме спираш.

— Няма.

— Добре. Тази нощ няма да спиш тук. Върви да намериш онази пачавра и спи с нея, защото не те искам в леглото си.

Лицето му придоби сурово изражение, когато чу последните й думи.

— Сериозно ли говориш? — попита той със съвсем леко заекване.

— Да. Върви и спи при нея. Не ми пука.

Той трепна. После впери поглед в нея. Очите им се срещнаха.

— Добре, щом така искаш. — Свали сакото си, обърна се, бавно се приближи до вратата, отвори я и излезе.

В последвалата тишина Джемайма смаяна усети, че по бузите й се стичат сълзи. Хвърли се върху възглавницата и се разрида.