Лулу Тейлър
Нежна империя (14)

14.

— Да видим дали съм разбрал, Тара. — Ерик Бондерман впери в нея суровия си поглед. — Какво искаш да си вземеш?

— Отпуск.

— Така. Искаш да напуснеш работа за шест месеца…

— Поне — уточни Тара. — Ще ми е нужно най-малко толкова време.

— Поне шест месеца. Какво ще правим без теб, по дяволите? Кой ще управлява твоите фондове?

— Не знам, ще намерим някого. Ще наглеждам нещата, когато имам възможност.

— Много мило от твоя страна — студено отвърна Ерик. — Какво те кара да смяташ, че ще се съглася с това, за бога?

— Може би фактът, че нямаш избор. Това време ми е нужно. Не си вземам свободен уикенд, макар че, бог ми е свидетел, заслужавам малко отдих. Няма да работя за конкурентна фирма, въпреки че са ми предлагали поне пет пъти през последната година и половина. — Тя се изправи и закрачи из разкошния кабинет на Ерик, откъдето се разкриваше неповторима гледка към Сити. Беше облечена с тясна сива пола и пурпурна блуза от шифон с широки ръкави, фигурата й беше забележителна и той полагаше огромни усилия да не зяпа елегантните й крака, докато тя кръстосваше кабинета му на високи токчета. — Знаеш, че изключително успешно управлявах поверените ми фондове и спечелих много пари за теб и за компанията. Сега получих шанс, какъвто се пада веднъж в живота — собствената ми компания, фирмата е пред банкрут, а аз мога да се намеся и да оправя нещата. Това е безценна възможност — не само да спася семейния бизнес, но и да изпробвам инстинкта и идеите си. Досега съм правила всичко на теория — сега имам възможност да го приложа на практика.

Ерик се приведе напред в креслото си.

— Имаш предвид онази парфюмерийна фирмичка на баща ти?

Тара кимна.

— Защо искаш да си губиш времето за това? Никога няма да изкараш оттам истински пари. Това е дреболия.

— Може би сега е, но има огромен потенциал.

— Огромен потенциал да засмуче маса пари и да потъне безследно, завличайки и твоята кариера.

Тя се закова на място и се обърна към него с ръце на кръста.

— Стига, Ерик. Проницателен бизнесмен като теб би трябвало да цени стойността на пазара на луксозни стоки.

Той сви рамене.

— Така е, но това е нещо елитарно. Разбира се, че в него има пари, всеки глупак го знае. Само че трябва да си на върха, където в играта влизат богатите. Не искам да те обидя, но семейният ви магазин не е точно мястото, където се събират големите риби.

— Мога да го издигна там.

Ерик се ухили.

— Да, добре. Не говориш сериозно, нали? Че кой ще се опитва да изправи на крака изтощен стар бизнес по време на икономическа криза? Или знаеш нещо, което аз не знам?

— Никога не съм била по-сериозна. Освен това виждам в световната икономическа криза нещо друго — възможност. Докато другите бият отбой и излизат от играта, аз се въодушевявам.

Той стана сериозен.

— Не върши глупости, Тара. Това е нелепа загуба на време, добре ме чуй.

— А ти чуй мен добре. — Тара взе сакото си и се запъти към вратата. — От понеделник в кабинета ми ще има друг човек — ще реша кой през уикенда. Ще отсъствам най-малко шест месеца. Погрижи се да спрат заплатата ми.

— Ей! — сърдито се провикна Ерик, когато тя стигна до вратата. — Защо си мислиш, че ще имаш работа, когато решиш да се върнеш?

— Ще имам — отвърна Тара и го изгледа през рамо, — и двамата го знаем. Ще поддържаме връзка.

 

 

Изпита вълнение, докато Джон я извеждаше с колата от паркинга на компанията. Все едно си тръгваше от училище преди дългата лятна ваканция. Разбира се, през следващите няколко дни трябваше да намери човек, който да я замести, но можеше да му предложи една услуга в замяна. А и самата тя щеше да продължи да следи фондовете си и пазарите. Сега обаче щеше да влезе в „Тревелян“ в понеделник сутринта и да поеме нещата в свои ръце. Щеше да им покаже, щеше да покаже на духа на родителите си коя и какво са пропуснали, като са я пренебрегвали.

Спряха пред къщата в седем.

— Благодаря. — Тара не изчака шофьорът да й отвори вратата — токчетата й вече потракваха по стълбите още преди той да успее да се надигне от мястото си. — И да прекараш страхотен уикенд, ясно? Поздрави на Филипа. Ще се видим в седем и половина в понеделник. Отиваме в „Тревелян Хаус“.

Малко след това тя влетя в банята.

— Мамо! — провикна се Едуард радостно. — Ти си у дома!

Имоджен скочи, цялата мокра и покрита с пяна, жадна за прегръдка и бърборейки неспирно, докато разказваше на Тара как е минал денят й.

Прекараха забавни двайсет минути в смях и игри, докато Робина не влезе и не обяви, че е време децата да си лягат. Тя се справяше прекрасно, децата бяха щастливи и здрави, а Тара им служеше за пример какво може да постигне една жена, ако иска. Не желаеше да бъде майка, която си стои у дома. Ценеше постиженията и работата си твърде високо, за да се откаже от тях. Но освен това от време навреме копнееше за децата си и се надяваше да не обичат Робина повече от нея — в крайна сметка нали бавачката ги хранеше, извеждаше ги в парка, утешаваше ги, ако паднеха, грижеше се за тях, когато бяха болни.

„Но аз правя всичко заради тях — убеждаваше се Тара, понесла Едуард към спалнята. — Децата са най-хубавото нещо, създадено от мен и от Джералд, и искам да се гордеят с нас. Искам да видят на какво съм способна — ще се докажа чрез «Тревелян», сигурна съм. Освен това компанията е и тяхното бъдеще.“

 

 

Тара излезе от спалнята на децата и примигна в осветения коридор. Почувства се напълно изтощена, след като прочете три приказки една след друга на слабата светлина вътре, а после се наложи да успокоява Едуард, за да може да заспи.

В същия момент и Робина излезе от детската.

— Здравей, Робина. Долу всичко е подредено, нали?

Тя я изгледа с разбиране.

— О, да, като по конец е, не се тревожете.

— Благодаря ти. Знаеш, че Джералд предпочита…

— Да, знам. Ако няма друго, ще се оттегля в апартамента си.

— Разбира се. Върви да си починеш, заслужаваш го. — Тара отново се усмихна. Винаги се опитваше да се държи възможно най-мило с Робина, защото се ужасяваше от деня, в който по някаква причина бавачката може да й връчи предизвестие за напускане. Все пак едва ли щеше да е скоро, ако имаха късмет, защото й бяха осигурили доста разкошен частен апартамент на приземния етаж и елегантна малка кола. Робина получаваше тлъста сума и можеше да пътува в чужбина заедно със семейството, ако иска, така че нямаше никаква причина да напуска.

С изключение на Джералд, разбира се. Само че в това отношение Робина явно проявяваше разбиране, което си беше сериозна утеха.

Като си помисли за Джералд, Тара си спомни, че трябва да го осведоми за „Тревелян“. Нямаше да е доволен, знаеше го. „Мога да го избегна поне тази вечер — помисли си. — Има важна вечеря навън с някакви големи медийни босове. Мога да вечерям нещо леко пред телевизора. Истинско блаженство!“

Щеше да отложи неприятния момент за през уикенда, може би за неделя сутрин. Джералд вероятно ще поиска секс както обикновено и веднага след това, когато е отпуснат и в добро настроение, бе удобният момент за повдигане на неприятните теми.

Сега обаче тя искаше само две яйца на очи върху дебела и топла препечена филийка с масло, чаша студено бяло вино и нещо неангажиращо по телевизията. Нямаше да се безпокои за Джералд. Още не.