Кристина Морато
Непокорните диви (9)

Победа и болка

След напусканото на Роальо и с отварянето на новия магазин животът на Коко се променил напълно. Далеч останали кафе-шансоните на Мулен, хиподрумите и безгрижният селски живот с ексцентричните приятели на Балсан. Париж бил за нея истинско вдъхновение. С помощта на новия си любовник тя навлязла във висшето общество и се запознала с хора от артистичния и литературния свят, които щели да окажат голямо влияние върху творенията й. През 1910 година френската столица била най-оживеният център на изкуството, на добрия вкус и на savior-vivre^[1], както и място за среща на художници и интелектуалци, но най-вече бил космополитен град, в който се раждали артистичните авангардни течения на новия век. Бой и Коко излизали често, ходели в Парижката опера, където голям успех жънели произведенията на Рихард Вагнер, Равел и Стравински. Вечеряли в „Максим“ или в „Кафе дьо Пари“ и гледали представления на Руския балет на Дягилев с неговите наелектризиращи фантазии и авангардни декори, рисувани от Пикасо, които оставяли публиката без думи.

Годините преди избухването на войната били най-щастливите за Коко. Само неочакваната новина за смъртта на голямата й сестра Жули, за чийто единствен син — Андре Палас, тя поела грижите, помрачила постигнатия успех. Загубата на Жули накарала дизайнерката да се почувства задължена да помогне на сестра си Антоанет. Вече порасналото малко момиче на семейство Шанел нямало таланта на Коко, но било трудолюбиво и смело като нея. През пролетта на 1913 година леля й Адриен и годеникът й барон Нексон също се преместили да живеят в Париж. Трите „сестри Шанел“, както ги знаели хората, пак били заедно, ала вече не били провинциалните и наивни девойки от Мулен. Когато Габриел отворила нови магазини, Антоанет трябвало да остане в Париж начело на бизнеса на улица „Камбон“, а леля й Адриен тръгнала с нея за Дьовил.

През лятото на 1913 година френският град Дьовил, намиращ се край Ламанша, бил моден курорт, посещаван от аристократи, безгрижни милионери и дами от висшето общество. На най-видната за града улица — „Гонто Бирон“, Коко отворила моден магазин с помощта на Бой Капел, който бил убеден, че начинанието ще се окаже успешно. В този случай за първи път използвала името си като марка, което на белия фон на тентата било изписано с черни букви: Габриел Шанел. Онези летни месеци били решителни за кариерата й, защото тя преминала от дизайна на шапки към създаването на дрехи. По време на ваканцията в Дьовил си дала сметка, че жените се разхождат по плажа и край морето, облечени в корсети и с шапки, отрупани с плодове и цветя. За себе си и за приятелките си измислила спортни дрехи и дрехи за къпане. Със стилния си и елегантен силует Коко била най-добрата си манекенка: „Един ден сложих мъжки пуловер — просто така, беше ми студено. Това се случи в Дьовил. Завързах го с панделка около кръста си. Никой не обърна внимание как съм облечена, но несъмнено ми стоеше добре, бях хубава в него“. Така се родил спортният й стил.

Коко измислила спортната мода и освободила тялото на жената. Това било само началото на нейната необикновена революция и краят на бел епок. Дизайнерката предчувствала, че идва залезът на една епоха и че ще се наложи практичната и удобна мода: „През 1914 нямаше спортни дрехи. Жените ходеха на спортни събития облечени като дами от Средновековието, присъстващи на турнир. Бяха пристегнати до нозете, нямаха мобилност нито в ханша, нито в бедрата, нито никъде… Понеже ядяха прекалено, бяха дебели, а понеже бяха дебели и не искаха да изглеждат такива, се пристягаха. Заради корсета тлъстините изхвръкваха при гърдите и ги прикриваха под роклите. Щом измислих пуловера, дадох свобода на тялото, изоставих колана (използвах го отново едва през 1930 година), създадох нов силует. За да се адаптират към него, всичките ми клиентки отслабнаха, всяка ставаше «слаба като Коко». Жените идваха при мен, за да си купят слабост“.

През 1914 година избухва войната и Бой Капел посъветвал Коко да се оттегли в Дьовил. „Много изискани дами се установиха там. Скоро им потрябва не само човек, който да ги сресва, но тъй като там нямаше шивачка, се нуждаеха и от някой, който да ги облича. При мен имаше само модистки, превърнах ги в шивачки. Платът не достигаше. Направих им трикотажни блузи от груби пуловери, плетива, спортни дрехи като тези, които носех аз. В края на онова първо лято на войната бях спечелила двеста хиляди златни франка…“. Така бившата държанка на Балсан се превърнала в една от първите бизнес дами на века и много скоро става една от най-богатите жени в страната.

С началото на войната през онзи горещ август на 1914 година Париж почти опустял; атентатите следвали един след друг и страхът владеел улиците. Правителството се окопало в Бордо, а социалният живот се преместил в курортните градове, като Дьовил и Биариц. Бой Капел, който бил мобилизиран, телеграфирал на Коко от Париж и я посъветвал да не затваря магазина. Това било едно от най-големите му попадения. Клиентките, в по-голямата си част дами от доброто парижко общество, чиито съпрузи били на фронта, бягали от немската обсада и се редели на опашка пред магазина й, единствения отворен в града. Всички искали да купят последните модели практични и леки облекла, вдъхновени от униформите на икономите, моряците и момчетата от конюшните. Трикотажните жилетки, пуснати свободно върху ханша, и правите поли, блузоните в моряшки стил с отворена яка и обикновените шапки без украси бележели категоричен успех. Роклите на Коко се оказали идеални за задаващите се нови времена, когато жените помагали като доброволки в болниците и фабриките за муниции. Войната в разрез с всякаква прогноза я облагодетелствала.

На трийсет години Коко била стигнала по-далеч, отколкото някога си била мечтала. На една снимка, направена на плажа на Дьовил, тя позира горда в един от своите спортни тоалети от линията с плетива. Бой Капел продължавал да я насърчава и да я подкрепя във всичките й начинания, ала тя предчувствала, че няма да е задълго. Мъж с неговите политически амбиции и богатство — Бой бил натрупал състояние, като снабдявал съюзниците с въглищата от мините си и бил любимият съветник на бъдещия премиер Клемансо — никога нямало да се ожени за жена като нея. Коко се тревожела от честите му отсъствия и стигащите до нея слухове за нови женски завоевания. Тя обаче криела горчивината си и се съсредоточавала в работата си.

Когато в края на 1914 година положението на фронта се стабилизирало, Шанел оставила една продавачка в магазина в Дьовил и се прибрала в Париж с леля Адриен и Антоанет. Заради войната Париж бил уморен и тъжен град, опитващ се да се върне към нормалния си живот. През лятото на 1915 година на Бой му се удала възможност да си отдъхне от ангажиментите за малко и той предложил на Коко да прекарат няколко дни в Биариц. Това специално място на атлантическия бряг за летен отдих на отбрани хора било последният редут във Франция, където човек можел да забрави за ужаса на войната. Хората ходели на казино, танцували до зори в луксозните хотели и играели голф; опитвали да се забавляват в един град, отдаден на отмората и удоволствието. Докато почивали, на Бой и Коко им хрумнала една и съща идея: да отворят магазин за мода и в Биариц, както били направили в Дьовил. Любовникът отново й дал предварително началния капитал и Коко намерила прекрасна вила на улица „Гардер“ точно срещу казиното. Раждал се първият й магазин за висша мода.

С откриването на бутика си в Биариц Коко се превърнала в истинска дизайнерка. Убедила сестра си Антоанет да отиде да й помогне и тя пристигнала от Париж с най-добрите шивачки, които работели в ателието на улица „Камбон“, за да сформират нов екип. Коко първа започнала да използва плетивото, което дотогава било запазена материя само за връхните мъжки дрехи, в изработването на рокли и резултатът не закъснял. Били дни на трескава работа за дизайнерката, която не спирала да пътува между Париж, Дьовил и Биариц. По-голямата част от трикотажната продукция, която излизала от ателиетата в Биариц, заминавала за Испания, където войната не била стигнала. Удобните и елегантни тоалети от плетиво „Родие“ получили топъл прием от членовете на испанката кралска фамилия. По онова време роклите й се продавали по седем хиляди франка, а към клиентките й се числели аристократки и голяма част от представителите на европейските монархии.

През 1916 година, едва няколко години след отварянето на първия търговски обект на улица „Камбон“, „Мода Шанел“ разполагала с триста и петдесет клиентки в трите си магазина в Париж, Дьовил и Биариц. Коко била натрупала истинско състояние през войната и се била превърнала в личност, за която всички говорели. „С лек черен пуловер и десет редици перли направи революция в модата“, щял да каже за нея Кристиан Диор. Започнала да става известна и престижното американско списание за мода „Харпърс Базар“ първо публикувало снимка на едно от нейните творения — правата рокля, напомняща риза. Краят на войната открил път на нов тип жена и с невероятната си интуиция Коко успяла да улови нуждите на онова поколение млади жени, които искали да забравят терзанията и да скъсат с миналото. Това били динамични и предприемчиви жени, които карали коли, танцували и спортували: „Работех за едно ново общество. Досега обличахме жени, които безделничат и с нищо не се занимават, жени, на които камериерките трябваше да им обуват чорапите. Оттогава клиентките са активни жени, които имат нужда да се чувстват удобно в тоалетите си и да могат да запретнат ръкавите си“.

Коко се намирала на върха на кариерата си, когато след осемгодишна връзка с Бой Капел той решил да бъде откровен с нея и й съобщил, че се е сгодил за друга жена и че скоро ще се ожени за нея. Избраницата била младата аристократка и вдовица от войната Даяна Лестър Уиндъм, дъщеря на барон Рибълсдейл. Била на двайсет и пет години, красива, изтънчена и произхождала от уважавано семейство от висшата английска буржоазия. Политическите амбиции на Бой го задължавали да сключи сериозен брак, а не да поддържа връзка с жени като Коко. Макар да разбирала, че Бой няма как да не предпочете аристократка пред жена като нея с тъмно минало, тя се почувствала предадена. Това бил много тежък удар, но Коко приела новината с обичайната си сдържаност. Вътре в себе си знаела, че любовникът й продължава да е влюбен в нея и че скоро ще се върне в обятията й.

Въпреки болката от раздялата с Бой Коко никога нямало да изрече една лоша дума за него. За нея над всичко били любовта и приятелството, които изпитвала към мъжа, по когото била луда. Напуснала дискретно жилището, в което живеели заедно, и се установила в елегантен апартамент с гледка към Сена. През октомври 1918 година капитан Артър Капел се оженил за годеницата си и дизайнерката потърсила утеха в работата. Войната била свършила и Париж бил травматизиран град, чиито жители се изправяли пред ужаса от смъртта на близките си. Раните щели да зарастват дълго, но постепенно от всички краища на света започнали да пристигат хора на изкуството, интелектуалци и много изселници от САЩ и Русия, привлечени от свободния му дух. В онези „луди години на двайсетте“ Коко се превърнала в истински фактор, с който се съобразявала модерната жена.

През лятото Шанел наела къща на хълмовете в периферията на града в района на Сен Клу. Мястото било спокойно, с красива и уханна градина, от която се откривала великолепна панорама към Париж. Искала да забрави Бой, но той пак се появил в живота й. Чувствал се нещастен далеч от нея и въпреки че вече разполагал с власт и живеел в лукс, бил роб на социалните условности. Животът му сега бил напълно противоположен на този, който водел с нея. През 1919 година Бой и мадмоазел Шанел продължили да бъдат любовници и когато той идвал в Париж, обикновено оставал да пренощува в къщата в Сен Клу. В онези дни Бой й споделил, че съпругата му е бременна и че търси зимна резиденция на Ривиерата, за да е по-близо до нея.

В навечерието на Коледа на 1919 година „Ню Йорк Таймс“ публикувал новина, която нанася много тежък удар на дизайнерката: „Дипломат умира при катастрофа. Ница, 24 декември. Артър Капел, политически секретар на Военния междусъюзнически комитет, загина снощи в автомобилна катастрофа, докато пътувал от Париж за Монте Карло. Спукване на гума предизвиква падане на превозното средство в канавката. Господин Капел беше близък приятел на премиера Лойд Джордж“. Малко преди това Бой бил при Шанел и се отправил за Кан, когато колата му се преобърнала три пъти и се запалила. Съобщили й новината в нощта на трагедията.

На следващия ден, най-тъжната Коледа, която си спомняла, Коко отишла в Монте Карло и отседнала в дома на сестрата на Бой. Не успяла да пристигне навреме, за да присъства на погребението, нито дори да го види за последен път, но на следващия ден посетила мястото на трагедията. Седнала край една чешма на пътя до разбитата кола и останала там известно време мълчалива; после избухнала в сълзи. След смъртта му Коко потънала в дълбока скръб и била на път да се срине напълно: „Изгубих всичко, когато изгубих Бой Капел. Той остави празнина у мен, която годините не успяха да запълнят. Имах чувството, че продължава да ме пази от там, където е, от отвъдното“. Коко била истинската вдовица на Бой Капел. Съпругата му Даяна Лестър родила момиченце, което кръстили Джун, а по-късно, след като се омъжила повторно, станала графиня Уестморланд. Даяна, която много се възхищавала на Шанел, била редовна клиентка на модния й магазин.

След смъртта на Бой Шанел напуснала любовното им гнездо в Сен Клу и си купила къща, която носела името „Бел Респиро“ и се намирала в луксозния квартал „Гарш“. Докато се занимавала с преместването и обзавеждането на новото си жилище, тя получила друга тъжна новина: сестра й Антоанет, вече омъжена за канадски авиатор, била починала в Буенос Айрес, ставайки жертва на епидемията от испански грип. От трите сестри Шанел само Коко била останала жива: „В това семейство никой не е стигал до четирийсетгодишна възраст — казвала тъжно тя. — Не зная как аз успях да избягам от тази фатална съдба“.

В онези трудни моменти в дома на актрисата Сесил Сорел Шанел се запознала с единствената жена, която оказала голямо влияние върху нея. Това била Мисия Серт. „Не обичам да общувам с жени. С изключение на Мисия, с никоя друга не се забавлявам. Лекомислени са. Аз съм повърхностна, но лекомислена в никакъв случай. Една съвършена жена дразни жените и отегчава мъжете“, споделила тя на Пол Моран. Наричана „Кралицата на Париж“, красивата и пленителна Мисия от руски произход станала най-добрата й приятелка и довереница. Тя я въвела в артистичния свят на Париж след войната. Меценат, превъзходна пианистка, модел на Реноар и муза на артистичния авангардизъм, при третия си брак Мисия се омъжила за каталунския художник Жозеп Мария Серт, автор на прекрасните стенописи на хотел „Уолдорф-Астория“ и „Рокфелер Център“ в Ню Йорк. С помощта на Мисия Коко завързала приятелски отношения с Пабло Пикасо, Жан Кокто, Брак, Сати, Дягилев — душата на Руския балет, и с композитора Игор Стравински. Възхищението, което Коко изпитвала към Мисия, било безкрайно: „Достатъчно е само да я слушаш как говори, за да се почувстваш интелигентен“.

За да повдигне духа на приятелката си след смъртта на Бой, Мисия я канела на партита и представления. Търговията й процъфтявала, а Коко Шанел, която будела голямо любопитство, продължавала да жъне успехи и в парижкото висше общество. Без да си го била поставила за цел, тя се превърнала в личността, обсъждана от всички. По онова време носела къса коса, стил гарсон, която станала модерна през двайсетте години. На снимките можем да я видим младолика и загоряла (от 1923 година нататък и жените започнали да се пекат на слънце) облечена в оригинални дрехи, като плетена рокля с кожени украси, която се продавала в бутика й и с която спечелила много пари. В Париж, ако някоя жена искала да бъде шик, трябвало да бъде облечена от Шанел. Дизайнерката заживяла в „Риц“, макар че запазила жилището си в околностите на Париж — в Гарш, където обичала да кани хора на изкуството и интелектуалци.

Мисия се омъжила през август 1921 година за Жозеп Мария Серт и двамата поканили Коко да отиде с тях на сватбеното им пътешествие в Италия, страна, която дизайнерката не познавала. „Двамата Серт ме спасиха от отчаянието. Може би щеше де е по-добре за мен, ако ме бяха оставили. Не правех нищо друго, освен да плача. Против волята ми обаче те ме заведоха в Италия…“ Мисия дала във Венеция празненство, на което представила приятелката си на европейското благородническо съсловие. В онази вечер мадмоазел Шанел се запознала със Сергей Дягилев — меценат и импресарио на трупите на Руския балет, който подобно на всички свои сънародници трябвало да избяга от Русия и да започне живота си наново в Европа. Дизайнерката искрено се възхищавала на гениалния артистичен директор: „Дягилев наистина беше чудесен приятел. Харесваше ми с неговото нетърпение да живее, със страстите му, с мъките му, така далеч от пищната легенда за него. Имаше цели дни, в които не ядеше, цели нощи, в които репетираше, прекарваше с часове седнал в режисьорското кресло, съсипвайки се, за да се получи добър спектакъл накрая“. Коко не се двоумила да помогне на приятеля си, като финансирала поставянето на балета „Пролетно тайнство“, с който бил открит зимният сезон през 1921 година в Парижкия театър на „Шанз-Елизе“. Вече в зрелостта си казва на Моран: „Не спасих трупите на Дягилев от крушение, както се говори. Сергей ми разказваше за този балет като за нещо нечувано, като за голям исторически момент… Не съжалявам за тристата хиляди франка, които ми струваше онова нещо“.

През двайсетте години Коко Шанел поддържала връзки с най-бляскавите и влиятелни личности на артистичния Париж от своето време. Сътрудничила на Дягилев и Жан Кокто в спектакъла „Синият влак“, като изработила костюмите на актьорите, носещи спортни дрехи в курортен град на брега на морето. Когато се запознала с руския композитор Игор Стравински — автор на партитурата на „Пролетно тайнство“, още се чувствала уязвима и не била преодоляла смъртта на Бой. „В средите, в които се движех — заявила по-късно Коко — единствено Пикасо ме привличаше, но не беше свободен. Стравински беше женен, но започна да ме ухажва…“ Игор не бил щастлив в брака си и макар да бил известен, едва живеел от работата си като композитор. Виждайки затрудненото му икономическо положение, го пуснала да живее със семейството си в къщата й в „Гарш“. Между 1920 и 1922 година Стравински живял със съпругата и дъщерите си във вилата на дизайнерката. През това време Коко и Игор тайно станали любовници. Тя финансирала някои негови концерти, а в замяна се радвала на компанията на мъжа, чиито композиции за Руския балет го били издигнали до най-високата точка на музикалната слава. Игор обаче не успял да крие дълго време, че е влюбен в красивата актриса Вера де Босе, която станала и неговата втора съпруга. Когато научила, Коко сложила край на връзката им. Макар и отдалечени един от друг, те си останали приятели за цял живот.

През пролетта на 1922 година в Биариц Габриел се запознала с великия княз Дмитрий Павлович. Той бил братовчед на цар Николай II, а участието му в убийството на Распутин през 1917 година му придавало мистериозен и романтичен ореол. Бил млад ерген, висок и добре сложен, с меланхолични зелени очи и с осем години по-млад от нея. Коко била привлечена от неговата елегантност, аристократична осанка и свенливост. Тъй като току-що си била купила малък син ролс-ройс, дизайнерката го поканила да прекара една седмица с нея в Монте Карло. Така започнал романсът, който продължил едва една година, но повлиял върху моделите на Коко. На Дмитрий тя не само давала пари, но и го поканила да живее в къщата й в „Гарш“ заедно с неразделния му иконом Пьотър. В знак на благодарност за гостоприемството й и жестовете към него князът й подарил скъпоценните перли на Романови, които бил успял да вземе от Русия при бягството си след революцията. Шанел взела идеята от тях и лансирала модата на дългите нанизи от фалшиви и истински перли. За да е насаме с любовника си и далеч от Париж, където всички я познавали, Коко купила хубаво имение в района на Ланд, на крайбрежието. Там те плували, разхождали се по плажа, правели слънчеви бани и вечеряли край морето на свещи. За първи път тя си вземала ваканция от цели два месеца и се виждала с много малко хора. Независимо от това обаче била в течение на всичко, случващо се в магазините й.

Връзката й с Дмитрий и с другите представители на руското благородническо съсловие, живеещи в Париж, белязала моделите на Коко. Колекциите на модна къща „Шанел“ през 1922,1923 и 1924 година били силно повлияни от славянското. Разорени и без отечество, онези аристократи — херцози, графове и князе, които пристигали в Париж, бягайки от болшевиките през 1917 година, били принудени да работят. В модна къща „Шанел“ повечето от продавачките и моделите били красиви и изискани дами от руското дворянство. Когато великият княз Дмитрий ходел на някое ревю на Коко, руските модели се спирали, за да целунат ръка на „Негово Величество“. Граф Кутузов, който бил губернатор на Крим, а впоследствие пристигнал в Париж със съпругата и двете си дъщери без пукната пара, първо станал портиер в „Шанел“, а после започнал работа като управител във фирмата на Коко. „Обожавах руснаците. Във всеки овернец има скрит един източен човек: руснаците ми разкриха Изтока“, заявила по-късно Коко.

Когато навършила четирийсет години, мадмоазел Шанел се преместила да живее на улица „Фобур Сент Оноре“ №29 и изоставила вилата си в „Гарш“. Новото й жилище заемало партерния етаж на красив малък дворец — резиденция на граф Пийе-Уил, който по-късно щял да й отдаде под наем цялата сграда, и се намирало на една крачка от булевард „Габриел“, където Коко била изживяла любовта си с Бой. Дизайнерката помолила Мисия и Серт да й помогнат да обзаведе огромните салони и светлите стаи, които гледали към голяма градина. Коко живяла в това просторно жилище десет години и там посрещала Tout Paris^[2]. Апартаментът й се превърнал в един от най-забележителните домове на града. В него се давали великолепни празненства, на които се събирали художници, писатели, руски благородници и представители на висшето общество. Именно такова празненство организирала Коко за Коледата на 1922 година. Светските хроникьори дълго говорели за него не само заради качеството на хайвера и обилно сервираното шампанско, но и защото сред гостите били най-представителните личности на френския интелектуален свят.

През 1934 година Коко се преместила в апартамент в хотел „Риц“ с изглед към площад „Вандом“. Пространството не било голямо — малко холче, баня и спалня, монашеска килия в сравнение с луксозния апартамент на улица „Камбон“. Дизайнерката се почувствала толкова удобно в него, че останала да живее там до смъртта си през 1971 година. С времето пренесла в малкия апартамент най-любимите си произведения на изкуството и се заобиколила с китайски паравани, барокови огледала, старинни източни мебели и с някои от своите предмети фетиши: „“Риц" е като мой дом. Това е първият хотел, в който съм живяла. Когато организирах някое празненство в апартамента си на улица „Фобур“, после отивах в „Риц“ и оставах там три дни. Не понасям деня след партито. Прислугата е в лошо настроение. Те не са имали празненство, а са изморени. Мръсно е. Всичко трябва да се сложи на мястото. Така че предпочитах да ме няма там".

Ако къщата на улица „Фобур“ е била витрина на обществения успех, постигнат от Коко, нейното частно жилище на третия етаж на улица „Камбон“ №31 е било отворено само за най-близките й приятели и клиентки, които се радвали на топлото й отношение към тях. То било нейното тайно убежище, ателие и цялата й вселена. Бил елегантен и претрупан апартамент, разположен точно над бутик „Шанел“, който приличал повече на музей, пълен със съкровища със своите скрити стени зад китайските паравани „Коромандел“, отрупаните библиотеки с безценни книги, мебелите в стил Луи XVI, огромните позлатени огледала над мраморните камини, ориенталските антики и големите полилеи. Сред най-любимите й предмети били две скулптури на венециански маври — „моята единствена компания“, твърдяла дизайнерката, както и няколко мраморни лъва с различна големина в чест на зодиакалния й знак Лъв. На централно място в големия салон бил поставен широк диван от велур с цвят на тъмноруса коса. Той бил едновременно неин трон и походно легло. Там приемала гости, работела и си почивала, но винаги спяла в малкия апартамент в „Риц“.

Новото й преместване съвпаднало със скъсването й с Дмитрий, за когото си дала сметка, че е представителен, но лишен от съдържание мъж. По-късно, когато журналистите й задавали въпроси за руското дворянство, което познавала, включително Романови, тя отговаряла прямо: „Всички онези велики князе бяха едни и същи. Имаха зашеметяващ вид, но зад него нямаше нищо. Зелени очи, добре оформени ръце и рамене, но кротки и боязливи. Пиеха, за да прогонят страха от себе си… зад вида им нямаше нищо, само водка и празнота“. Дмитрий, който търсел богата жена, за да го издържа, в крайна сметка се оженил за Одри Емери — американска наследница с привлекателна външност.

За да отпразнува четирийсетия си юбилей, дизайнерката пуснала на пазара парфюма „Шанел №5“, който се превърнал в класика и я направил милионерка. С помощта на Ернст Бо — собственик на лабораторията в Грас на Лазурния бряг, Габриел създала парфюм, който й донесъл международна слава. Нейният любовник княз Дмитрий я запознал с едновремешния парфюмерист на руския царски двор, който бил прекарал младостта си в Санкт Петербург. Шанел имала изключително обоняние и отлично разграничавала миризмите, така че самата тя му посочила любопитните комбинации, които й харесвали. Така се родил „L̀Eau Chanel“ — парфюм, който не приличал на никой друг, защото съчетавал натурални цветни миризми, сред които били жасминът и майската роза, със синтетични аромати. Коко направила дизайна на флакона в стил Арт Деко, строг и квадратен, което заедно със смущаващото и оригинално име дало на света урок по модерност. През 1954 година, когато един журналист попитал актрисата Мерилин Монро какво си слага преди лягане, а тя отговорила: „Само няколко капки от №5“, парфюмът станал легенда.