Кристина Морато
Непокорните диви (2)

Откраднато детство

На 2 декември 1923 година, когато Мария идва на бял свят в болницата на „Пето авеню“ в Манхатън, Ню Йорк, майка й, Евангелия, изпитала голямо разочарование. Била убедена, че ще роди момче — съвсем наскоро на тригодишна възраст било починало единственото й дете, момче, и когато медицинската сестра й показала малкото усмихнато момиченце, тежащо почти пет килограма, мургаво и бузесто, тя го отхвърлила. Четири дена не пожелала да отиде при него и дори отказала да му даде име. До края на дните й отношенията на голямата оперна дива с майка й ще бъдат също толкова студени и конфликтни, колкото и в първите месеци от живота й.

Преди да се роди дъщеря й, Евангелия Димитриадис вече била тъжна и огорчена жена. Произхождала от семейство от висшата гръцка буржоазия и била горда, че се родее с изтъкнати личности от политическите среди, с висши офицери, с музиканти и поети. Баща й, генерал Петрос Димитриадис, бил ветеран от войната. Той имал музикален талант и затова прякорът му бил Пеещия командир. Почитател на операта, той предал своята любов към музиката на единайсетте си деца, по-специално на най-малката си дъщеричка, Евангелия, негова любимка. Но Лица, както той я наричал, макар да мечтаела да стане артистка или певица, нямала нито глас, нито драматичен талант. На седемнайсет години се отказала от юношеските си мечти и решила да си потърси съпруг. Избраникът се оказал обещаващ и привлекателен на външен вид фармацевт. Казвал се Джордж Калогеропулос и бил петнайсет години по-възрастен от нея. Въпреки че всички изглеждали очаровани от избора на девойката, Петрос, който познавал добре дъщеря си, я посъветвал да не се омъжва за човек, който е толкова различен от нея. Но Лица вече била взела решение и нямала намерение да променя плановете си. А генералът починал два месеца преди сватбата, която се отпразнувала скромно в една православна църква в Атина.

След бракосъчетанието двойката се установила в Мелигала, родния град на съпруга. В това малко градче в Пелопонес Джордж отворил аптека, която щяла да им донесе пари и обществен престиж. Евангелия обаче скоро открила, че животът й на омъжена жена не е това, което била очаквала. Тя била свикнала да живее в столица, заобиколена от изискани и начетени хора, а прашното и тихо провинциално градче предлагало малко интересни неща за нея. Само след няколко месеца тя се разкайвала, че се е омъжила за този аптекар, който въобще не се интересувал от изкуство или класическа музика като нея, а още по-малко от лукс и социален живот. Наистина поради липса на конкуренция Джордж Калогеропулос станал един от най-богатите хора в града и успял да купи една от най-хубавите къщи в Мелигала. Но точно както бил прогнозирал бащата на Евангелия, една година след сватбата бракът й вече бил провален.

През 1917 година в Атина се родила Синтия, първата дъщеря на семейство Калогеропулос, наричана от всички Джаки, а три години по-късно на бял свят се появило русо момче със същите сини очи като майка си. Кръстили го Васили. Изправена пред пустотата, която чувствала в брака си, и след като й било дошло до гуша да понася любовните увлечения на съпруга си, Евангелия насочила цялото си внимание към това дете, което едва тригодишно вече показвало наклонности към музиката и свирело детски песнички на пианото. Ала трагичната смърт на малкия, който през лятото на 1922 година се разболял от менингит, предизвикала още по-голямо отчуждение между съпрузите. Евангелия изпаднала в дълбока депресия и се превърнала в изтерзана жена с много променлив характер.

В този толкова болезнен момент от живота им Джордж съобщил на съпругата си, че е продал аптеката и че скоро заминават за Съединените щати, където ще може да изкарва по-добри пари. Бременната в петия месец Евангелия не можела да повярва на неочакваната новина. Отказвала да приеме, че трябва да пожертва всичко, за да замине в далечна страна, чийто език не знаели нито той, нито тя, и да заживее толкова далеч от роднините и приятелите си. Сълзите и упреците й не успели да променят намерението на съпруга й; той бил решен да започне нов и богат живот в обетованата земя.

В началото на август 1923 година семейство Калогеропулос пристигнало на пристанището в Ню Йорк, където ги чакал доктор Леонидас Ланцонис, приятел на Джордж от университета. Този хирург-ортопед, който бил емигрирал в Ню Йорк предишната година, помогнал на новопристигналите да се установят в града. С течение на времето Ланцонис, кръстник на Мария, станал един от хората, които тя най-много обичала, и бил подкрепа на певицата през целия й живот. Лео, както мило го наричала, освен че бил неин добър приятел и довереник, се превърнал и в посредник в нескончаемите конфликти между дивата и майка й. Мария, вече звезда на белкантото, признава, че е получила от кръстника си цялата обич и подкрепа, които семейството така и не й било дало. В едно от многобройните писма, което е написала до кръстника си, Калас разтваря сърцето си и му споделя с тъга: „… Обичам те и ти се възхищавам, Ноне (кръстник на гръцки), ти за мен си като част от кръвта ми. Странно е да виждам как връзките, които ни свързват с роднините ни, всъщност не са важни. Моите са ми донесли само нещастие“.

Установилата се в Ню Йорк гръцка колония приема новите членове с разтворени обятия и скоро на Евангелия новият живот вече не й се струвал толкова ужасен, колкото си го била представяла. Семейството се заселило в квартал „Куинс“, където живеели по-голямата част от гръцките имигранти. Четири месеца след пристигането им в студената нощ на 2 декември Евангелия родила дъщеря си в болница на „Пето авеню“. Тъй като очаквала момче, наложило се да импровизира с името и я нарекла Мария. На тригодишна възраст малката щяла да бъде кръстена Сесилия София Ана Мария Калогеропулос. Малко след раждането на втората дъщеря и след като получил американско гражданство, баща й променил фамилното си име Калогеропулос на Калас. Джордж, който по това време вече можел да упражнява професията си, купил аптека на ъгъла на „Трийсет и осма улица“ и „Осмо авеню“ в Манхатън. Семейството пък щяло да живее в скромен апартамент над магазина, докато се премести на по-удобно място.

Евангелия изляла цялата си неудовлетвореност върху двете си дъщери, на които наложила любовта си към музиката. Когато Мария била само на пет години, майката открила, че бузестото късогледо момиченце има прекрасен глас. Тогава купила механично пиано и започнала да учи дъщерите си на гръцки и американски песни. После донесла вкъщи грамофон, на който Мария за първи път чула оперите на Белини и Верди. По-късно, вече звезда и в зряла възраст, Калас споделя: „Майка ми реши, че съм готова да пея, макар тогава да бях само на четири години, и аз я ненавиждах. Поради тази причина винаги съм обичала и мразила белкантото“.

Мария израснала без обич и белязана от неразбирателството на родителите си. „Никога не съм имала детство — твърди тя, — майка ми не ме разбираше, а баща ми все го нямаше и не можеше да ми помогне.“ Била затворено момиче, комплексирано от красотата на сестра си. Почти нямала приятели и прекарвала дълги часове сама вкъщи. Евангелия винаги обръщала повече внимание на дъщеря си Джаки, която била шест години по-голяма от Мария и била хубаво, стройно русо момиче, на което възлагала всичките си надежди за издигане в обществото чрез добър брак. С Мария била по-студена и взискателна, налагала й желязна дисциплина, по-присъща за гувернантка, отколкото за майка. Двете дъщери, които тогава много се разбирали, си вдъхвали сили една друга и се опитвали да понасят внезапните промени в настроението на майка си, която била склонна към депресивни състояния.

Когато през 1929 година тежката икономическа криза ударила американското общество, бащата на Мария бил принуден да продаде бизнеса си и се наложило да се върне към предишната си работа като фармацевтичен представител. По това време разногласията в семейството били станали непреодолими. Джордж, който поради новото си занятие прекарвал много време далеч от дома, започнал нова връзка с Александра Пападжон, девойка от гръцки произход и дъщеря на техни семейни приятели. Евангелия, винаги в течение на изневерите на съпруга си, се намирала на ръба на отчаянието. Междувременно били принудени да се преместят в малък апартамент в сграда без асансьор, много близо до черния квартал „Харлем“, един от най-бедните в града. Единствената надежда на госпожа Калас била Мария да завърши средното си образование и с двете си дъщери да се върне в Гърция, където те можели да получат солидна музикална подготовка.

Щом навършила десет години, започнало строгото музикално образование на Мария, което й пречело да се радва на детство като връстниците си. Евенагелия въобще не се интересувала от мнението на дъщеря си, за която музиката тогава била само начин за забавление. Майката не се безпокояла и от факта, че малката се ужасявала да излиза пред публика, да не би да изпадне в неловко положение на сцената. Комплексирана от теглото си, Мария мразела да се оглежда в огледалото, но въпреки това майка й я принуждавала да се изявява пред публика. Тази несигурност й останала за цял живот. А когато станала звезда, Мария измислила образа на голямата дива Калас, за да се скрие зад него като зад маска.

Майката на Мария, жена с безгранична амбиция, била твърдо решена да експлоатира своето „дете чудо“ и в последвалите месеци я водела от прослушване на прослушване, опитвайки се да я лансира в света на звездите. За малкото момиче започвал много тежък етап, в който било подложено на непрекъснато напрежение от страна на майка си и на изтощителни уроци и репетиции. Евангелия й акомпанирала на пиано и я принуждавала да насилва гласа си с прекалено трудни за възрастта й класически пиеси. По-късно в общественото пространство Калас често изказвала съжалението си, че е изгубила детството си: „Аз наистина имах голям глас и майка ми ме подтикна към музикална кариера. Смятаха ме за момиче чудо. Като гледам как се стече животът ми, не мога да се оплача. Но трябва да съществува закон, който да забранява една толкова голяма отговорност да пада върху плещите на едно толкова малко дете. Децата чудо винаги се оказват лишени от истинско детство. Не си спомням нито една играчка — нито кукла, нито любима игра, спомням си само ариите, които ме караха да репетирам, понякога до изтощение, за да мога после да блесна на празненствата за края на учебната година“.

Независимо че Мария започнала музикалното си образование без особено въодушевление — по онова време тя искала да стане зъболекарка, постепенно се разкрил необикновеният й интерес към музиката. Дала си сметка, че макар да не е привлекателна, благодарение на прекрасния си глас печели обичта и възхищението на хората. В този момент в живота й настъпила голяма промяна — тя открила, че вече няма смисъл да опитва да е като сестра си, а трябва да се жертва, за да придобие престиж в артистичния свят. Престанала да се безпокои за външния си вид и се съсредоточила в единственото, в което сестра й Джаки никога не би могла да я превъзхожда: в пеенето.

Когато през януари 1937 година госпожа Калас казала на съпруга си, че се връща в Гърция с дъщерите си, той се опитал Мария да остане при него, но усилията му се оказали безуспешни. Евангелия желаела да лансира момичето чудо в родната си страна и разчитала на щедростта на роднините, за да покрие разходите за уроците по музика. Обещала, че ще се върнат в края на лятото или най-късно за Коледа. Джордж приел да й изпраща по сто двайсет и пет долара на месец за издръжка, което било половината от оскъдната му заплата. Момичетата вярвали, че раздялата им ще е временна, но певицата, която физически много приличала на баща си и била силно привързана към него, щяла да го види отново след цели осем години.

Завръщането у дома не се оказало толкова лесно, колкото смятала Евангелия. Щом пристигнали в Атина, те се настанили при бабата на момичетата по майчина линия, която обитавала скромно тристайно жилище. След четиринайсетгодишно отсъствие Евангелия установила, че семейство Димитриадис вече не тънело в охолство и общественият му престиж не бил както преди време. Малко след пристигането си госпожа Калас се заела да навести всичките си роднини и приятели, но скоро й станало ясно, че никой няма да помогне за финансирането на музикалната кариера на дъщерите й. Майката и двете дъщери се видели принудени да прекарат осем години в капана на държава, подложена на ужасите и страданията на Втората световна война, а по-късно и на Гражданската война, избухнала на територията й.

Финансовите им проблеми се задълбочили, когато два месеца след пристигането им, съпругът Джордж се разболял от пневмония и изгубил работата си. Вече не можел да изпраща пари от Съединените щати и помолил Евангелия да се върне в Ню Йорк. Майката на Мария обаче нямала никакво намерение да напуска родината си и трите успявали да свържат двата края благодарение на скромната заплата, която Джаки получавала като секретарка, и помощта на роднини. Семейството се преместило в по-широк апартамент, който Евангелия обзавела с малкото налични мебели. В стаята на Мария нямало отопление и й се налагало да облича дебело палто и да си слага ръкавици, за да учи до късно през нощта.

На Мария Гърция й се струвала бедна и изостанала страна, която не отговаряла по нищо на идиличните описания, както била свикнала да чува от устата на майка си. Чувствала се като натрапница в собствената си фамилия — братовчедките й сложили прякора „Янки“, а и много тъгувала за баща си. Евангелия продължавала да упреква мъжа си за всичките несгоди, които изживявали, и така и не показала на Мария писмата, в които бащата молел съпругата си да се върнат у дома. Младата Калас, без да има време дори да се приспособи към новия живот, и убедена, че баща й вече не я обича, потънала в шеметен ритъм от прослушвания, рецитали и участия, провеждани на най-любопитни места. Примирила се с изискванията и униженията на майка си и намразила постоянните молби, отправяни към нея „да изпее нещо“.

В началото на септември 1937 година Евангелия разбрала, че едва тринайсетгодишната й тогава дъщеря била прекалено малка, за да бъде записана в Атинската консерватория, най-престижната в страната. Въпреки това тя успяла да договори прослушване в Националната консерватория, смятана за втората най-добра в Гърция. А после фалшифицирала възрастта на Мария, като казала, че е на шестнайсет години, в което никой не се усъмнил предвид височината и снажния й вид. Прослушването, проведено пред Мария Тривела, една от най-добрите преподавателки по пеене в столицата, било много успешно. Девойката спечелила стипендия да учи при госпожа Тривела, която се била въодушевила от вокалните възможности и изпълнителската зрялост на новата си възпитаница. За Мария Калас започнал етап на усърден труд и на много лични саможертви.

Дните преминавали в курсове по пеене, драматично изкуство, история на операта, пиано, часове по дикция на френски и италиански. Нямала приятелки на нейната възраст, защото почти не разполагала със свободно време и говорела лошо гръцки. Музикалното й образование се превърнало в неин приоритет и същевременно в натрапчива мания. Работела до изтощение — по дванайсет или четиринайсет часа без прекъсване, и единствената награда за нея в този период била храната, която се оказала не особено благоприятна за здравето и визията й. Мария продължавала да бъде грубовато и недодялано момиче с наднормено тегло и с очила с дебели стъкла. Майка й, вместо да внимава за диетата на дъщеря си, й предлагала големи количества храна като възнаграждение за голямата й саможертва. На четиринайсет години и във време, в което твърде малко се знаело за тази болест, певицата вече страдала от булимия — хранително разстройство, причинено от прекомерно безпокойство за телесното тегло и външния вид.

През лятото на 1939 година сестра й Джаки започнала сериозна връзка с Милтос Ембирикос, наследник на могъща корабостроителна фамилия. Девойката се отказала от обещаваща музикална кариера, за да се омъжи за добра партия. Евангелия изглеждала доволна, защото била успяла „да уреди“ една от дъщерите си и мимоходом да се издигне в обществото. Но нещата не били толкова лесни, защото Джаки от годеница се превърнала във вечна любовница на избраника си. Богатото семейство Ембирикос се противопоставило на брака на сина им с това момиче със скромен произход и съмнителен морал. Новината за годежа на сестра й не зарадвала особено Мария, защото независимо от ревността и разногласията тя продължавала да е силно привързана към нея. Едва по-късно щяла да открие истинските причини, поради които Джаки Калас не стигнала до сключване на брак с годеника си.

В края на годината Мария получила лелеяното място в престижната Атинска консерватория след прослушване пред жена, която дала решителен тласък на кариерата й и по-силно от всеки друг повлияла за нейното преобразяване. Това била Елвира Идалго. Гражданската война в Испания сварила тази прочута испанска сопранова певица, пяла на сцените на най-значимите опери по света, като „Ла Скала“ в Милано и „Ковънт Гардън“ в Лондон, в Гърция, където и останала. Елвира Идалго принадлежала към висшето общество и била не само уважавана преподавателка в Консерваторията, но и образована и стилна жена с много добри връзки в света на изкуството.

Първата среща на Елвира с бъдещата й възпитаничка била обезсърчаваща и за двете. Идалго видяла пред себе си занемарена девойка с лице, покрито с акне, и с очила с дебели стъкла, която на петнайсет години тежала деветдесет килограма и не спирала да гризе ноктите си от нерви. Сторило й се абсурдно това момиче да иска да е певица. Но когато я чула да пее, веднага си дала сметка, че от нея ще стане необикновена изпълнителка. „Вокалната й техника беше далеч от съвършенството, но гласът й притежаваше вродена драматична чувствителност и индивидуалност, които ме развълнуваха. Пророних няколко сълзи и се обърнах с гръб към нея, за да не ме види. Веднага разбрах, че ще бъда нейна преподавателка, и когато погледнах в прекрасните й очи, си казах, че въпреки всичко тя е много красива“, спомня си Елвира Идалго по повод на първото прослушване.

От онзи момент нататък госпожа Идалго станала преподавателка, приятелка и наставница на Мария, каквато била и първата й учителка Тривела. В деня, в който Калас издъхнала в апартамента си в Париж, снимката на обичаната й менторка заемала видно място сред важните за нея вещи. Веднъж сопраното заявила: „Цялата си подготовка и артистичното, сценичното и музикалното образование дължа на тази знаменита испанска артистка“. Елвира не само се заела с гласа на Мария, но и настоявала възпитаницата й да промени външния си вид, като стигала до заплахи, че ще престане да й дава уроци, ако тя не отслабне и не започне да полага грижи за външността си. „Една бъдеща прима трябва да е изискана както с гласа си, така и с физиката си“, спомня си ученичката думите на своята менторка.

Никой не бил прозрял истинските качества на гласа на Мария Калас, докато Елвира Идалго не влязла в живота й. Тривела я смятала за мецосопрано, а Елвира щяла да й помогне да достигне най-високите тонове на сопрановите певици. Така, водена от жената, за която щяла да се превърне в първия „пигмалион“, девойката с въодушевление се впуснала в нов етап от живота си — на интензивна подготовка, която започвала в десет часа сутринта и завършвала в осем вечерта. Живеела единствено за музиката и постепенно работата на Елвира с Мария започнала да дава резултати. Месеците минавали и тя се чувствала все по-добре в собствената си кожа, а чувството на самота, което винаги я владеело, започнало да се разсейва. Научила се да се облича с тоалети, които прикривали пълнотата й, да ходи елегантно, да се движи непринудено на сцената и да внимава за всяко свое изражение.

На 28 октомври 1940 година Гърция влязла във война, която всячески се опитвала да избегне. Войските на Мусолини завзели Албания и когато италианските войници вече възнамерявали да преминат гръцката граница, страната се мобилизирала и принудила хората на Дучето да отстъпят. Несгодите на войната почти без предупреждение връхлетели родината на Мария Калас тъкмо когато тя се готвела да дебютира в Националния оперен театър на Атина с малка роля в оперетата „Бокачо“ от Супе. Признанието на публиката било единодушно и за първи път Мария се почувствала професионална певица, а не обикновена любителка. Цялото семейство присъствало с гордост на премиерата и ръкопляскало от първия ред. Успехът от онази незабравима вечер й помогнал да съзрее и да се почувства по-уверена. Усилената работа с Елвира дала плодове.

Животът на Евангелия и дъщерите й не бил особено засегнат в първите месеци от военния конфликт, ала най-лошото предстояло. На 27 април 1941 година след бягството на крал Георгиос и на фамилията му в Египет Гърция паднала в ръцете на германците. Няколко седмици по-късно знамето с пречупения кръст се развяло от най-високата част на Акропола, а гърците познали ужаса, в който милиони хора в Европа вече живеели. Хранителните стоки станали оскъдни, за обществените услуги вече отговаряла нашественическата армия; бил наложен вечерен час, който започвал в късния следобед. Нацистите обаче не успели да накарат Мария да прекъсне работата си и всяка сутрин тя отивала сама до къщата на госпожа Идалго, където оставала целия ден. Прибирала се привечер след изтощителни репетиции, понякога с риск да наруши вечерния час и да я задържи някой немски патрул.

Въпреки окупацията положението на Мария и майка й не било съвсем лошо, тъй като Милтос Ембирикос, богатият годеник на сестра й Джаки, ги снабдявал с дрехи и храна. Сестрата на Мария откровено разкрива в мемоарите си, публикувани през 1989 година, че причината през войната никога да не са им липсвали храна и пари, е тайна, ревностно пазена от майка им. Когато разбрала, че Джаки се е сгодила за богатия наследник, Евангелия не се подвоумила да се срещне с него и да му предложи сделка: ако той й помогнел финансово, тя щяла да позволи на дъщеря си Джаки да стане негова любовница. Това споразумение сложило край на надеждите един ден Джаки да се превърне в негова съпруга. Година по-късно Мария, която винаги била смятала, че баща им изпраща пари, открила истината и намразила още по-силно майка си.

Мария никога не забравила зимата на 1941 година. Студена вълна сковала страната, предизвиквайки смъртта на много хора, а тя трябвало да ходи пеша до планината, за да купува продукти от черния пазар. „Окупацията на Атина е най-болезненият период от живота ми. Много добре си спомням зимата на 1941, най-студената зима, която някога съм преживявала. Тогава за първи път от двайсет години валя сняг. А през цялото следващо лято ядях домати и зеле, които намирах, след като вървях с километри и молех фермерите да ми дадат някакви зеленчуци“, разказва Калас след години. Мария запомнила за цял живот страданията, които им минали през главата по време на немската окупация. Били години на глад, бедност и много страх, които я белязали завинаги.

В онези драматични дни Мария знаела, че Елвира й е осигурила място в Атинската опера. Била само на седемнайсет години и фактът, че влиза през парадния вход благодарение на влиянието на учителката си, я превърнал в мишена на завистта на колегите й. Мария, която била започнала да се чувства уверена и да губи страха си от другите, отново станала недоверчива и се затворила в себе си. През лятото на 1942 година германците позволили да се възстанови културният живот в Атина и тя получила шанса да изпълни ролята, която щяла да бележи възхода й нагоре. В Атинската опера поставяли „Тоска“ и поради заболяване на изпълнителката на главната роля й предложили да я замести. Още девойка, Мария излязла на сцената и триумфирала, като пяла на гръцки заедно с най-известния тенор в страната — Антонио Делентас. Месец след това го направила на италиански. В разкъсваната от войната Гърция това момиче, дотогава почти непознато, успяло още веднъж да спечели единодушно уважението на публиката.

След първото представление на „Тоска“ като заместничка Мария била титулувана като една от най-добрите оперни певици в страната. След осем години извън Съединените щати Мария, която единствена от цялото семейство имала американско гражданство, искала да се върне там и да се събере с баща си, макар че в Гърция била вече знаменитост. Немците напуснали Атина и след период на еуфория страната се оказала въвлечена в кървава гражданска война. Положението било дори по-тежко, отколкото през Втората световна война. Мария, чийто договор с Атинската опера бил приключил, имала малко възможности да продължи бляскавата си кариера. На път да навърши двайсет и една години и в момент, в който най-малко очаквала, тя получила писмо от Джордж Калас, адресирано до нея. Било 5 декември 1944 година и в плика баща й бил сложил сто долара като подарък за рождения й ден. Певицата била убедена, че след успехите в Гърция ще се отворят много врати пред нея в Ню Йорк, включително на митичния „Метрополитън Опера Хауз“.