Кристина Морато
Непокорните диви (11)

Успех и самота

След внезапната смърт на Ириб Коко се върнала в Париж едва през октомври. За първи път в живота си оставила предприятието в ръцете на служителите си, на които давала ежедневни нареждания по телефона. Сезонът на 1936 година обещавал да бъде ключов за Шанел, която се изправяла пред нови съперници. Народният фронт във Франция спечелил изборите през април 1936 година и работниците изисквали от новото социалистическо управление да изпълни предизборните обещания за подобряване на крайно тежките им условия на труд. Месец по-късно цялата страна била залята от поредица стачки, които засегнали текстилната индустрия и магазините на Шанел. Коко не можела да повярва, че служителките й са се записали за „седяща“ стачка, защото смятала, че нямат причина за това. Въпреки че винаги била много щедра с приятелите си, то на работниците си дизайнерката плащала ниски заплати. Накрая, след като уволнила триста души, постигнала споразумение с персонала, тъй като положението заплашвало есенно-зимната й колекция.

Но лошите времена тепърва предстояли. През лятото на 1937 година Коко потърсила спокойствие в „Ла Пауса“, където изживяла мимолетна връзка с богат американец, десет години по-възрастен от нея. Когато се завърнала в Париж, Франция била без правителство и въпреки че висшата френска класа поддържала обичайния си стил на живот, заплахата от Хитлер била съвсем реална. На 2 септември 1939 година, както си стояла в своя апартамент в хотел „Риц“, дизайнерката разбрала, че Великобритания и Франция са обявили война на Германия. Няколко седмици по-късно, уморена и обезсърчена, тя затворила модна къща „Шанел“, като оставила персонала на улицата. Само магазинът й за парфюми и аксесоари на улица „Камбон“ №31 продължил да работи по време на немската окупация.

„Времената не бяха за мода. Имах усещането, че една епоха си отива завинаги и че никога повече няма да правя рокли. Но се заблуждавах“, признава Коко. На френското правителство би му харесало Мадмоазел да остави отворени магазините си от съображение за престиж и патриотизъм, но дизайнерката не възнамерявала да прави висша мода по време на война. Въпреки че през Първата световна война успяла да натрупа богатство, благодарение на това че не прекратила търговската си дейност в Дьовил, този път предчувствала, че ще е различно. Онези, които можели да си го позволят, подобно на Коко потърсили убежище в стаите на хотел „Риц“, където били подслонени политици, хора на изкуството, аристократи, съперницата на Коко Елза Скиапарели и дъщеря й. През лятото на 1940 година ситуацията в Париж станала много напрегната, градът практически опустял заради бомбардировките и на 14 юли немците влезли в столицата. Коко, придружена от шофьора си, тръгнала към испанската граница, където прекарала известно време в околностите на По. От там отишла до Ламбей, където се намирала къщата, която била купила за племенника си Андре Палас, мобилизиран по онова време, и за семейството му.

В края на август 1940 година Коко, която не се чувствала добре в ролята на бежанка, се върнала в столицата. По време на нацистката окупация в известния хотел „Риц“ се настанили офицерите от Висшето немско командване в Париж. Мадмоазел Шанел получила без затруднения малка стая, която гледала към задната част на сградата. Когато няколко дни по-късно се появила на улица „Камбон“ №31, тя видяла дълга редица от немски войници и офицери, чакащи на опашка пред парфюмерийния й магазин. Всички искали да купят единствения артикул, който бил в продажба — парфюм №5, най-ценния подарък през войната и на процъфтяващия черен пазар.

В онези смутни дни Коко се запознала с барон Ханс Гюнтер фон Динклаге, немски офицер, петнайсет години по-млад от нея, висок, рус, с приятен външен вид и говорещ перфектно френски. Той живеел в Париж от 1928 година в качеството си на дипломат и с течение на времето бил стигнал до поста съветник в немското посолство, което му позволило да влезе в най-добрите кръгове на столичното френско общество. През 1935 година се върнал в Берлин, където се развел със съпругата си, и една година по-късно отново бил в Париж. Когато Коко се запознала с него, той й казал: „Наричайте ме Шпац, така ми казват приятелите. На немски означава «врабче»“. Дизайнерката започнала да изпитва по-топли чувства към него, когато й помогнал да намери племенника си Андре Палас. Тя го смятала за мъртъв, тъй като го нямало в списъците на освободените военнопленници. Коко била навършила петдесет и осем години и макар да знаела, че Шпац е много по-млад от нея, те станали любовници. През онази сурова зима на 1940–1941 година в Париж хората почти не излизали от домовете си и основната им грижа била да си набавят храна. Коко продължавала да се вижда с приятелите си и прекарвала много вечери у семейство Серт на улица „Риволи“. Когато те се опитвали да я предупредят за опасността от приятелството й с Шпац, Коко възразявала: „Не е немец, майка му е англичанка!“.

Навярно компанията на Шпац е помогнала на Коко да се радва на спокоен и комфортен живот в Париж по време на окупацията. Но през септември 1944 година, когато генерал Дьо Гол дефилирал победоносно по „Шанз-Елизе“ и жителите на града празнували освобождението, тя била задържана в „Риц“. Била обвинена в колаборационизъм и била подложена на разпит в продължение на три часа. Мадмоазел Шанел имала повече късмет от други свои сънародници, обвинени в сътрудничество с германците. Жените, поддържали връзки с немски войници и офицери по време на окупацията, били наказвани публично: отрязвали им косите и ги развеждали голи по улиците на Париж. Не се наложило Коко да понесе това унижение и след разпита я пуснали на свобода. По всичко личало, че херцогът на Уестминстър — нейният любим Бендор, се бил застъпил за нея пред самия Уинстън Чърчил.

Малко след задържането й Коко Шанел научила, че Шпац е жив и е в Хамбург. Първо бил интерниран във военнопленнически лагер, а по-късно освободен. Немският офицер не можел да се премести в Париж и тогава Коко решила доброволно да се изсели в Швейцария, за да се съберат. Двойката се срещнала в Лозана, където се настанили в луксозния хотел „Бо Риваж“ срещу езерото Леман, а после се установили за по-дълго време в Сен Мориц и в немскоговорещите алпийски региони. Коко взела със себе си племенника си Андре Палас, който бил болен от туберкулоза, и малката му дъщеря; била убедена, че климатът на Швейцария ще се окаже благоприятен за разклатеното му здраве. Това били единствените роднини, с които дизайнерката поддържала връзка, откакто леля Адриен живеела почти в усамотение в замъка Нексон, собственост на съпруга й.

На Коко безделният живот в обкръжението на всякакви изгнаници, сред тях и няколко детронирани монарси, й се струвал еднообразен и скучен. През дългата зима на 1946 година писателят Пол Моран се срещнал с нея в един хотел в Сен Мориц. Прекарали дълги часове заедно; тя — изнервена, попаднала в клопката на спомените и изпълнена със съмнение, че някога ще се върне на улица „Камбон“, а той, записващ най-личните и проникновени мисли, които дизайнерката му разкривала, докато пушела безспир своите цигари „Голоаз“, с които не се разделяла никога. Пол Моран събрал тези разговори в книгата „Алюр от Шанел“, в която написал за Коко: „Видях я апатична, за първи път в живота й без работа, готова да изпусне нервите си. В искрящите й очи можеше да се долови меланхолията, виждаше се под извивката на веждите, очертани от тежкия молив във формата на тъмни и тънки арки — вулканите на Оверн, които Париж погрешно смяташе за изгаснали“.

В онези дни на златно изгнаничество Коко прочела в пресата новината, че херцога на Уестминстър, вече на шейсет и осем години, се бил развел със съпругата си Лоелия, от която така и не получил толкова желания син, и щял да се жени за Ан Съливан — дъщеря на бригаден генерал. От пресата и от приятелите, които срещала в Швейцария, дизайнерката научавала за случващото се в Париж и най-вече за новостите в света на модата. След лишенията на войната висшата френска мода изживявала нов момент на разцвет. Новопоявилият се дизайнер Кристиан Диор нахлул с летящ старт в модния бранш през 1947 година и предизвикал революция с новия си look: дълги и въздушни поли, които се нуждаели от няколко фусти, за да се държат изправени, къси сака, рокли с тънки талии и повдигнати гърди, които изисквали отново използването на корсета. Всичко това било пълна противоположност на свободата на движението, която Шанел винаги била защитавала. Веднъж Коко казала на Диор: „Обожавам това, което правите, но обличате жените, все едно са кресла“.

Към 1950 година Коко и Шпац се разделили и дизайнерката се отдала на пътешестване, като прекарвала немалко време във Франция — в къщата си „Ла Пауса“ и в частната си резиденция на улица „Камбон“ в Париж. В онзи период доста писатели и журналисти я търсели и й предлагали да напишат биографията й. Усилията им обаче не дали резултат. Коко имала добра памет, но смятала, че да се занимава със спомени, е загуба на време. Обичала да се прави на разсеяна и да обърква хората, които се опитвали да задълбаят в личните кътчета от живота й. Имала навика да казва: „Легендата за мен е така разнообразна, толкова проста и същевременно толкова сложна, че се изгубвам в нея“. За Коко било болезнено да се връща в миналото, защото приятелите, които я били подкрепяли, вече ги нямало. Важните мъже в живота й били починали: великият княз Дмитрий, Етиен Балсан и Бендор, херцогът на Уестминстър, който през 1953 починал внезапно, оставяйки четвъртата си съпруга вдовица и тръгвайки си от този свят без син наследник. Колет, Мисия и Вера Бат — нейните най-добри приятелки, също вече не били сред живите.

Едва през 1954 година и след няколко месеца, прекарани в Ню Йорк, Коко решила да се върне в Париж. Новината, че се завръща, за да отвори отново магазина си за висша мода след цели петнайсет години бездействие, изненадала всички. С изключение на прословутия си парфюм, модна къща „Шанел“ вече била в историята. Почти никой не си спомнял, че преди Втората световна война дизайнерката се намирала в апогея на славата си и само на улица „Камбон“ работели близо четири хиляди служители и годишно се продавали двайсет и осем хиляди модела по целия свят.

Мадмоазел Шанел била богата жена и на нейната възраст не се нуждаела от ново начало в магазина си на улица „Камбон“. Но Коко мразела скуката, а и през целия си живот не била правила друго, освен да работи. Онези, които я познавали добре, навярно не са се учудили на намерението й да си възвърне полагащото й се място в света на висшата мода. Искала да направи нова революция в модата и да освободи жената от пищните рокли, които Диор й бил наложил. Ако едно време къщите за висша френска мода били в ръцете на жени като Ланвин, Вионе, Нина Ричи и Скиапарели, сега модерният дизайн носел мъжки имена. Най-големите ветерани, като Жан Пату и Баленсиага, отстъпвали пред Кристиан Диор, Юбер дьо Живанши, Пиер Карден, Пиер Балмен. Мъже, които според Коко не разбирали женското тяло, а още по-малко практичните му нужди.

Когато била на седемдесет години, Коко казала на Пол Моран, че твърдостта на огледалото отразява твърдостта на собствения й характер. В старостта си се била превърнала в съсухрена дама с прекалено силно гримирано лице и хъркащ глас, която пушела непрестанно цигара след цигара и говорела безспирно… „Имам заплашително извити вежди, широки ноздри като на кобила, коса, черна като въглен, уста, подобна на пукнатина, през която търси разтуха гневлива и щедра душа; и всичко това, увенчано с огромна панделка като на ученичките, кацнала над едно измъчено женско лице, каквото имах още когато бях малка! Имам черна кожа като на циганка, на фона, на която се откроява белотата на зъбите и перлите; и тяло, сухо като асма без гроздове; ръце, криви като на боксьор.“ Така се виждала жената, която възнамерявала да седне отново на трона на френската мода.

Шанел се върнала в Париж и се установила пак в апартамента си в хотел „Риц“. Била продала имението си „Ла Пауса“ и единственото й желание било да отвори вратите на предишния си магазин на площад „Вандом“. По време на отсъствието й много неща се били променили; естествените тъкани, като вълната, коприната и памука, били заменени от модерните синтетични, лесни за изпиране и бързо съхнещи платове. За да влезе в час, дизайнерката възстановила обекта на улица „Камбон“ и приспособила магазина за новото време. Преустроила бутика на партера, който никога не бил затварян и където се продавали само парфюми, и наела една от предишните си сътруднички. Потърсила хубави момичета от добри семейства, за да станат нейни манекени. Когато един журналист я попитал защо се е завърнала, тя му отговорила: „Защото скучаех и предпочитам катастрофата пред празнотата или нищото“.

Въпреки че Коко живеела в „Риц“ през месеците след пристигането й в Париж, тя ремонтирала частния си апартамент на третия етаж на улица „Камбон“, където се хранела и приемала приятели и предпочитани клиенти. Отново се обкръжила от любимите си съкровища: китайските паравани от Коромандел, еднорозите, африканските скулптури, двойката елени от бронз и другите обичани предмети. Понякога, а и защото извивките на ръкавите били нейната мания, можела да сглобява някоя рокля по двайсет пъти, преди да реши, че е готова. Горките модели трябвало да стоят прави по шест-седем часа, докато мадмоазел, неуморима и голяма перфекционистка, работела с иглата, докато постигне желания от нея резултат.

Следвоенната преса прогнозирала, че завръщането на Шанел ще бъде истински провал и в началото наистина било така. Мнозина смятали, че времето й е отминало и че нейните строги и класически творения вече нямат смисъл в един свят, в който се налагали крещящите цветове и късите поли, а младите момичета показвали пъпа си. Вярно е, че първата й колекция от седемдесет модела, представена на 5 февруари 1954 година в модната къща на улица „Камбон“, била посрещната хладно и критиките били смазващи, но тя не се предала. Въпреки че приела провала с обичайната си изисканост, Коко се чувствала уморена и разстроена от случилото се. Ала на следващия ден започнала работа по новата колекция. „Възобнових живота си на диктатор: успех и самота“, споделила тя в онези дни.

Постепенно и благодарение на таланта и интуицията си стилът „Шанел“ се наложил пак и оценките за новите й колекции както във Франция, така и в Съединените щати, където завръщането й било приветствано шумно, били направо хвалебствени. Костюмът й от туид с обшивки, бежовите й обувки с отворена пета и черно бомбе, чантата й с дръжка от позлатен синджир се превърнали в задължителни за изисканите и добре обличащи се жени по целия свят. През 1957 година в Далас тя получила наградата „Нюман Маркъс“ — „Оскара“ в модата, за „най-влиятелен дизайнер на XX век“, а през 1958 година списание „Ел“ я обявило за „жена, в чийто глас най-много се вслушват жените“. На седемдесет и пет години продължавала да е изпълнена с любопитство към всичко и да е страшно актуална. Сред клиентките й били Марлене Дитрих — лична приятелка на Коко, Грета Гарбо, принцесата на Монако Грейс, херцогиня на Уиндзор, Лорън Бакол и Жаклин Кенеди, за която впрочем обичала да казва, че е „най-зле облечената първа дама на света“.

С годините Коко започнала да използва всяко интервю, за да критикува актрисите, модистите, генерал Дьо Гол и късата пола, която й се струвала „просташка и неприлична, две категории, които мразя“. Все по-острият й език и настървението й да „реже глави“ доставяли удоволствие на журналистите, които я интервюирали. В онези дни един млад мъж — Жак Шазо, някогашен балетист и телевизионен водещ в момента, взел интервю от нея за поредица, която правел, посветена на известни дами. Предаването, излъчено през август 1969 година, дало възможност на широката публика да се запознае с една легендарна жена, която мнозина вече смятали за мъртва. Застанала пред камерите, дизайнерката омагьосала всички с приказливостта си, хапливата си ирония и спомените си, реални и не, от един живот, достоен за роман. Забавлявала се да играе ролята на enfant terrible^[1], а след излъчването на предаването Коко получила лавина от зрителски писма.

През август 1963 година мадмоазел Шанел навършила осемдесет години и по този повод се появила на корицата на списание „Вог“ с една от своите сламени шапки и с вечната ножица, висяща на врата й. Още приживе била митична личност. На 27 декември 1969 година в един театър на Бродуей в Ню Йорк се състояла премиерата на мюзикъла „Коко“, а изпълнителката на главната роля била Катрин Хепбърн. Дизайнерката възнамерявала да облече на премиерата елегантна рокля в пайети, но седмица преди отпътуването си получила мозъчен удар, от който дясната й ръка останала парализирана. Била бясна, защото се нуждаела от двете си ръце, за да работи. Но благодарение на изключително силната си воля след три месеца лечение и възстановителни упражнения се върнала към активна дейност, като държала дясната си ръка увита в черна превръзка.

За да смекчава ужасната си самота, тя работела неудържимо. Мразела неделите, защото в тези дни не можела да пресече улица „Камбон“ и да се потопи в пробите или в подготовката да си сваля сакото и белите ръкавици и да сяда до нея, за да си бъбрят, да гледат телевизия или да играят карти.

На осемдесет и седем години и със съвършено ясен разсъдък Шанел признава: „Има само още едно нещо, което ми е любопитно: смъртта“. Започнала да мисли за сбогуването си и дала наставления на иконома и прессекретарката си Лилу Грюмбах какво да направят: „Ако умра — казала тя един ден — ме откарайте в Швейцария. Поставете ме между вас двамата на задната седалка. Ако на границата ви попитат какво става, отговорете: «Мадмоазел Шанел съвсем е изветряла, не й обръщайте внимание»“. Пожелала да бъде погребана в парцел, който била закупила в гробището на Лозана. Помолила, когато умре, да я оставят на мира, никой да не я вижда мъртва и напускането й на този свят да не става повод за ненужна публичност. Здравето й въпреки напредналата й възраст не било съвсем лошо — страдала от ревматизъм и артроза, но настроението й далеч не било добро. Коко посрещнала новата 1971 година сама в хотел „Риц“, раздразнена, че до понеделник не може да се върне в магазина си и да довърши детайлите на есенната си колекция, която щяла да представи на 5 февруари.

В студената неделна вечер на 10 януари Коко си легнала по-рано от обикновено, защото се чувствала много уморена. Тъй като това бил почивният ден на иконома й, камериерката й Селин й помогнала да се съблече. Когато вече се готвела да се отпусне в леглото, дизайнерката усетила, че не може да диша, и помолила за помощ. Последните й думи, изречени през сълзи, били: „Виж, така се умира“. Камериерката склопила очите й. На следващия ден целият свят узнал новината за кончината й и вестниците оповестили смъртта й на заглавните си страници. До последната минута от живота си мадмоазел Шанел била непокорна и горда: „Ненавиждам да лазя, да се кланям, да се унижавам, да крия какво мисля, да се подчинявам, да не правя каквото искам. Днес, както и преди, гордостта ми личи в моя глас, в огъня на погледа ми, в мускулестото ми и измъчено лице, в цялата ми личност. Аз съм единственият вулкан на Оверн, който още не е угаснал“.

След опелото в църквата „Мадлен“ Коко Шанел била погребана според желанието й в Лозана. Тялото й почива в мраморен гроб, украсен с пет лъвски глави, любимото й число и зодиакалния й знак. На 25 януари се провело ревю на колекцията й пролет-лято, което се превърнало в отдаване на посмъртна почит на великата създателка. Мадам Клод-Помпиду — първата дама на Франция, председателствала ревюто, на което моделите носели в прибраните си коси дискретна черна панделка в знак на траур. Дългите аплодисменти накрая са щели да разчувстват Мадмоазел, която този път не можела да присъства както обикновено, застанала най-горе на стълбата с огледалата с неразделната цигара в уста. „Точно обратното на това, което казва Серт, ще бъда лоша покойница, тъй като, щом се озова под земята, ще се размърдам и ще започна да мисля само как да се върна на земята, за да започна отново.“ Не изпълнила тази своя последна воля, но свободолюбивият й и непокорен дух продължава да вдъхновява наследника й — модиста Карл Лагерфелд, който успя да направи така, че стилът „Шанел“ да надживее гениалната си създателка.