Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (9)

8
За гимназията, или внимавай какво си пожелаваш

В пощенската кутия всяка седмица получавахме безплатен местен вестник. Нищо особено, двайсетина странички, но за мен начин да следя, какво се случва в града ни. Така един ден попаднах на голяма цветна снимка на зала от минали столетия, с висок свод и арки, но в нов съвременен прочит. Оказа се, че това е мензата на една от гимназиите в града, току-що ремонтирана за еди-колко си пари. Бях силно привлечена от магията, която се излъчваше от това място, приличащо на зала в Хогуортс, училището на Хари Потър. Пожелах си някой ден дъщеря ми да учи там. И както са предупреждавали разни умни хора, но на умните, кой ли им обръща внимание в днешни дни:

Внимавай, какво си пожелаваш, защото може и да се сбъдне!

Сбъдна се! При това без натиск от моя страна. Тя сама го избра.

Преди това здравата се потруди, за да приключи четвърти клас с максимално висок успех и да премине в следващото образователно ниво. Възможностите са най-общо три: най-„ниската“ степен е Hauptshule (до девети-десети клас), по средата е Realshule (реално училище — до десети клас), а най-високо в стълбицата стои Gymnasium (гимназия — до 12–13 клас), като уж само завършилите ги имат право да отидат в университет. Тези три вида училища са комбинирани в Gesamtschule (общообразователното училище). Този тип обаче не се предлага от всички федерални провинции. След завършването му в десети клас учениците имат възможност да посещават горната степен на гимназията и да придобият квалификация за прием на общо висше образование или да преминат в професионално училище.

От личен опит мога да разказвам единствено за гимназията. Тя е територия, запазена за тези, които са показали старание през четирите години на началното си образование.

В общи линии учителите са тези, които преценяват кое дете в какъв тип училище да продължи въз основа на това как се справя с материала. Отчитат се и фактори като поведение, трудови навици, интереси, работа в екип, контактност и т.н.

Още в трети клас класната започна да ни подсказва накъде клонят везните. В някои федерални провинции тази препоръка не е решаваща и родителите имат последната дума. Но по принцип определени за реално училище, не можете да подадете документи за гимназия. Не и ако не проявите източноевропейска активност и не атакувате с молба директора на съответното училище, което сте си избрали. Той може да допусне детето ви до приемен изпит. Ако то го издържи, получавате зелена светлина да си подадете документите. Възможен е и пробен период.

Дълго време не разбирах практиката някой друг да решава съдбата на твоето дете. Не разбирах и това ранно прехвърляне в горна степен.

— Как може да знаят къде искат да продължат?

— Как да се развие животът им?

— Кой път да поемат? — разсъждавах отново аз.

Виждаше ми се абсурдно, но пък сега, когато слушам и наблюдавам стреса, който преживяват родители и деца в България покрай кандидатстването след седми клас, се радвам, че не ми е на дневен ред.

Кандидатстване в познатата ми форма нямаше. В края на първия срок на четвърти клас ни дадоха т.нар. цойхнес с оценките. В Германия няма бележници, оценките са за първи срок и годишни, като най-висока е единицата. През февруари всяко училище провежда ден или по-скоро вечер на отворени врати по график, в който се приготвя опознавателна програма за бъдещите възпитаници. По-големите учениците развеждат малките, показват им сградата, различните кабинети, организират им игри и забавления, разбира се — почерпка. През това време родителите също минават ускорен разяснителен курс.

После решавате къде искате, подавате документите, които се вземат или от училището, или ги изтегляте от интернет страницата им, и чакате.

Имате право да отбележите три желания, но удовлетворяването им не става автоматично по реда на посочване. Ако не попаднете в колелото на късмета за първия си избор, няма голяма вероятност да удовлетворят другите два. Трябва да изтеглите документите си и да ги подадете наново в следващото училище. И така, докато намерите място.

През всичките тези години мислех, че високите оценки са тези, които определят по-нататъшното разпределение и че на тяхна база се извършва въпросното „кандидатстване“. Впоследствие разбрах, че нещата не стоят точно така. За мое огромно учудване се оказа, че не отличният успех е водещ при приема, а късметът. Ако кандидатите са повече от местата, съдбата им бива разиграна на томбола, поне при нас беше така.

Дали детето ви е прието научавате някъде в средата на март с писмо. Това е любимата форма на комуникация тук. Всичко се случва по пощата. Дори паспортите ни с американски визи изпратиха по този старомоден начин.

Няма списъци, разлепени по училищата. Няма скупчени родители, трепетно търсещи името на детето си. Няма години на частни уроци и безсънни нощи и най-важното — няма какво?

Няма СТРЕС, разбира се!

„Еуфорията“ е приключила. Учебната година продължава тихо и спокойно, както и до този момент.

След официалното писмо, че е приета, пристигна още едно. Този път изпратено от дете от гимназията, носещо същото име както нашето. Оказа се, че това е една приятна традиция за добре дошъл. Писмата пишат завършващите шести клас, като преминаващи в по-горно ниво на обучение. Всеки сам си избира на кого да изпрати своите приветствени слова. Текстът е свободен, както и това, как да бъде оформен естетически.

Подобно на първи клас, така и в пети, децата биват приети празнично. И за тях учебната година започва ден по-късно. Посрещнаха ги в църквата, каквито има към повечето стари училища. Възникнали някога като образователни средища към манастири, те са запазили характерния си облик вече столетия наред. И като казвам запазили… приемете го почти буквално. Мисля, че ревностно са запазили и праха още от откриването на религиозното средище, което в нашия случай е било преди повече от 500 години. Вероятно защото училището е паметник на културата под егидата на ЮНЕСКО и всяка промяна изисква специално отношение — обмисляне, разрешение, финанси и т.н.

Две години подменяха тухличка по тухличка част от рушащата се фасада. Добре че „петното“, което трябваше да бъде реставрирано, не беше голямо. В противен случай вероятно щяха да са им необходими още пет века, за да обновят поне представителната предна част на сградата. Както вече обясних, тук за никъде не бързат. Трябва да проверя, може би от Германия произлиза поговорката „Бързата работа — срам за майстора“.

БЕЗ СТРЕС!

Нека не забравяме това правило. То движи германския прогрес.

Гимназията е устояла 500 години, включително и на бомбардировките през Втората световна война, разрушили половината град, та все ще изкара някак още толкова, за да могат да й подменят тухличките.

Не мога да отрека обаче, че сградата има неповторима аура. Усещането за древност е завладяващо. Коридорите са тесни и високи, подобни на лабиринти. Ако си разпериш ръцете, можеш да докоснеш стените, някога бели, сега не толкова, издигащи се от двете страни на покрития с каменни плочи под, неравен и на места изтрит от поколенията възпитаници, суркащи крака през науката.

Тук-там се разширяват, образувайки ниши с пейки и маси. Приличните на катакомби помещения заради оскъдната светлина, която по принцип е кът в този край на света, те пренасят в Средновековието. За това допринасят и типичните гредореди по тавана и стените.

А малките вътрешни дворчета, пропити от влага и зеленина, заобиколени отвред от характерните кафяви зидове на сградите, създават особен уют. Самите стаи са стандартни, с почти голи стени, които всеки клас украсява както намери за добре, кутии, където децата си оставят част от помагалата, маси и чинове. Това е. Голямата екстра е телевизор. Разполагат само с една стая с компютри, но за сметка на това имат три библиотеки и музикална стая, където репетира училищният джаз бенд. Много са готини. Представиха ни ги в деня на отворени врати, когато разкриваха училищните потайности на бъдещите кандидат-гимназисти.

В интерес на истината очаквах нещо по-съвременно и интересно, съдейки по снимката на мензата във вестника, а и нали сме на Запад. Всичко обаче струва пари, а тук дори повече. Затова всеки дарител е добре дошъл. Ако искате да спонсорирате училището, можете да си купите стол.

Правилно ме разбрахте: стол.

Подобна практика преди години въведоха във Варненския драматичен театър. Идеята е, че срещу съответна сума получаваш гарантирано седящо място на събитията, които се провеждат в училището. Още един източник на финансиране извън базарите.

Не знам дали това прави учителите по-благосклонни към онези, чиито родители са проявили щедрост! Ковид сведе училищните изяви до голяма кръгла нула. То сега на една родителска среща като хората не можеш да отидеш, какво остава за нещо по-вълнуващо. За песни и танци на народите да не говорим, а за така любимите ми кулинарни изкушения и дума не може да става.

Но най-лошото е, че децата не успяха да се опознаят.

Лишиха ги не само от извънкласните им занимания, но и от най-съкровеното им право — това на общуване, и то на възраст, в която приятелството е всичко. Стигна се до там, че за да си ходят на гости по домовете, първо трябваше да си правят тестове. Сякаш не им стигаха тези в училище, два пъти седмично.

Както и да е, не искам да предъвквам тази тема. Тя е болезнено позната на всички. Отварям я изобщо, защото страдам за тези, чието детство рязко и безкомпромисно им бе отнето. Тепърва ще се борим с насадените им страхове. Боли ме сърцето.

А сега рязко ще завия и ще се върна към началото в гимназията.

Предварително децата не знаят в кой клас ще са или кои ще са класните им ръководители, които винаги са по двама. Отново ми идва да направя аналогия с Хари Потър, вероятно не само защото средата го предполага, а и заради начина, по който беше извършена церемонията по разпределянето. Само говореща шапка дето не им сложиха. Нейната роля изиграха двамата преподаватели, привиквайки поименно децата отпред. Всеки заек получи цвете от бъдещ абитуриент.

След това родителите бяхме помолени да напуснем, а петокласниците бяха отведени в новата им класна стая. Направиха им обща снимка за спомен в дъжда и с това официално беше даден старт на учебната година.

Отново това беше последното по-специално откриване, което получиха. Следващите години училището започна без излишно разточителство на думи и дела, по същество.

Минаваха директно на въпроса — какво ще учим днес? — който е нещо като какво ще ядем, но без вълнението от предусещането за пълен стомах.

В духа на класическите средни училища, каквито в своята същност са гимназиите, се набляга на езиците — главно латински, английски, френски и старогръцки, рядко испански. Започва се с един, в седми клас се добавя втори, а в девети трети. Профилирането става в десети клас. Първите две години се водят подготвителни и от успеха зависи преминаването в седми клас.

Между осми и десети клас децата могат да се възползват от програмите за обмен на ученици и да изкарат от 3 до 6 месеца, учейки език в друга държава. Образованието приключва с Abitur, или, казано по нашенски, зрелостен изпит по изучаваните предмети.

И в този по-горен курс нямат бележници, само срочни оценки, формирани от редица показатели като участие в час, контролни, тестове, справяне със зададените проекти, умения за работа в екип, вписване в средата и т.н.

Сещам се как веднъж госпожата по английски дръпнала дъщеря ни настрани в междучасието, за да й каже, че така не се прави.

Причината — изписано на лицето й разочарование, че на контролното има двойка, а не очакваната единица.

— Ти си като дъщеря ми. И тя като теб само учи и иска всичко да е перфектно — заявила й госпожата. — Не може така.

Друга учителка пък им обявила, че по нейно време било нормално да получават тройки и четворки. За нея това били истинските оценки. Сега твърде често имали единици и тези амбиции не само че не ги разбирала, но не и били нещо хубаво. Същата дама казала на дъщеря ни, че много учела и било крайно време да спре, защото и без това всичко знаела, нямало нужда да се напъва.

Донякъде ги разбирам. И те са опрели до изконното: БЕЗ СТРЕС! смятайки, че желанието да си перфектен е пагубно за психиката. Защо тогава не махнат оценяването изцяло?

Съвсем в духа на класиката, музиката и спортът тук са на пиедестал.

„Здрав дух в здраво тяло!“

Този лозунг от все по-отдалечаващото ни се близко минало действа с пълна сила. Физическо имат три часа седмично и определено не заместват часовете с т.нар. тихи занимания. Нормативите действат с пълна сила и покриването им не е лесно. Понякога си мисля, че държат на спорта повече, отколкото на математиката и немският.

И културата като цяло за мое огромно задоволство не е избутана в ъгъла, а е напълно равнопоставена на всички останали предмети. В известен смисъл дори държи по-предни позиции. Например в пети клас, театърът беше част от учебната програма. И децата обожаваха този час.

Тук могат да си позволят волности по отношение на програмата, каквито при нас са немислими. Не само избират какво, как и откъде да преподават, но и с лека ръка местят предмети из годините. Да не говорим за свободата, на която се радват преподавателите по отношение на присъствието. Не е прецедент учител да отсъства седмица, две, дори месец. Понякога му намират заместник, но по-често не. Наскоро се оказа, че липсват всичките им преподаватели за деня. Трябваше да са трима. И за да не ги разпуснат съвсем, успяха да спасят положението, намирайки им цели двама заместници за един от предметите. Така от планираните шест часа все пак изкараха някак си два, колкото да не е без хич.

За сметка на това децата не могат да отсъстват от училище, особено преди празник. Решите ли да пътувате ден преди ваканцията — забравете да ви пуснат. Писали сме молби до директори, срещали сме се: не и не. Разписаха ни само веднъж, и то с предупреждението, че с това сме изчерпали лимита и повече изобщо да не опитваме. Същевременно, ако детето е болно, в рамките на седмица не се изисква извинителна бележка. Но по-добре да не симулирате и да пътувате. Хванат ли ви, рискувате да отнесете солена глоба.

И гимназиите имат занималня. И тук тези, които я посещават, имат избор какво да правят, докато стане време да се прибират — да учат или да играят. Но тъй като домашните не са много, нито пък има уроци за запаметяване, често има време за всичко. И когато казвам игра, имам предвид истинска такава — в двора или в стаята, няма значение. Важното е да се щурее. В седми клас дъщеря ни все още играеше със съучениците си на различни игри в междучасието. Вероятно това е една от причините:

Децата тук са деца по-дълго, отколкото в България.