Боряна Тодорова
За живота в Германия. Без стрес (11)

10
За хер Д., който никога не се кара

Докато живеехме в България, се бунтувах срещу нашата образователна система. Смятам, че товарят децата излишно. Съдбата ми предостави възможност да видя и другата страна на монетата — как забавлението върви ръка за ръка с учението.

От изказвания на други българи, живеещи тук, бях останала с впечатлението, че така ще е само до пети клас. После започвал истинският зор, твърдяха те.

Е, да, раниците им станаха безумно тежки, както на съучениците им в нашата родина. И ако питате дъщеря ми, която за нищо на света не би признала, че някъде е по-трудно от тук, натоварването е огромно. Но тя пък не е посещавала българско училище и никак не й допада омаловажаването на труда й, а и не бива.

Същевременно „работният“ й ден рядко продължава след 18,00 часа. От там нататък почти нищо на света не може да я накара да се лиши от законно полагащата й се по нейните правила почивка, разбирайте таблет.

За сметка на това неведнъж съм чувала оплаквания от приятели в България как децата им пишат и учат до посред нощите. И не могат да сварват. И все има още и още, и още какво да се свърши.

В сравнение с тях тя може би е изостанала с учението. Вярно, не знае колко вида облаци съществуват или каква е почвата в Африка, но е здрава и ходи с удоволствие на училище, доколкото това изобщо е възможно. На този етап за мен това е достатъчно.

Освен това пестим време и пари от частни уроци, което й дава възможност да се занимава с неща, които са й интересни. Остава й време за себе си, както го нарича тя, вече не колкото преди, но все още достатъчно.

Не искам да кажа, че не учат, не пишат домашни, проекти или там каквото трябва, само че имат време и за по-вълнуващи неща.

Тук уикендът е неприкосновен, светая светих, време за почивка и семейни занимания. Така е поне докъм седми-осми клас.

В родната ни Варна тя ходеше на хип-хоп. Затова решихме, че няма да е лошо и тук да продължи със същото занимание. За наш късмет открихме школа недалеч от дома ни, която имаше застъпени и този тип танци в програмата си. Но каква беше изненадата ми, когато открих, че залата прилича на квартална дискотека от соцвреме, със сепарета и игриво премигващо в цветовете на дъгата осветление. А и подборът на музиката беше горе-долу оттогава.

За капак треньорката — младо момиче, водеше танците обута с цвички. Веднага ми стана ясно, че няма да се получи, но дадохме шанс. Купонът продължаваше 40 минути с 2 прекъсвания от по 5 минути, за да не се изморят децата, които само тичаха напред-назад по дансинга и се гъделичкаха.

След около месец и неслучването на нещо съществено помолихме да я прехвърлят в голямата група, но там 7-годишното ни съкровище стигаше до кръста на какичките в нея. Беше забавно, но тя заяви, че това я потиска и така скоропостижно сложихме край на танцувалната й кариера, поне на немска територия.

След няколко челни срещи с момичешката агресия по училищата моя милост реши да събуем маратонките и да заменим клиновете с кимоно.

Време беше за Шотокан карате До.

Записахме я не за да се научи да се бие, а за да знае как да се защитава. Така попаднахме на хер Д., пенсиониран полицай към средата на 70-те си зими.

Този човек заслужава място в настоящия текст, защото нито за миг не се отказа от детето, което е скарано със спорта по рождение. Не се измори, тренировка след тренировка, година след година, да й обяснява едни и същи неща, да й показва как да изпълнява катите и да я „моли“ да бъде рязка.

— Не танцувай! — беше най-честата му реплика, която така и остана без последствия. Детето толкова може.

Но хер Д. не се кара.

Той обяснява, той показва.

И най-важното — не дели хлапетата на можещи и не можещи.

Вниманието му е еднакво към всички.

Затова тя обича каратето. Не пропускаше тренировка и отиваше с желание до момента, в който светът не хлопна кепенците и не заключи децата ни по домовете им.

Преди това резултатите не закъсняха. Достигна до зелен колан, има и две купи. И ако не беше пандемията, и до ден днешен щеше да продължава да се развива в тази насока. Защото нима това не е най-важното във всичко, което правим — да се забавляваме и то да ни прави щастливи?

Липсата на свръхамбициозност що се отнася до извънкласните занимания на децата е сред нещата, които адмирирам. Отношението към тези, които не могат, е такова, каквото е и към тези, на които им идва отвътре. Водещо е желанието и всеки се развива дотам, докъдето му стигат силите, без това да го нарежда на по-ниско стъпало в очите на другите, нито пък в собствените му. Дали така се постигат велики спортни, а и не само, успехи, не знам! Склонна съм да мисля, че да.

Свръхамбициите изтощават и често водят до омраза към това, което се иска от нас да правим.

Бях се нагледала във Варна на подскачащи, знаещи, можещи и нетърпящи възражение родители, прехвърлящи собствените си неосъществени стремежи върху плещите на нещастните си хлапета. Товар, който не всеки може да носи, особено в ранна възраст.

Тук обаче, в Германия, срещам точно обратната тенденция — родители, щадящи децата си. И това ми харесва.

Разбира се, не всички са такива. То няма и как да бъде другояче, но усещанията ми са, че това е преобладаващата практика. Така беше на шаха, а впоследствие и на фехтовката. Никой не вика, никой не се пени, не плюе по тези преди него, как, видиш ли, нищо не разбират и на нищо правилно не са те научили. При нас всеки знае най-добре, единствено и само той прави нещата по верния начин, останалите са некадърници. Изключенията, за които се сещам, са все млади хора, учили или живели в чужбина.

В това отношение България не ми липсва. Е, за сметка на други, но няма как да имам всичко, дори и да знаех какво точно е това всичко. Но за мен да не знаеш какво искаш, не е страшно. Другото би било така скучно.