Себастиан Фицек
Терапията (50)

Четирийсет и девета глава

— Сега знаете ли със сигурност?

Щом чу познатия глас, Виктор се стресна до смърт и изпусна листовете, които държеше в ръце. Ужасът го сграбчи като змия и заплаши да го удуши. Като не можа да намери пистолета под разпръснатите хартии по бюрото, той се обърна — напълно беззащитен. За разлика от Ана. Тя се бе въоръжила с дълъг касапски нож и стискаше дръжката му с такава сила, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели. Въпреки заплашителния си вид беше красива като първия ден. Очевидно се чувстваше по-добре. Косите й бяха грижливо фризирани, черният костюм подчертаваше привлекателната фигура и по него не личеше нито една гънка. Даже лачените обувки бяха излъскани до блясък.

Не ме търсете. Аз ще ВИ намеря.

— Слушайте…

Виктор реши да побегне към вратата, без да обръща внимание на заплахата от ножа.

— Ана, аз мога да ви помогна!

Тази жена не е шизофреничка. Само се прави на такава.

— Вие искате да ми помогнете? Вие? След като объркахте живота на цялото си семейство? Убихте детето си, отблъснахте жена си. Животът ви отиде по дяволите.

— Какво общо имате с жена ми?

— Тя е най-добрата ми приятелка. Живеем заедно.

Виктор си пожела да види блясък на лудост в очите й, но красивото лице направи грубите думи още по-страшни.

— Как е истинското ви име? — попита той, търсейки някакво чувство в чертите на лицето й.

— Знаете името ми, Виктор. Казвам се Ана. Ана Шпигел.

— Окей, Ана. Знам, че това не е вярно. Говорих по телефона с парк-клиниката в Далем.

Ана се усмихна цинично.

— О, обадили сте се? От любопитство ли?

— Да, и оттам ми казаха, че никога не са имали пациентка с такова име. Затова пък някаква студентка. Тя е мъртва.

— Забележителна случайност, не сте ли съгласен? Как е била убита?

Ана държеше касапския нож под ъгъл и отразяващата се в него светлина на настолната лампа за миг заслепи Виктор.

— Нямам представа — излъга той. — Но ви моля да бъдете разумна.

Докато говореше, Виктор размисляше трескаво. Не беше приготвил стратегия за тази ситуация. В Берлин на бюрото му беше инсталирана аларма — за случаи, много по-безобидни от сегашния. Тъкмо това е причината, поради която никога не приемах пациенти извън кабинета си — помисли си той. Трябваше веднага да измисли нещо.

— Е, добре, Ана. Вие ми казахте, че всички лица, измислени от вас, стават реални.

— Да, докторе. Добре сте ме чули.

Трябва да я накарам да говори. Докато Халберщет се върне. Докато се случи нещо. Все едно какво.

Виктор реши да се преструва, че е повярвал в историята за шизофренията й.

— Обяснението за това е много просто. Когато ми казахте, че отново ви се е случило, имахте предвид, че в живота ви отново е влязло лице, създадено от самата вас, прав ли съм?

Краткото й кимване бе изтълкувано от Виктор като съгласие.

— Това се е случило, защото сте преписали интервюто ми.

— О, не! — Ана енергично поклати глава.

— Преписали сте отговорите ми и сте ме създали. Но това е естествено, защото аз съществувам в действителност. Разбирате ли?

— Не. Не е така.

— Ана, моля ви. Този път наистина е съвсем просто: аз съществувам. Не съм изскочил от мислите ви, не съм фиктивна фигура от книгите ви. Онова, над което сте работили през последните дни, се отнася до мен. То не засяга вас! Аз съм го написал.

— Това са глупости! — изкрещя изведнъж Ана и размаха касапския нож. Виктор трябваше да се отдръпне няколко крачки назад и се удари в бюрото под прозореца. — Нима не разбирате какво става тук? Не виждате ли знаците? — Очите й засвяткаха диво и заплашително.

— Какво имате предвид? За какви знаци говорите?

— О, вие сте професионалист. Смятате се за най-добрия психиатър. Смятате се за извънредно хитър. Нали така? Въобразявате си, че съм ви окрала, че съм проникнала с взлом в къщата ви, че съм говорила по телефона с жена ви. Убеден сте, че имам нещо общо с изчезването на дъщеря ви, нали? Още ли не сте разбрали, за бога? По дяволите, наистина не сте!

Последните изречения бяха произнесени учудващо спокойно. Твърдостта и гневът изчезнаха от лицето й и тя отново заприлича на красивата млада жена в старомоден официален костюм, с която се беше запознал преди няколко дни.

— Е, добре — продължи тя и дори му се усмихна. — Както стана ясно, двамата с вас нямаме друг избор и трябва да направим още една крачка.

— Какво имате предвид?

Виктор усети как гърлото му се стегна от необуздан страх. Не му достигаше въздух.

Последната крачка?

— Елате при мен и погледнете навън!

Ана посочи с ножа прозореца към улицата. Виктор изпълни нареждането.

— Какво виждате?

— Кола. Волво.

Виктор изричаше думите колебливо. Първо, на острова не бяха разрешени частни коли и второ, колата отвън беше точно като онази, която бе оставил на паркинга в Силт.

— Хайде, тръгвай! — Ана беше вече на вратата.

— Къде отиваме?

— Ще направим малка разходка. Шофьорът ни чака.

Виктор се вгледа по-внимателно и видя, че някой наистина седеше зад волана. Моторът работеше.

— Какво ще стане, ако откажа да дойда? — попита твърдо той и я погледна право в очите.

Без да изрече и дума, Ана извади от джоба на палтото си пистолета, който до преди минути беше на бюрото на Халберщет.

Виктор се примири със съдбата си и бавно се запъти към входната врата.