Себастиан Фицек
Терапията (9)

Осма глава

Той го знаеше, преди тя да остави слушалката. Гласът й я издаде. Звучеше така, сякаш лично бе уредила бурята само за да продължи да го отклонява от работата му и очакваното от нея преодоляване на миналото. Освен това остави у него впечатлението, че има да му разкаже нещо. Нещо толкова важно, че бе приела доброволно несгодите и разходите на пътуването от Берлин. Незнайно по каква причина, не бе пожелала да му сподели още вчера. Виктор не знаеше за какво се отнася, но беше сигурен, че тя няма да напусне острова, преди да се е отървала от историята си. Затова настояваше да дойде при него. По тази причина той взе душ и се преоблече. В банята разтвори два аспирина в чаша вода и ги глътна на гладен стомах. Усещаше натиск върху очите — абсолютно сигурен знак за наближаващо главоболие. Може би дори за повишена температура. Обикновено при подобни предупредителни сигнали на тялото си Виктор бързаше да вземе два катадолона. Но те щяха да го направят сънлив, а нещо дълбоко в него го съветваше да застане срещу неканената си гостенка с ясна глава. Когато в ранния следобед Синдбад изръмжа предупредително и се затътри към входната врата, господарят му се чувстваше грипав, но поне не уморен.

— Излязох да се разходя и видях, че в дневната ви свети — заговори с усмивка тя, след като той й отвори.

Виктор смръщи чело. Излязла да се разходи? Даже собствениците на кучета не смееха да правят дълги разходки при такова време. Все още не валеше много силно, но и ситният дъждец беше дяволски неприятен. Ана и днес беше облечена във финия вълнен костюм и носеше обувки с високи токове — абсолютно неподходящо облекло за дъжд. От селото до къщата на брега имаше поне петнайсет минути път, и то по лошо укрепена алея, цялата в локви. Въпреки това по елегантните й летни обувки не се виждаше нито капчица кал. Косата й също беше суха, макар че не носеше нито чадър, нито шапка.

— Вероятно идвам ненавреме?

Виктор се усети, че само я зяпа слисано, без да говори.

— Да. Искам да кажа, аз… — Той се запъна. — Извинете, моля, малко съм объркан. Вероятно съм настинал.

Онова, което ми разказа за теб Халберщет, не ти отваря вратата на дома ми.

— О! — Усмивката изчезна от лицето на Ана. — Съжалявам.

Над морето блесна светкавица и за момент показа каква беше обстановката около къщата. Почти веднага след нея затътна гръмотевица. Бурята наближаваше. Виктор изпита гняв. В такова време не би могъл да отпрати и най-неприятния гост. От учтивост трябваше да изтърпи Ана — поне докато отмине първият силен дъжд.

— Е, щом сте си направили труда да дойдете чак тук, може да пием заедно чай — предложи неохотно той.

Ана прие, без да се колебае. Усмивката се върна на лицето й и Виктор дори повярва, че е открил в изражението й нещо като триумф. Като малко дете в супермаркета, което след дълго мрънкане е накарало майка си да му купи нещо сладко.

Тя го последва в стаята с камината и двамата заеха отново местата си от предишния ден. Тя с кръстосани крака на диванчето, той с гръб към прозореца пред писалището си.

— Моля, обслужете се.

Виктор вдигна собствената си чаша и посочи с глава към перваза на камината, където стоеше каната с чай.

— По-късно може би. Благодаря.

Гърлото го болеше по-силно отпреди и той отпи голяма глътка. С всяка чаша чаят ставаше по-горчив.

— Добре ли сте?

Същият въпрос като вчера. Тази жена проникваше в главата му с такава лекота, че Виктор се ядоса. Кой беше тук лекарят?

— Благодаря. Чувствам се отлично.

— Защо през цялото време, откакто съм дошла, гледате така мрачно, господин докторе? Да не ми се сърдите? Моля, повярвайте, тази сутрин наистина щях да взема корабчето за сушата, но за съжаление времето ми попречи.

— Казаха ли ви кога смятат да потеглят отново?

— Не. Разбрах само, че ще е най-рано след два дни. С малко повечко късмет може и след двайсет и четири часа.

А при липса на късмет след една седмица. Виктор си припомни една буря, когато с баща му останаха затворени в къщата пет дни.

— Не би било зле да използваме времето за още един терапевтичен разговор — предложи направо тя и на лицето й отново изгря обичайната мека усмивка.

Тази жена иска да се освободи от нещо, помисли си Виктор.

— Заблуждавате се, ако смятате, че вчера сме водили терапевтичен разговор. Това беше просто беседа. Вие не сте моя пациентка. Даже бурята навън не е в състояние да промени този факт.

— Много добре. Тогава хайде да продължим вчерашния си разговор. Мисля, че ми се отрази много добре.

Да, иска да се освободи от нещо. И няма да ме остави на мира, докато не си каже всичко.

Виктор издържа дълго на погледа й и най-сетне, като разбра, че тя няма да отстъпи, кимна.

— Е, добре…

… да завършим с онова, което започнахме вчера — допълни мислено, докато Ана доволно се облегна на дивана.

Тогава тя му разказа най-страшната история, която някога беше чувал.