Себастиан Фицек
Терапията (7)

Шеста глава

Ана тъкмо си беше отишла, когато отново го стресна силно чукане на входната врата. Този път беше Халберщет, кметът на острова.

— Благодаря ви, че сте се погрижили за генератора — поздрави го Виктор и стисна ръката му. — Когато пристигнах, беше приятно топло.

— Радвам се, господин докторе — отговори кратко Халберщет и издърпа ръката си забележително бързо.

— Какво има? Какво ви накара да изминете този дълъг път в това неспокойно време? Мислех, че пощата ще пристигне едва вдругиден.

— Да, прав сте. — Халберщет стискаше в лявата си ръка парче дърво, донесено от морето, с което почистваше пясъка от подметките на черните си гумени ботуши. — Не съм дошъл за това.

— Не е толкова важно. — Ларенц посочи към вратата. — Желаете ли да влезете? Мисля, че скоро ще завали.

— Не, благодаря, няма да ви отнема много време. Имам само един въпрос.

— Да?

— Тази жена, която допреди малко беше у вас… коя е?

Виктор се учуди на прямотата му. Халберщет беше винаги учтив и сдържан и уважаваше личната сфера на островните жители.

— Не че ме засяга. Но на ваше място бих бил по-предпазлив. — Халберщет спря за малко, за да изплюе емфието в устата си над парапета на верандата върху пясъчната алея. — Дяволски предпазлив!

Виктор присви очи, сякаш слънцето грееше право в лицето му, и измери кмета с изпитателен поглед. Нито тонът, нито съдържанието на думите му харесаха.

— Мога ли да попитам за какво намеквате?

— Абсолютно нищо не намеквам. Казвам го съвсем открито. Тази жена не е чиста. Нещо с нея не е наред.

Виктор беше добре запознат с подозрителността на здравите хора към психично болните, но се учуди на бързината, с която Халберщет бе установил, че Ана не е здрава.

Аз също не съм здрав. Вече не.

— Не се притеснявайте за дамата… — започна уверено той.

— Изобщо не се притеснявам за нея. Страх ме е да не се случи нещо с вас.

С един удар всичко свърши. Кратката пауза, предизвикана от нахлуването на Ана и ужасяващата й история, приключи. Йози. Милиони различни импулси събуждаха в мозъка на Виктор спомени за дъщеря му. Абсолютно несъзнателно. И един от тях беше заплашителният глас на кмета.

— Какво по-точно имате предвид?

— Каквото ви казвам. Според мен вие сте в опасност. Живея на острова от четирийсет и две години и през това време съм видял да идват и да си отиват много хора. Някои бяха добре дошли. Добри хора, за които си пожелавах да останат по-дълго. Като вас, докторе. А за други знаех от първия миг, че ще ми създадат ядове. Не мога да го обясня. Сигурно имам нещо като шесто чувство. Във всеки случай, щом видях онази жена в селото, веднага ми стана ясно, че не е читава.

— Обяснете по-подробно. Какво ви е казала, че да ви разтревожи до такава степен?

— Нищо не ми е казала. Изобщо не сме разговаряли. Видях я отдалече и тръгнах след нея. Изчаках я да си иде и дойдох при вас.

Странно, помисли си Виктор, преди малко Ана ми разказа нещо съвсем друго. Но защо й е било да ме лъже, че е разговаряла с Халберщет?

— А пък Хинек ми каза, че преди два часа влязла в магазина му и се държала дяволски странно.

— Какво значи странно? — попита Виктор.

— Питала за оръжие.

— Какво казахте?

— Да, правилно ме чухте. Първо поискала харпун или ракетен пистолет. Накрая купила касапски нож и десетина метра рибарска корда. Не мога да не се запитам — що за жена е това?

— Нямам представа — отвърна с отсъстващ вид Виктор. Наистина не знаеше. Тази жена беше психически болна и се намираше на тих и спокоен остров. За какво й беше оръжие?

— Е, казах ви, каквото трябваше. — Халберщет нахлупи качулката на мушамата си. — Трябва да вървя. Извинете, че ви попречих.

— Няма нищо.

Кметът слезе с тежка стъпка от верандата и на малката портичка се обърна още веднъж към Ларенц.

— Още нещо, докторе. През цялото време исках да ви го кажа. Много съжалявам.

Виктор кимна безмълвно. След четири години вече никой не обясняваше защо му изразява съчувствие. Беше ясно кого има предвид Халберщет.

— Надявам се, че престоят тук ще ви се отрази добре. Затова дойдох.

— Какво искате да кажете?

— Зарадвах се, като разбрах, че пристигате. Видях как слязохте на сушата. Надявам се да ви дойдат други мисли. Да се поправите и външно. Но…

— Какво но?

— Сега сте по-блед, отколкото преди седмица. Има ли причина?

Да. Един кошмар. И той се нарича „Моят живот“. А твоите предупреждения не ми помагат с нищо, помисли си Виктор. Ала вместо да изрече мислите си гласно, той поклати успокояващо глава и предизвика поредното замайване.

Халберщет затвори градинската портичка отвън и го погледна строго.

— Все едно. Може да съм се излъгал. Сигурно не е чак толкова лошо. Но въпреки това: ако тази жена дойде пак, спомнете си какво ви казах.

Виктор кимна безмълвно.

— Говоря сериозно, докторе. През следващите дни се грижете малко повече за себе си. Имам лошо предчувствие.

— Ще внимавам. Благодаря ви.

Виктор заключи входната врата и проследи с поглед Халберщет през малкото прозорче, докато кметът изчезна зад завоя.

Какво става тук? — запита се той. — Какво означава всичко това?

Щяха да минат още цели четири дни, докато научи отговора. За съжаление тогава щеше да бъде много късно.