Себастиан Фицек
Терапията (60)

Петдесет и девета глава

Професор Малциус се покашля и повторно посегна към чашата с вода. После заговори отново с монотонната напевност, запазена специално за неговите лекари, пациенти и студенти.

— Благодарение на шизофренията Ларенц си е създал възможността да намира убежище в измислени светове. В началото само временно. След време постоянно. Шизофреничните пристъпи му позволяват да пренебрегне всичко лошо, което е сторил на Йози. Според мен тези пристъпи са най-вече рефлекс на самозащита. Те му помагат да забрави, че трови дъщеря си, като я лекува с медикаментите, към които е алергична. Не само пред всички други, но и пред себе си Ларенц изглежда като грижовен баща, който дори се отказва от професията си, за да се посвети изцяло на детето си. И продължава енергично да търси причината за страданията и. Води я на всички възможни лекари, но си спестява отдавна станалото належащо посещение при алерголог. Колкото повече напредва болестта му, толкова по-страшни стават шизофреничните му видения. Връзката със съпругата Изабел се влошава и тогава го обзема натрапчивата мисъл, че тя има нещо общо с болестните симптоми на Йозефине. В лудостта си Ларенц стига дотам, че подозира Изабел в намерение да убие дъщеря им, макар извършителят да е самият той.

— Ако онова, което ни разказвате, е вярно, тогава доктор Ларенц е бил в състояние на невменяемост.

Този път се бе обадил доктор Фрайман. Едър, тромав двуметров мъж, облечен в син двуреден блейзър с крещящи копчета. Над сивия фланелен панталон се издуваше коремче, на колана висеше златна верижка на джобен часовник.

Малциус му отговори с поучителен глас, сякаш имаше пред себе си лошо възпитано, шумно дете:

— Мога да ви опиша само фактите, господа. А положението е такова — според досегашните ни знания. Вие сами ще стигнете до юридическите заключения. Да, аз споделям мнението ви: Виктор Ларенц определено не е бил на себе си. И при всички случаи не е действал по план. Никога не е помислил да убие дъщеря си. Искал е само да я направи зависима от себе си. Затова и в крайна сметка Йозефине не е починала от отрова. Ларенц е задушил собственото си дете по невнимание.

Професор Малциус натисна копчето на дистанционното и на стената се появи следващият диапозитив. Вилата на семейството в Шваненвердер на Ванзее.

— Това е — или по-скоро беше — семейното имение.

Фрайман и Ланен отново кимнаха нетърпеливо.

— По време на най-тежкия си шизофреничен пристъп доктор Ларенц получава смъртоносно видение. Въобразява си, че се намира на Паркум, малък остров в Северно море. В действителност през това време се е намирал в градината на семейната вила и си е играел с Йози. Пристъпът дошъл изведнъж. Започнал да чува гласове и видял съпругата си Изабел, която по това време била още в града, на работа. Както вече казах, междувременно е бил обзет от натрапчивата идея, че Изабел е заплаха за Йозефине. Повярвал, че тя иска да стори нещо на момичето, затова грабнал Йози и я скрил в къщичката за лодки до самата вода.

Диапозитивът се смени. Новият мотив беше красива дървена къщичка на брега на Ванзее.

— Наредил на Йозефине да не говори и да не мърда, за да не може Изабел да ги намери. Когато детето не се подчинило и се развикало, той натиснал главичката му под водата между лодките и я държал така, докато момичето се задушило.

Двамата адвокати си зашепнаха и Малциус чу отделни късчета от разговора им като „по параграфи двайсет и шейсет и три от наказателния кодекс“ и „временно настаняване“.

— Ако позволите, ще привлека вниманието ви върху още една важна точка — прекъсна шепота им Малциус. — Аз не съм юрист, но вие ми казахте, че съдът ще разследва дали случилото се е убийство, или злополука.

— Между другото да.

— Е, както вече казах, факт е, че Ларенц никога не е искал да убие дъщеря си. Защото я е обичал повече от всичко на света. Когато осъзнал какво е извършил в къщичката за лодки, получил поредната шизофренична халюцинация. И веднага пожелал да върне времето назад. Да изличи болестта на Йозефине. Болките. И преди всичко смъртта й. Мозъкът му моментално съживил момичето. Взел дъщеря си — във въображението си, разбира се — и отишъл на алерголог на „Уландщрасе“, за да я прегледат. Онзи ден кабинетът бил препълнен. Никой не забелязал, че бащата е дошъл без дъщеря си. При регистрацията не се учудили, че няма записан час, защото новата сестра, която все още се обучавала, често правела грешки. Доктор Гролке, а по-късно и полицията не се усъмнили нито за миг, че момичето е било отвлечено от чакалнята, докато бащата е бил в тоалетната. Виктор Ларенц колабирал още в кабинета на доктор Гролке и бе доведен при нас. До преди месец го лекувахме безуспешно. Отдадохме състоянието му на ужасната загуба на единствената му дъщеря, но не можахме да си обясним защо лечението с традиционните психофармацевтични средства не подобри състоянието му. В действителност стана точно обратното: състоянието му се влошаваше от ден на ден, от месец на месец. Понеже не знаехме, че самият той е отговорен за изчезването на Йозефине, подходихме напълно погрешно към случая — признавам го с готовност. Отначало го лекувахме заради тежките депресии. Състоянието му непрекъснато се влошаваше. Накрая стана неконтактен и изпадна в кататонично вцепенение. Сега вече знаем, че е намерил убежище в свой фиктивен, въображаем свят и е заживял на остров Паркум. Настанил се във вилата си там с кучето Синдбад, общувал с кмета на име Халберщет, с рибар на име Бург, пишел отговорите на интервю за голямо списание. Всичко това е ставало само в главата му. Няма нищо реално.

— Но ако наистина е толкова тежко болен… — обади се Фрайман и извади часовника си, за да види дали имат достатъчно време — … ако в продължение на четири години е бил неконтактен, защо преди двайсет дни изведнъж се е събудил? Самият вие в предварителния разговор ни казахте, че в момента с него може да се разговаря напълно разумно. Как се стигна дотук?

— Много добър въпрос — призна Малциус. — Моля ви, разгледайте набързо тези снимки. — Той сложи нова касетка в проектора. — Тук виждате протичането на болестта му. От първия ден в клиниката, когато се взираше безумно в камерата, до пълното рухване, когато престана да чува и вижда и лежеше апатично в стаята си. По-точно, вегетираше.

Диапозитивите се сменяха бързо.

— Дори за човек, който няма понятие от медицина, е ясно видимо: всичко, което правехме за него през годините — медикаменти, сеанси — само влошаваше състоянието му. Личността му се разграждаше, не настъпи дори най-малко подобрение. Докато накрая един млад лекар се появи пред мен с дръзка идея. Говоря за доктор Мартин Рот. Приехме предложението му и спряхме всички медикаменти. Буквално от днес за утре.

— И когато престана да получава инжекциите си… — извика развълнувано Ланен.

— Когато престанахме да го тъпчем с медикаменти, се активизираха… как да кажа… самолечителните му сили. Той сам си създаде в халюцинациите си нещо като терапевт: Ана Шпигел.

Ланен изсвири тихо през зъби и Фрайман го прониза с укорителен поглед. Очевидно между двамата видни юристи имаше нещо като йерархия.

— Отначало доктор Ларенц я възприемаше като пациентка, дошла да се лекува при него. В действителност беше точно обратното. Той беше пациентът, а Ана Шпигел — неговият терапевт. Тя го изправи в най-истинския смисъл на думата пред огледалния му образ и му показа какво е направил: убил е собствената си дъщеря. Така доктор Ларенц стана първият пациент с шизофрения, излекувал се с помощта на собствените си видения.

Включиха се светлините и двамата адвокати с благодарност разбраха, че съвещанието най-сетне е свършило. Още преди час трябваше да са отишли при клиента си и биха предпочели писмен брифинг с професор Малциус. Въпреки това монотонният доклад на ръководителя на клиниката съдържаше важни новости, върху които можеха да изградят убедителна защитна стратегия.

— Мога ли да ви помогна с още нещо? — осведоми се професор Малциус, докато отключваше вратата на залата, за да изведе посетителите.

— Да, със сигурност — отговори Фрайман, а Ланен кимна в знак на съгласие.

— Докладът ви беше изключително важен за нас. Обаче…

— Да? — Малциус вдигна вежди. Очевидно не беше очаквал нищо друго, освен възторжени похвали.

— Всичко, което ни разказахте, почива върху разказите на Виктор Ларенц, прав ли съм? Вие ни предадохте онова, което сте научили от него след така нареченото му възстановяване.

Малциус кимна.

— Малко или повече. Засега пациентът не е особено разговорлив. Бих казал, че съставихме историята от множество разпръснати късчета и намеци.

Още в предварителния разговор по телефона професорът бе казал на двамата адвокати, че през последните дни пациентът все повече се затваря в себе си. Не искал да говори с никого, освен с доктор Рот, затова лекарите не били съвсем наясно какви събития се разиграват във въображението му.

— Ако обаче доктор Ларенц е болен лъжец, както се изразихте самият вие, пациент със синдрома на Мюнхаузен, как можем да сме сигурни, че тази история не е поредната измислена приказка?

Малциус погледна часовника на ръката си, после го сравни с големия дигитален часовник, който висеше на стената. Когато се увери, че адвокатите са проумели какво е мнението му за подобни крадящи времето въпроси, отговори кратко и сухо:

— При сегашното състояние на нещата няма нищо сигурно и това е естествено. Никога не сме сто процента сигурни. Но според мен е твърде невероятно един пациент със синдрома на Мюнхаузен да симулира в продължение на цели четири години шизофренични пристъпи, за да направи една лъжа достоверна. Ако нямате повече въпроси, бих желал…

— Не! — прекъсна го почти грубо Фрайман. Видният адвокат съвсем леко бе повишил глас, но това беше достатъчно да възпре Малциус да му обърне гръб.

— Какво има още? — попита достойният учен, без да се старае да скрие раздразнението си.

— Един-единствен въпрос.

Малциус събра вежди и премести поглед от Ланен към Фрайман и обратно.

— Какъв въпрос? — попита ледено. — Наистина ли има въпрос, на който не съм дал отговор?

— О, да. И той е най-важният. Това е въпросът, който е причина за днешното ни идване тук.

Фрайман се усмихна едва ли не добродушно.

— Къде е трупът?