Себастиан Фицек
Терапията (56)

Петдесет и пета глава

Виктор усети как очите му се напълниха със сълзи.

Малкото му момиче. Живо погребано във вонящ гроб. Погледна към Ана, вдъхна миризмата на волвото, усети вибрациите на мотора и се почувства пленник на собствения си кошмар.

— Какво стана с нея? Къде е тя?

— Продължавай да четеш!

Вратата се отвори с трясък и този път чух стъпки точно над главата си. Нямах избор. Всеки момент очаквах лицето на Изабел да се появи над горния ръб на резервоара. Вече не бях сигурна, че като ни види тук, долу, няма да щракне запалката. Преди Йози да се издаде окончателно, имах една-единствена възможност. Затиснах устата на малката и я потопих в бензина. И аз потънах заедно с нея.

Мазната течност ни обгърна като мантията на смъртта. Лепкавият филм проникна през дрехите и запуши всички отвори по лицето. Затвори ноздрите и образува тапи върху ушите, които ми попречиха да чувам какво става горе. Вече знаех как се чувстват умиращите морски птици, докато отчаяно се опитват да отстранят от перушината си черната чума, изляла се под формата на нефт от зейналата паст на някой танкер, преди да потъне завинаги в отровеното море.

Потиснах инстинкта за самосъхранение, натиснах главата на Йози надолу и я заслоних с тялото си, макар че дробовете ми крещяха за кислород. Не знаех какво става над мен. Не виждах нищо, не чувах нищо, само усещах как силите ме напускат. Едва когато разбрах, че не издържам повече, вдигнах първо Йози и се показах след нея. Трябваше да го направя даже ако беше прекалено рано и Изабел все още се намираше в бараката. Нямаше да издържа нито секунда повече. Затова рискувах да ни види.

Но се оказа, че не е прекалено рано, а прекалено късно.

Когато отново излязох на повърхността, Йози висеше безжизнено в ръцете ми. Изтрих бензина от устата й, отворих устните й. Раздрусах я и направих опит да я обдишам. Безсмислено. Усещах го. Знаех го.

Днес не мога да кажа какво я уби: дали шокът, страхът или бензинът. Но аз знам, че Йози намери смъртта си не от ръката на Изабел, а от моята.

— Това е лъжа!

Виктор се опита да изкрещи, но от гърлото му излезе само дрезгав шепот.

— Не е лъжа — отговори студено Ана и обърна глава към страничния прозорец на волвото.

Виктор изтри сълзите от лицето си с опакото на ръката и вдигна глава.

— Кажи ми, че не е вярно.

— За съжаление, не мога.

— Това са пълни глупости. Това е някакво безумие. Ти си напълно луда.

— Да, Виктор, това съм аз. Съжалявам.

— Защо ме мъчиш? Защо си измислила тази гадна история? Йози не е мъртва.

— Мъртва е.

Тази жена не е шизофреничка, доктор Ларенц. Извършила е всичко, което разказва. В действителност.

Моторът изрева и Виктор видя през мокрото предно стъкло редица от размазани светлини, които бързо се приближаваха към колата.

— Не се страхувай. Ей сега ще свърши. — Ана посегна към ръката му.

— Коя си ти? — изкрещя Виктор. — Откъде знаеш всичко това?

— Аз съм Ана. Ана Шпигел.

— По дяволите, не! Коя си в действителност? Какво искаш от мен?

Светлините бяха вече съвсем близо и въпреки липсата на чистачки Виктор разбра точно къде се намират. Волвото буквално летеше по каменния кей. Право към черните вълни.

— Кажи ми най-после коя си! — изрева Виктор и въпреки смъртния страх се почувства както някога в училище след сбиване с момчетата. Разплакан, с течащ нос, безкрайно потиснат.

— Аз съм Ана Шпигел. Аз убих Йози.

Светлините бяха само на около двеста метра пред тях. Колата беше изминала най-малко хиляда метра към открито море. В края на кея ги очакваше безкрайността на студеното Северно море.

— КОЯ СИ ТИ?

Гласът на Виктор се пречупи, но бързо заглъхна в бъркотията от рева на мотора, вятъра и бученето на вълните.

— Ана. Аз съм Ана Шпигел. Но защо пилееш последните си минути с второстепенни въпроси? Трябва да прочетеш още една страница.

Виктор поклати глава и изтри капката кръв, капнала от носа му.

— Е, добре — отговори тя. — Тогава ще ти направя последна услуга и ще ти прочета какво съм написала.

Ана взе от ръката му последния лист.

Докато колата немилостиво се носеше към бушуващото море, тя започна да чете.