Себастиан Фицек
Терапията (53)

Петдесет и втора глава

Настанихме се в малка къща на плажа, на около десет минути път пеша от селото и яхтеното пристанище. Йози ми каза, че някога често идвала тук с родителите си. Тук прекарвали отпуските си, докато в събота и неделя предпочитали да ходят в Сакро.

Тъкмо когато се готвех да запаля огън в камината и да сложа вода за чай, Йози улови ръката ми.

— Смятам, че е време да ти дам последния знак, Ана — каза тя и двете отидохме до прозореца на дневната, от който се разкриваше великолепна гледка към брега и морето. — Злото ни преследваше през цялото време — обясни Йози. — Не успяхме да му избягаме. Нито в Берлин, нито в Хамбург, нито дори в Силт. То пристигна с нас на острова.

Отначало не разбрах какво иска да каже. После обаче видях дребна фигура да тича по брега на около петстотин метра от нас. Тя се приближаваше бързо и скоро се уверих, че предположението ми е било правилно.

Злото наистина беше живяло заедно с момичето в Шваненвердер и ни бе последвало чак до острова. Сграбчих Йози и хукнах към предната врата. Нямах никакъв план, но знаех, че ако не скрия малкото момиче, ще се случи нещо страшно. Изскочих навън и се затичах към бараката с генератора, която се намираше само на няколко метра от верандата.

Влязохме вътре и веднага усетих студена миризма на гнило. Неволно я сравних с вонята на застоял тютюн в телефонна кабина. Но все пак беше по-добре, отколкото навън. Затръшнах вратата — точно навреме.

В този момент Изабел беше само на сто метра от къщата.

— Жена ми? — Виктор не посмя да погледне Ана в очите.

— Да.

— Какво е направила?

— Продължавайте да четете. Само така ще разберете връзката.

Моторът на волвото вече бучеше дори по-силно от кръвта в ушите на Виктор. Той не знаеше дали адреналинът във вените му се дължи на готовността на похитителката да прибегне до насилие, или на безумната скорост, с която колата се носеше по подгизналия черен път. Вероятно и на двете. Виктор се учудваше на себе си: не можеше да повярва, че в ситуация на живот и смърт е способен да мисли ясно и дори да чете. За щастие не ми прилошава, когато чета по време на път, помисли си той, но побърза да прогони тази банална мисъл.

И продължи нататък.