Себастиан Фицек
Терапията (51)

Петдесета глава

Вътрешността на волвото миришеше на прясно намазана и излъскана с пчелен восък кожа. Виктор беше погълнат от спомените за собствената си кола и за момент забрави опасността, в която се намираше. Тази кола беше съвсем същата като волвото, с което преди три седмици бе пристигнал в Силт. Купето беше обзаведено по същия начин. Всичко му изглеждаше познато. И макар да беше практически невъзможно, той беше готов да се закълне, че някой е докарал колата му на остров Паркум. Въпреки бушуващата буря.

— За какво е този театър? — попита той. Въпросът беше отправен както към Ана, която бе заела място на задната седалка до него, така и към непознатия шофьор, който се виждаше някак размазано.

— Вече ви казах. Ще направим малка разходка.

Ана плесна с ръце и волвото потегли меко.

Където и да отиваме, не може да е далече — помисли си Виктор. — На острова има само две улици. Най-късно след шест минути ще стигнем до кулата на фара и трябва да обърнем.

— Къде отиваме?

— Много добре знаете, Виктор. Трябва само да съберете едно и едно и ще намерите решението. — Колата увеличи скоростта и макар че дъждът се удряше с невероятна сила в предните стъкла, шофьорът не си направи труда да включи чистачките.

— Ето, прочетете това! — Ана му подаде три листа, гъсто изписани на ръка с химикал. Очевидно бяха произлезли от нейната ръка и Виктор веднага заподозря нещо ужасно.

— Какво е това?

— Последната глава за Шарлоте. Краят. Нали това искахте да прочетете?

Виктор сведе поглед към листовете в ръката й и забеляза, че крайчетата им са леко овъглени. Сякаш Ана бе върнала времето назад, за да извади края на историята от камината в дневната му.

— Четете! — Ана почука с дръжката на пистолета по първия лист и Виктор се подчини.

Бягството

— Защо просто не ми разкажете какво…

— Четете! — прекъсна го гневно тя и Виктор колебливо прочете първите изречения:

Нощта в хотел „Хиат“ беше ужасна. Шарлоте изглеждаше много болна. От носа й непрестанно течеше кръв и трябваше да помолим камериерката за чисти чаршафи и възглавници. Лекарствата свършиха, но Шарлоте ме помоли да не я оставям сама, затова не купих нови. Не рискувах да отида сама до денонощната аптека, а когато тя най-сетне заспа, не посмях да изпратя портиера за парацетамол и пеницилин. Не исках да я събудя. Той щеше да почука на вратата на стаята ни и да изтръгне Шарлоте от неспокойния сън.

Колата пропадна в дълбока дупка, пълна с дъждовна вода, и се разтресе. Виктор вдигна очи. Досега не беше прочел нищо, което да му даде обяснение за абсурдната ситуация, в която се намираше: затворен в собствената си кола с една въоръжена луда, която го принуждаваше да чете ръкописни доказателства за безумните й видения.

Тя не е шизофреничка. Само твърди, че е.

На всичкото отгоре глухонемият шофьор очевидно беше решил да постави рекорд за най-висока скорост на острова. И това посред най-силната буря през последното десетилетие при видимост под четири метра. Междувременно караше толкова бързо, че Виктор не можа да разбере къде се намират. По страничните стъкла течаха мътни потоци дъжд.

— Продължавайте да четете! — заповяда енергично Ана, която веднага бе забелязала, че е отклонил вниманието си. За да подсили заповедта, тя насочи пистолета към главата му.

— Ей, ей, я оставете това! Чета, Ана, чета.

За пореден път Виктор се примири със съдбата си. И за пореден път бе обзет от див ужас.