Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Therapie, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Ваня Пенева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Себастиан Фитцек
Заглавие: Терапията
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК "Унискорп
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: германска
Печатница: „Унискорп“ ООД
Редактор: Велислава Вълканова
Художник: Максим Ячев
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-954-330-155-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20159
История
- —Добавяне
Четвърта глава
Виктор отиде до камината и вдигна старата кана за чай от майсенски порцелан, поставена върху метална скара. Щом видя, че тя го наблюдава внимателно, се стегна и си заповяда да не забравя добрите си маниери.
— Желаете ли чаша чай? Тъкмо бях тръгнал да направя нов.
Жената се усмихна и поклати глава.
— Не, благодаря. Не искам да ми го отпишете от времето.
— Тогава поне си свалете палтото и седнете.
Виктор събра старите вестници от креслото, част от старата кожена гарнитура, която някога баща му бе поставил така, че да има поглед едновременно към огъня в камината и към прозореца, обърнат към морето. Чудесно място да се разположиш удобно с книга в ръка.
Виктор се върна на мястото си зад писалището и впери поглед в красивата непозната, която седна на креслото, без да свали кашмиреното си палто.
За един кратък миг настана мълчание. И двамата чуха как една голяма вълна се разби в брега и веднага след това се оттегли със съскане.
Виктор отново погледна часовника.
— Е, добре, госпожо… как се казвате всъщност?
— Името ми е Ана Шпигел. По професия съм писателка.
— Трябва ли да ви познавам?
— Само ако сте между шест и тринайсет години и обичате да четете детски книжки. Имате ли деца?
— Да. Тоест… — Болката беше кратка и силна. Като отговора му. Видя, че погледът й потърси семейни снимки по перваза на камината, и бързо зададе контравъпрос, за да не се наложи да дава обяснения.
От години не е чела вестници.
— Говорите литературен немски без следа от диалект. Къде сте живели?
— Родена съм в Берлин. Истинска берлинчанка. Ала книгите ми имаха успех предимно в чужбина, най-вече в Япония. Междувременно и там вече не се четат.
— Защо?
— Защото от години не съм написала нито една нова книга.
Виктор изобщо не забеляза как разговорът им премина към типичната игра на въпроси и отговори. Някога по тази схема протичаха повечето срещи с пациентите му.
— Откога не сте публикували нищо ново?
— От около пет години. Последното ми произведение беше книга за пораснали деца. Бях убедена, че ще е най-добрата. Усещах го с всеки ред, който излизаше изпод перото ми. Но така и не можах да напиша повече от две глави.
— Защо?
— Защото здравословното ми състояние се влоши драстично. Съвсем внезапно. И ме взеха в болница.
— По каква причина?
— За съжаление лекарите в парковата клиника и до днес не знаят от какво съм боледувала.
— Били сте в парковата клиника? В Далем? — Виктор я погледна учудено. Не беше очаквал разговорът да вземе такъв обрат. Първо, сега знаеше, че тя е много заможна авторка, защото само богати пациенти можеха да си позволят скъпото пребиваване в парковата клиника. От друга страна, тази жена очевидно имаше сериозни проблеми, защото реномираната частна клиника не приемаше хора с обичайните за висшето общество проблеми от рода на алкохолизъм и зависимост от дрога, а лекуваше само най-тежки психични увреждания. Самият той, преди да рухне, многократно беше викан там като външен експерт и можеше да потвърди високото ниво на заведението. Там работеха някои от най-добрите специалисти в страната и се прилагаха най-модерни лечебни методи. Спокойно можеше да каже, че берлинската частна клиника проправя пътя на другите психиатрични клиники. Но досега не беше срещнал нито един пациент, напуснал клиниката в толкова будно душевно състояние като Ана Шпигел, която седеше насреща му в малката му вила на остров Паркум.
— Колко време прекарахте там?
— Четирийсет и седем месеца.
Сега вече Виктор окончателно загуби ума и дума. Толкова дълго? Тя или лъжеше, та се късаше, или наистина е била сериозно болна. А може би и двете.
— Държаха ме почти четири години затворена в едно помещение и ме тъпчеха с хапчета, от които не знаех нито къде съм, нито коя съм.
— Каква беше диагнозата?
— Вашата специална област, доктор Ларенц. Затова дойдох при вас. Страдам от шизофрения.
Виктор се облегна назад и се вслуша внимателно в гласа й. Наистина беше експерт в областта на шизофренията. Или поне допреди четири години.
— Как се стигна до влизането ви в болницата?
— Обадих се на професор Малциус.
— Сама сте помолили ръководителя на клиниката да ви приеме?
— Да, естествено. Парковата клиника се ползва с много добро име. Не познавах друг лекар, който би могъл да ми помогне. За вас научих само преди няколко дни.
— От кого научихте името ми?
— От един млад лекар в клиниката. Именно той се бе погрижил да ми спрат лекарствата, за да мога отново да мисля ясно. Той беше човекът, който ми каза, че вие сте най-добрият за моя случай.
— Какво ви даваха?
— Всичко възможно. Трускал, флуспи. Най-често флупентиксол.
Класически невролептици. Подходящи за всеки случай на лечение, помисли си Виктор.
— Нищо ли не ви помогна?
— Не. От деня на влизането ми в клиниката симптомите постоянно се влошаваха. Когато най-сетне спряха медикаментите, бяха нужни седмици, за да се изправя на крака. Вероятно за вас това е достатъчно доказателство, че за моя особен случай на шизофрения медикаментозната терапия е противопоказна.
— И какво прави вашата шизофрения толкова особена, госпожо Шпигел?
— Аз съм писателка.
— Да, вече ми казахте.
— Ще се опитам да ви дам убедителен пример. — За първи път Ана не гледаше директно към него, а се взираше в някаква въображаема точка зад гърба му. В някогашния си кабинет на „Фридрихщрасе“ Виктор се бе отказал от кушетката на Фройд и разговаряше с пациентите си лице в лице. Затова често беше наблюдавал този тип поведение. Пациентите избягваха погледа му, защото се намираха под голямо напрежение и се стараеха да опишат с най-голяма точност важно за тях преживяване. Или защото лъжеха.
— Първият ми опит като писателка беше къс разказ. Написах го на тринайсет години за един ученически конкурс, обявен от сената на Берлин. Темата беше „Смисълът на живота“, а моята история разказваше за няколко подрастващи, които извършват научен експеримент. Тъкмо бях предала ръкописа, когато се случи. Още на следващия ден.
— Какво?
— Най-добрата ми приятелка отпразнува четиринайсетия си рожден ден в празничния салон на хотел „Четирите сезона“ в Грюневалд. По някое време отидох до тоалетната и минах през лобито на хотела. И тогава се появи тя. Стоеше точно до рецепцията.
— Коя „тя“?
— Юлия.
— Коя е Юлия?
— Тя. Юлия. Едно от момичетата в моята история. Главната участничка в откритието.
— Искате да кажете, че сте видели жена, която ви е напомнила за героинята от ученическото ви съчинение?
— Не. — Ана поклати глава. — Не жена, която ми напомни за нея, а самата нея.
— По какво я познахте?
— Защото тя каза дума по дума онова, което бях сложила в устата й в първата сцена.
— Какво по-точно?
Ана понижи глас и отново погледна Виктор право в очите.
— Юлия се наведе през масата и каза на служителя на рецепцията: „Я ми кажи, малкият, ще ми дадеш ли някоя хубава стая, ако съм мила с теб?“.
Виктор издържа изпитателния й поглед.
— Не помислихте ли, че това може да е само случайност?
— Да. Дълго размишлявах над случилото се. Много дълго. Обаче ми беше трудно да повярвам в случайността, защото само след минута Юлия направи точно онова, което бях написала в разказа си.
— И какво беше то?
— Пъхна пистолет в устата си и издуха мозъка от черепа си.
Виктор я погледна ужасено.
— Това е…
— Шега? За съжаление, не. Жената на рецепцията беше едва началото на кошмара, в който живея вече двайсет години. Понякога е по-слаб, друг път по-силен. Разберете, доктор Ларенц — аз съм писателка и това е моето проклятие.
Виктор инстинктивно задвижи устни заедно с нея, защото вече знаеше какви ще са следващите й думи.
— Всички фигури, които описвам в книгите си, стават реални. Виждам ги, наблюдавам ги, понякога дори говоря с тях. Измислям ги и в следващия момент те влизат в живота ми. Това е моята болест, доктор Ларенц. Там е проблемът ми. Това е особеното в моята привидна шизофрения.
Ана се наведе напред.
— Затова дойдох при вас. Е…?
Виктор я погледна втренчено и в първия момент не каза нищо. Твърде много мисли минаваха едновременно през главата му. Твърде много емоции се бореха една срещу друга.
— Е, доктор Ларенц?
— Какво?
— Заинтересувах ли ви? Ще ме лекувате ли, след като съм вече тук?
Виктор погледна часовника си. Петте минути бяха изтекли.