Себастиан Фицек
Терапията (47)

Четирийсет и шеста глава

Както се очакваше, в малката къща на кмета още светеше. Виктор изкачи на един дъх стъпалата към верандата и натисна звънеца на входната врата.

Някъде залая куче — вероятно шнауцерът на Михаел, наблизо се отвори и затвори градинска портичка. Но може би шумът бе дошъл от лошо затворени кепенци на прозорец. Във всеки случай Виктор не чу дали звънецът наистина е звънял. Изчака една минута, за да види дали Халберщет е реагирал на първия звън и се е запътил към вратата.

Когато и след втория звън нищо в къщата не се раздвижи, Виктор реши да влезе със сила. Завъртя огромното чукче на вратата и го удари многократно в кедровото дърво. Халберщет живееше сам. Жена му го бе напуснала преди две години заради някакъв новобогаташ, занимаващ се с интернет услуги, и беше заминала с него за Мюнхен.

Отново никаква реакция.

Може би не ме чува заради воя на проклетата буря, помисли си Виктор и заобиколи къщата. Домът на кмета беше с чудесно разположение — точно до „Анкерхоф“, с поглед към яхтеното пристанище. Но нямаше собствен достъп до морето и собствен кей. За да стигне до брега, човек трябваше да мине през тясната крайбрежна алея. На малкия остров това не беше проблем, но Виктор смяташе, че който живее край морето, трябва да притежава поне малка част от брега. Иначе можеше да си построи красива вила на сушата и да отиде с колата си до най-близкото езеро.

Поривите на вятъра идваха откъм морето и когато се озова зад къщата, Виктор спря за миг, за да се наслади на защитата, която тя му осигуряваше.

По целия път покрай брега нямаше нищо, което би могло да се противопостави на бурята — само жалки, изсъхнали, разкривени от ветровете борове — и тя връхлиташе върху острова с цялата си ярост. Сега, когато проливният дъжд беше леко отслабнал, Виктор можеше най-сетне да си поеме дъх. След кратка почивка отново затърси признак на живот от кмета Халберщет.

Погледна през големия заден прозорец и видя целия работен кабинет на Халберщет. Вероятно собственикът на дома се намираше в момента на горния етаж. Бюрото беше отрупано с написани на ръка документи, на столчето до него се виждаше отворена тетрадка, но кметът го нямаше. Огънят в камината беше почти угаснал и освен ярко светещата настолна лампа нищо не намекваше, че Халберщет доскоро е работил в кабинета си.

Изобщо не знаех, че Патрик има работна стая и компютър, учуди се Виктор и отново се огледа.

От горния етаж не проникваше светлина навън, но това може би означаваше, че Халберщет си е легнал, след като е спуснал завесите.

Виктор трябваше да се признае за победен. Опасното излизане под проливния дъжд не даде никакъв резултат. Може би не биваше да се укорява, защото в действителност не знаеше къде точно трябва да търси, камо ли пък какво ще прави, ако намери Ана или Халберщет.

Не ме търсете. Аз ще ВИ намеря.

Реши още веднъж да опита с чукчето на вратата и в този миг забеляза бараката в дъното на занемарената градина.

При нормални обстоятелства слабият лъч светлина, който излизаше изпод ламаринената врата и проникваше навън в мрака, изобщо нямаше да привлече вниманието му. Ала физическото напрежение бе изострило сетивата му и той забеляза няколко необичайни неща наведнъж: в бараката беше запалена лампа, единственият прозорец без видима причина беше закован отвътре с дебела дъска, а малкият железен комин, стърчащ от плоския покрив, без съмнение изпускаше дим.

Защо Халберщет беше отишъл в бараката в това отвратително време? Какво търсеше там? Защо се бе постарал светлината да не се вижда отвън и в същото време беше оставил запалена лампа в работната си стая?

Виктор потисна бързо засилващото се усещане за надвиснала заплаха и прекоси подгизналата морава, за да стигне до малката барака в дъното на градината. Непременно трябваше да разбере какво става там.