Себастиан Фицек
Терапията (46)

Четирийсет и пета глава

„Анкерхоф“ беше като хотелче от книжка с приказки — точно каквото си го представяме на самотен остров в Северно море. Старата триетажна къща се намираше точно срещу яхтеното пристанище. Само кулата на фара на Щрудер Ек беше по-висока от нея. След като мъжът й почина, Труди оцеляваше с малката пенсия, останала от него, и с редките гости, които се отбиваха на острова по време на сезона. Постепенно къщата и собственицата й се бяха превърнали в институция, в неотменна част от всекидневието на острова, за чието запазване обитателите на това далечно късче земя бяха готови да направят всичко по силите си. При нужда дори щяха да се редуват и да нощуват при Труди. В добри дни, когато на Паркум се събираха плавателни съдове за някаква регата, в хотела на Труди отсядаха по двайсет души и всички оставаха много доволни. През малкото слънчеви дни тя изнасяше маси в градината и сервираше на гости и познати саморъчно приготвена лимонада или айскафе. През есента старите обитатели на острова си разказваха моряшки истории пред камината от ковано желязо във фоайето на малкия хотел и се наслаждаваха на прекрасните сладкиши на Труди. Понякога се случваше Труди да затвори хотела до пролетта, защото бе решила да посети роднините си на сушата. Така стана и тази година. След мистериозния разговор с Халберщет, Виктор, който се приближаваше бавно към хотела, изобщо не се учуди, като видя затворените кепенци на прозорците. От комина не се издигаше дим.

Какво търся тук? — запита се той, докато се оглеждаше и търсеше някакъв признак за живот от Ана.

С мъка потисна импулса да извика високо името й, за да е напълно сигурен, че не е проникнала с взлом в заключения хотел, за да има удобен изходен пункт за зловещите си игрички.

Внезапно мобилният му телефон отново иззвъня. Този път с друг сигнал, запазен само за най-близките му приятели.

— Да?

— Я кажи, да не си решил да си играеш с мен?

— Кай! Какво има?

Виктор се върна на улицата, направи няколко крачки на изток и напрегна слух, за да разбере какво му казваше частният детектив.

— Каква игра играеш с мен?

— Аз? За какво говориш?

— Говоря за факса.

— Аха. Добре че се обади. На факса нямаше нищо.

— Как така нямаше нищо? Много добре знаеш какво нямаше, затова не се прави на божа кравичка!

— Какво искаш да кажеш? Какво става с теб, Кай?

Виктор трябваше да се обърне срещу вятъра, защото поредният силен порив изля в лицето му поток ледена вода. От мястото, на което беше застанал, пустият „Анкерхоф“ изглеждаше като рушаща се филмова кулиса.

— Помолих да проверят от кой телефон са ми изпратили детската рисунка. Трябваше да разбера кой ми е изпратил котката.

Синята котка Непомук.

— И какво?

— Изпратил си я ти. От твоята къща. Котката е дошла при мен от остров Паркум.

Това не може да бъде, помисли си Виктор.

— Кай, не знам какво да… — заговори приглушено той, когато бе прекъснат от двоен сигнал, последван от анонимен женски глас: — Намирате се извън обхвата на мрежата. Моля, опитайте отново по-късно.

— По дяволите! — Виктор се взря в дисплея на мобилния си телефон и изруга на висок глас. Последният му контакт със сушата бе прекъснат. Обърна се отново, направи една крачка и спря. Обходи с поглед цялата панорама пред себе си и накрая вдигна глава към небето, сякаш синьо-черните облаци можеха да му пратят отговор.

С кого да говори сега? При кого да отиде? Огромна дъждовна капка падна право в дясното му око и той запремига — както някога, в момчешките си години, когато шампоанът за коса влизаше в очите му. Разтърка двете си очи и щом приключи, изпита чувството, че възприема околността по-отчетливо отпреди. Зрението му се бе прояснило. Това се получава, когато очният лекар е намерил правилната леща и недовиждащият разпознава ясно буквите на отсрещната стена. Може би това беше само случайност, но той вече знаеше коя е следващата му цел.