Себастиан Фицек
Терапията (44)

Четирийсет и трета глава

Има хора, които страдат от студени ходила и с часове не могат да заспят, защото колкото и да ги разтриват под завивката, не могат да ги стоплят. Други се оплакват, че в студените дни първо им замръзва носът.

При Виктор най-чувствителни бяха ушите. Щом излезеше на студен въздух, веднага се вцепеняваха и започваха болките. Още по-големи обаче бяха мъките, когато влизаше на топло и ушите му се „размразяваха“. Тогава болките в затоплящата се плът преминаваха в режещо главоболие, което започваше от тила, разпространяваше се в цялата задна част на главата и не се поддаваше дори на високи дози аспирин или ибупрофен. Този болезнен урок Виктор бе научил още в детството си, затова и днес на път към селото нахлупи качулката дълбоко над очите си. Не толкова за да се предпази от дъжда, колкото за да защити ушите си.

Качулката и плющенето на непрестанно сипещия се дъжд, както и бурният вятър, който носеше във въздуха пясък и мокри листа и често-често ги завихряше, не му позволиха да чуе металическата мелодия, която се разнасяше от джоба му. Ако не се беше подслонил за малко в старата митническа къщичка, за да си почине от трудното ходене по безнадеждно заляната от вода пясъчна улица, звъненето щеше да си остане нечуто. Отдавна бе забравил мобилния си телефон — по съвсем очевидни причини. На Паркум нямаше обхват и досега никой не му беше звънял. Въпреки това, когато свали качулката от главата си, за да изтрие мокрото си лице, той установи с учудване, че телефонът му звънеше.

Погледна дисплея и номерът му се стори познат.

— Ало?

Трябваше да затисне с пръсти лявото ухо, за да може да чуе нещо при този вятър. Но оттатък като че ли нямаше никой.

— Ало, кой се обажда?

За момент бурята отслабна и Виктор повярва, че е чул хълцане.

— Ана? Вие ли сте?

— Да. Съжалявам, но аз…

Виктор не чу останалото, защото точно в този момент върху покрива на старата митническа къща се стовари дебел клон.

— Ана, къде сте?

— Аз… Анкер…

Късчетата от думите й изглеждаха безсмислени, но Виктор въпреки това се опита да продължи разговора.

— Знам, че не се намирате в „Анкерхоф“, Ана. Патрик Халберщет ми каза. Затова ви моля да ми изпратите есемес с точния си адрес. След няколко минути ще бъда при вас и ще обсъдим всичко. Лице в лице. Ще започнем от самото начало.

— Пак се случи!

Ана изкрещя изречението в краткия миг, когато виещата буря бе заглъхнала, за да се разрази отново с дива сила.

— Какво се случи, Ана?

— Тя… появи се отново при мен… Шарлоте…

Виктор не чу края на изречението, но не беше и нужно. Знаеше какво иска да му каже Ана. „Пациентката“ му бе получила тежък шизофреничен пристъп. Шарлоте отново бе влязла в живота й.

След две минути размисъл Виктор осъзна, че телефонът му е изключил. Онемял от учудване, възприе стандартния сигнал за пристигнал есемес, макар че на екрана на телефона му не се появи съобщение за получаването му.

„Не ме търсете. Аз ще ВИ намеря!“