Себастиан Фицек
Терапията (4)

Трета глава

Виктор се промъкна безшумно по коридора, водещ към стаята с камината, като през цялото време търсеше подходящо оръжие за защита.

От Синдбад не можеше да се очаква помощ. Ретривърът обичаше всички хора и вместо да прогони натрапника, щеше да го покани да си играят. А в момента кучето беше толкова мързеливо, че изобщо не обърна внимание на странния шум и се върна в дневната, докато господарят му търсеше причината навън.

— Кой е там?

Никакъв отговор.

Виктор си напомни, че последното престъпление на острова е било извършено през хиляда деветстотин шейсет и четвърта година, а и, както показваха документите, не е било нищо повече от безобидно сбиване в кръчмата. За съжаление този факт не успя да го успокои.

— Ехо? Има ли някой?

Затаил дъх, той прекоси отново антрето и се промъкна към стаята с камината. Макар да се стараеше да не вдига шум, старият паркет скърцаше при всяко преместване на тежестта. Кожените подметки на унгарските му обувки също скърцаха нетърпимо.

Защо всъщност се промъквам като крадец и в същото време викам „Кой е?“ — запита се изненадано той. Тъкмо когато протегна ръка към бравата на вратата, някой я отвори отвътре. Виктор се парализира и забрави дори да изкрещи.

 

 

Щом я видя, не знаеше дали да изпита облекчение или гняв. Облекчение, че натрапникът се оказа красива, крехка жена, а не едър, недодялан побойник. Гняв, че е посмяла да влезе в къщата му посред бял ден, без да му поиска разрешение.

— Как влязохте? — попита високо той.

Русата жена, застанала на прага, между стаята с камината и коридора, не изглеждаше нито смутена, нито уплашена.

— Вратата към плажа беше отворена. Почуках отвън и влязох. Съжалявам, ако съм ви попречила.

— Да ми попречите?

Виктор се събуди бързо от парализиращото състояние на страх и изфуча гневно:

— О, не, не ми попречихте, само ме уплашихте до смърт!

— Много съжа…

— Не лъжете — прекъсна я рязко той, мина покрай нея и влезе в дневната. — Откакто пристигнах, не съм отварял задната врата.

Вярно е, че не съм и проверявал дали е отворена, но това не е твоя работа, помисли си Виктор, застана пред писалището и измери с поглед неканената гостенка. Нещо в нея му се стори познато, макар да беше сигурен, че никой не го е запознавал лично с тази жена. Около метър и шейсет и пет, с дълга до раменете руса коса, сплетена на плитка, невероятно мършава. Въпреки това не изглеждаше грозно слаба — предотвратяваха го красиво извитите хълбоци и добре оформените гърди, които се очертаваха под дрехите. С изисканата бледа кожа и снежнобелите зъби приличаше по-скоро на фотомодел. Макар че не беше достатъчно висока за модел. В противен случай Виктор би предположил, че се е заблудила на острова и ей сега ще го попита за пътя към плажа, където ще участва в телевизионна реклама.

— Не лъжа, доктор Ларенц. През целия си живот не съм излъгала нито веднъж и не възнамерявам да започна с лъжите в къщата ви.

Виктор зарови пръсти в косата си и се опита да подреди мислите си. Ситуацията беше абсурдна. Нима наистина му се случваше някаква жена да влезе с взлом в дома му, да го уплаши до смърт и в заключение да поведе дискусия по въпроса за лъжата?

— Чуйте, която и да сте: настойчиво изисквам незабавно да напуснете дома ми. Искам да кажа…

Виктор измери непознатата с внимателен поглед.

— Коя сте вие изобщо?

Направи му впечатление, че не може да определи възрастта й. Изглеждаше съвсем млада, безупречните й черти не допускаха повече от двайсет и пет годишна възраст. Ала беше облечена като зряла жена.

Носеше черно кашмирено палто до коленете, под него яркорозов костюм тип шанел. Черните ръкавици от гласе, дизайнерската чанта и преди всичко парфюмът загатваха за жена на възрастта на Изабел. Подбраните изрази, които използваше, също говореха в полза на жена, преминала трийсетте.

Сигурно е глуха, каза си ядно Виктор. Защото изобщо не реагира на думите му, а остана безмълвна на прага, впила поглед в него.

— Окей. Няма значение. Както вече казах, вие ме уплашихте до смърт, затова ви моля този път да използвате предната врата и никога повече да не се връщате в къщата ми. Аз работя и не желая да ме смущават.

Жената се раздвижи изведнъж и направи две бързи крачки към него. Виктор потрепери.

— Нима наистина не искате да знаете за какво съм дошла, доктор Ларенц? Нима наистина ще ме отпратите, без да знаете причината за идването ми?

— Да.

— Не искате ли да узнаете какво е накарало жена като мен да ви потърси на този забравен от бога остров?

— Не.

Или все пак?

Виктор забеляза как дълбоко в него се надигна отдавна нечуван глас. Любопитство.

— Значи ви е все едно откъде знам, че сте тук?

— Да.

— Не ме убедихте, доктор Ларенц. Повярвайте ми — онова, което смятам да ви кажа, ще ви заинтересува.

— Да ви вярвам? Как да вярвам на човек, който влиза в къщата ми като престъпник?

— Не. Искам да ме изслушате. Моят случай е…

— Вашият случай не ме интересува — прекъсна я грубо Виктор. — Ако знаете какво се е случило с мен, би трябвало да се сетите, че е наглост да идвате тук.

— Нямам представа какво ви се е случило, доктор Ларенц.

— Какво казахте? — Виктор не знаеше на какво да се чуди повече. На факта, че водеше безсмислен спор с абсолютно непозната жена, или на това, че думите й прозвучаха съвсем искрено. — Не сте ли чели вестници през последните четири години?

— Не — отговори просто тя.

Объркването му нарастваше с всяка секунда. Същевременно нарастваше и интересът му към необикновената й красота.

— Е, както и да е. Вече не практикувам. Преди две години продадох практиката си…

— … на професор Ван Друизен, знам. Бях при него. Той ме изпрати при вас.

— Какво е направил? — Виктор се слиса. Странното съобщение окончателно събуди интереса му.

— Е, май не се изразих съвсем правилно, че той ме изпраща. Професор Ван Друизен каза само, че би било по-добре да се заемете лично с моя случай. Честно казано, това е и моето желание.

Виктор поклати глава. Наистина ли старият му ментор бе дал адреса на острова на някаква пациентка? Не можеше да повярва. Ван Друизен отдавна знаеше, че той не е в състояние да практикува. Камо ли пък тук, на остров Паркум. Но това щеше да се изясни по-късно. Сега трябваше да намери начин да се отърве от тази личност, за да си върне спокойствието.

— Още веднъж настойчиво ви моля да си идете. Само си губите времето.

Никаква реакция.

Виктор усети как началният му страх бързо се превръща в изтощение. Подозираше, че се е случило тъкмо това, от което най-много се бе страхувал: и тук нямаше да се справи. Да намери себе си. И на Паркум духовете не го оставяха на мира. Нито на мъртвите, нито на живите.

— Доктор Ларенц, знам, че в никакъв случай не желаете да ви смущават, докато сте тук. Някой си Патрик Халберщрьом ме докара на острова тази сутрин и ме уведоми, че сте тук още преди да съм слязла от рибарския скутер.

— Името му е Халберщет — поправи я Виктор. — Той е кмет на острова.

— Да, да, най-важният човек тук. След вас. Каза ми го много ясно. Затова смятам да последвам съвета му и да си изнеса красивия задник колкото се може по-скоро от Паркум, както каза той. Но първо трябва да говоря с вас.

— Той ви е казал да се… изнесете?

— Да. Но аз ще го направя само ако ми дадете пет минути от времето си, а после ми кажете да се махам.

— Какво?

— Да си отида, защото няма да ме лекувате.

— Нямам време да се занимавам с вас — каза той, но гласът му не прозвуча особено убедително. — Моля ви, вървете си.

— Добре, ще си отида. Обещавам ви. Но първо ще ви разкажа една история. Моята история. Повярвайте, няма да ви отнема повече от пет минути. И вие няма да съжалявате за нито една от тях.

Виктор се поколеба. Междувременно любопитството беше надвило всички други емоции. Спокойствието му и без това беше нарушено, липсваха му сили да продължи спора с непознатата.

— Аз не хапя, доктор Ларенц — усмихна се дамата.

Корабният паркет в стаята изскърца под токчетата й, когато направи още една крачка към него. Отново усети аромата на скъпия й парфюм. Опиум.

— Само пет минути?

— Обещавам ви!

Виктор вдигна рамене. След като бе нахлула в дома му, вече нямаше значение колко минути ще остане. Ако сега я изхвърлеше, сигурно щеше да се разхожда цял ден пред прозорците му и нямаше да му позволи да се съсредоточи.

— Е, добре. — Той погледна демонстративно часовника. — Пет минути.