Себастиан Фицек
Терапията (39)

Трийсет и осма глава

Когато за пореден път не можа да се свърже с Изабел, Виктор реши да действа. Не можеше да седи сам в къщата и да чака бездейно пред телефона да се обадят жена му, Кай или Ана. Крайно време беше да престане да реагира и да премине към самостоятелни действия.

Минаха няколко минути, докато отвори най-горното чекмедже на скрина в коридора. Там намери вехтия червен бележник, в който баща му бе записал саморъчно всички важни телефонни номера на острова. Първо потърси на „А“, но намери търсения номер на „Х“ — хотели. Телефонът звъня цели двайсет и три пъти, преди да се примири и да затвори.

Какво общо имат „Мариот Маркиз“ на Таймс Скуеър и „Анкерхоф“? — запита се иронично той. След малко опита повторно с надеждата, че първия път е набрал грешно номера, и изчака, докато сигналът „свободно“ премина в „заето“. Никой не вдигна.

Погледна през прозореца и се опита да различи зад плътната стена на дъжда черните вълни, които в безкраен ред се разбиваха в пясъка на плажа.

Нервно запрелиства старото бележниче и стигна до буквата „Х“.

Този път имаше повече късмет. За разлика от Изабел и Труди, Халберщет вдигна слушалката почти веднага.

— Моля да ме извините, че ви занимавам в свободното ви време, господин кмете. Мислех за онова, което ми казахте преди няколко дни. Смятам, че наистина имам нужда от помощта ви.

— Какво искате да кажете? Не ви разбирам. — В гласа на Халберщет звънна объркване.

— Бих дошъл лично, ако не валеше толкова силно, но тъй като живеете наблизо, си помислих…

— Какво?

— Трябва спешно да говоря с Ана.

— С кого?

— С Ана — повтори Виктор. — Нали знаете. Онази жена. Ана Шпигел.

— Името не ми говори нищо.

В дясното ухо на Виктор нещо изсвири и премина в засилващо се бучене.

— Моля ви! През последните дни многократно говорихме за нея. Жената, която наблюдавате. Вчера ми казахте, че е убила кучето ми.

— Нямам представа за какво говорите, господин докторе.

— Шегувате ли се? Самият вие многократно ме предупредихте да се пазя от нея. А вчера ми донесохте мъртвия Синдбад.

— Добре ли сте, доктор Ларенц? Цяла седмица не съм идвал при вас. Не съм направил нищо с кучето ви.

Бученето стана нетърпимо и се разпространи и в лявото ухо.

— Чуйте ме… — Виктор спря насред изречението. Бе чул познат глас. На заден план.

— Тя ли беше това?

— За кого говорите?

— За Ана. При вас ли е тя?

— Не познавам никаква Ана, доктор Ларенц. И в момента съм съвсем сам.

Виктор се вкопчи в телефона като удавник.

— Това е… това е… — Не знаеше какво да каже, но изведнъж му хрумна нещо. — Момент!

Изтича в коридора и вдигна захвърления халат. Изпита безкрайно облекчение, когато веднага намери онова, което търсеше. Зареденият пистолет си беше на мястото. В десния джоб. Той беше доказателство, че не полудява.

Втурна се обратно към телефона.

— Окей, Патрик. Не знам каква игра играете с мен, но в момента държа в ръка пистолета, който ми дадохте.

— Ох!

— Какво значи „ох“? — Виктор вече крещеше. — Може ли някой да ми каже какво става тук?

— Това е… значи… такова… — Халберщет изведнъж започна да заеква.

Виктор вече беше сигурен, че някой стои до него и му нарежда какво да говори.

— Добре, няма значение. Чуйте ме, Патрик. Не знам какво става с вас. Ще го изясним по-късно. Сега трябва спешно да говоря с Ана. Бъдете така добър да й кажете, че веднага тръгвам и се надявам да я намеря в стаята й в „Анкерхоф“. Най-късно след час ще бъда при Труди. Най-добре е да дойдете и вие. За да си изясним нещата заедно.

От другия край се чу въздишка. После гласът се промени. Нервният, почти смирен глас на кмета изчезна и на негово място дойде почти безмерна арогантност.

— Още веднъж, докторе. Не познавам никаква Ана. А дори и да познавах, не бих могъл да направя това, което искате от мен.

— Защо?

— Защото хотелът на Труди е затворен от няколко седмици. „Анкерхоф“ не работи. Никой не би могъл да отседне там.

И връзката прекъсна.