Себастиан Фицек
Терапията (30)

Двайсет и девета глава

Когато положението му се влоши и към настинката се прибавиха гадене, разстройство, а по-късно и смущения в зрението, Виктор трябваше да признае, че това вече не е нормален грип. Нито аспиринът с витамин C, нито спреят за гърло с лайка оказваха обичайното си благотворно въздействие. А чаят с марка „Асам“, който винаги досега бе успокоявал гърлото му, в този момент имаше точно обратното въздействие. С всяка чаша ставаше по-горчив на вкус, сякаш беше оставил листенцата твърде дълго в каната.

Началото на края започна с предпоследното посещение на Ана в къщата му. Тя се появи без предупреждение и го изтръгна от трескав следобеден сън.

— Все още ли не се подобрявате? — беше първият въпрос, който му зададе, когато той се завлече до вратата по халат. Виктор нямаше представа колко време е чукала. По някое време бе забелязал, че пневматичният чук в съня му в действителност е настойчиво блъскане по вратата на къщата.

— Добре съм. Доколкото си спомням, бяхме се уговорили да дойдете довечера.

— Да, съжалявам. Нямах намерение да влизам. Трябва само да ви дам това.

Виктор видя, че тя държи нещо в ръцете си, и отвори вратата още малко. Видът й го стресна. Ана бе загубила блестящия си вид от първите им срещи. Косата й бе сресана небрежно, блузата изглеждаше смачкана, очите й се оглеждаха трескаво, а дългите стройни пръсти барабаняха нервно по кафявия плик, който стискаше с две ръце.

— Какво е това?

— Краят на историята. Последните десет глави, както ги преживях с Шарлоте. Тази сутрин извлякох историята от паметта си и я записах за вас. Не можах да намеря покой. Трябваше да го направя.

Кога си ги написала? Преди разговора по телефона? Или след като си влязла с взлом в къщата ми?

Пръстите на Ана пригладиха кафявия плик, сякаш се касаеше за грижливо опакован подарък.

Виктор се поколеба. Гласът на разума го съветваше да не пуска Ана в къщата си.

Тази жена е опасна.

Всичко, което беше научил дотук за нея, показваше, че тя не е тази, за която се представя. Защо си бе присвоила името на убитата в клиниката студентка? От друга страна обаче, сега държеше в ръцете си ключа към съдбата на Йози. По-добре да я покани да влезе и да й зададе всички въпроси, които го измъчваха. Иначе щеше да полудее.

Как е истинското й име? Каква неуредена сметка има помежду им?

И най-важното — ако не я приемеше, рискуваше никога да не узнае края на историята за Шарлоте.

— Момент! — Виктор взе решение и отвори вратата. — Заповядайте. Влезте поне за малко. Да се постоялите.

— Благодаря ви! — Ана разтърси мокрите си коси и пристъпи колебливо.

На път към дневната той я остави да мине първа и спря пред скрина. Отвори чекмеджето с пакетчето от Халберщет, плъзна пръсти по измачканата хартия и отвърза дебелия канап.

— Бих ли могла да получа чаша чай?

Като видя Ана на вратата, Виктор се стресна и веднага остави пакетчето. Тя бе свалила палтото си и стоеше пред него в черен костюм и прозрачна сиво-синя блуза, закопчана накриво.

— Да, разбира се. — Той извади от чекмеджето суха кърпичка и го затвори. Дори да бе видяла пакетчето, тя не реагира.

Виктор я покани да седне до огъня и след минута се върна в дневната с напълнена до половината чаша чай. Беше толкова изтощен, че нямаше сили да пренесе пълна кана по коридора до стаята.

— Благодаря ви.

Ана Шпигел се държеше така, сякаш не забелязваше ситните капчици пот, избили по челото му. Виктор ги попи с кърпичка, преди да се замъкне с усилие до писалището си.

— Мисля, че е време да си вървя — каза тя, макар че едва бе седнала.

— Но още не сте изпили чая си.

Виктор извади от плика първата страница и прочете заглавието: „Да преминеш отвъд“.

Веднага му направи впечатление, че страниците бяха отпечатани на лазерен принтер. Очевидно Ана имаше лаптоп, а Труди, собственичката на хотела, й бе позволила да използва принтера в офиса на „Анкерхоф“.

— Наистина трябва да си вървя. Моля ви.

— Е, добре. Ще го прочета по-късно. — Виктор прибра ръкописа в плика, макар че ръцете му трепереха все по-силно. — Но преди да си отидете, искам да поговорим за вчера. — Той устреми поглед към Ана и изведнъж млъкна.

Тя се взираше нервно в тавана, ръцете й бяха стиснати в юмруци. Промяната бе поразяваща. Нещо бушуваше във вътрешността й и се стремеше да избие навън. Всичко в него крещеше да я разпита за миналата нощ. Дали е идвала в къщата? Защо го е излъгала за самоличността си? Но в това й състояние рискуваше само да я възбуди още повече. Въпросите му не търпяха отлагане, но Ана беше преди всичко негова пациентка. Тя беше пред шизофреничен пристъп и той нямаше право да го ускори с въпросите си. Беше лекар и дългът му изискваше най-сетне да се заеме с онова, заради което тя бе дошла при него: с шизофренията й.

— Колко време ви остава? — попита той с най-мекия си глас.

— До пристъпа ли?

— Да.

— Може би един ден. Или дванайсет часа? Откъде да знам? Първите признаци са налице — отговори тя със слаб глас.

— Има ли цветове?

— О, да. Островът изведнъж стана много пъстър. Дърветата са като намазани с лак, морето грее с тъмен блясък. Въпреки дъжда багрите са толкова ярки и силни, че не искам никога вече да затворя очи. И още нещо се е променило. Миризмата. Усещам соления аромат на морската пяна с невероятна сила. Сякаш над острова е разпръснат скъп парфюм и само аз съм в състояние да му се наслаждавам.

Виктор предполагаше какво ще чуе, но изобщо не се зарадва. Ана ставаше опасна. Болестта й бе в напреднал стадий. Скоро щеше да му се наложи да се разправя с шизофреничка с халюциногенен пристъп. Съвсем сам. На далечен остров. Без никакви лекарства.

— Чувате ли вече гласове?

Ана кимна.

— Още не. Но това е само въпрос на време. Всичко при мен е като по учебник. Първо идват цветовете, после гласовете и накрая виденията. Е, поне не се страхувам, че Шарлоте отново ще започне да ме измъчва.

— Как така?

— Шарлоте няма да се върне никога вече. Никога, разбирате ли?

— Защо сте толкова сигурна?

— Щом прочетете какво съм написала, ще ви стане ясно. Тогава…

Виктор не чу последните й думи, защото телефонът иззвъня пронизително. Ана млъкна и сведе глава.

— Какво е станало с Шарлоте? — попита трескаво той.

— Вдигнете слушалката, доктор Ларенц. Вече свикнах телефонът да звъни винаги когато съм при вас. Освен това трябва веднага да се прибера вкъщи.

— Не. Още не. Не мога да ви пусна в това състояние. Сама виждате, че се намирате пред нервен срив. Необходима ви е помощ.

А на мен ми трябва информация. Какво е станало с Шарлоте?

— Почакайте поне докато проведа разговора — настоя отчаяно той.

Ана се взираше в пода и нервно плъзгаше показалец по нокътя на палеца на дясната си ръка. Кожичките вече бяха разранени от нервните движения.

— Добре, ще остана — кимна след малко тя. — Но моля ви, погрижете се този ужасен звън най-сетне да престане.