Себастиан Фицек
Терапията (3)

Втора глава

Паркум, пет дни преди истината

Б: Как се чувствахте непосредствено след трагедията?

Л: Бях мъртъв. Дишах, пиех, от време на време и ядях, а се случваше и да спя два часа, без да се събудя. Но вече не съществувах. Умрях в деня, когато Йозефине изчезна.

Виктор се взря в трепкащия курсор зад последния знак. Вече седем дни беше на острова. От една седмица седеше от сутрин до вечер зад старата махагонова маса и се опитваше да отговори на първия въпрос от интервюто. Едва тази сутрин най-сетне успя да напише на лаптопа си пет свързани изречения.

Мъртъв. За съжаление нямаше по-точна дума, за да опише състоянието, в което беше изпаднал в дните и седмиците непосредствено след това.

След това.

Виктор затвори очи.

Вече не можеше да си спомни първите часове точно след шока. Не знаеше нито с кого е говорил, нито къде е бил. Когато хаосът разруши семейството му. По онова време Изабел носеше най-големия товар. Тя претърси гардероба, за да каже на полицаите как е била облечена Йози. Тя извади снимка от семейния албум, за да я използват в търсенето. Тя уведоми роднините, докато той блуждаеше безцелно по улиците на Берлин. Известният психиатър, уж истински професионалист, претърпя жалък провал в най-важния момент от живота си. И през следващите години Изабел се прояви по-силна от него. Само след три месеца пое отново работата си като бизнесконсултант, докато Виктор продаде практиката си и оттогава не беше лекувал нито един пациент.

Внезапно лаптопът издаде пронизителен, предупреждаващ звук и Виктор се сети, че пак трябваше да включи акумулатора в мрежата. Когато в деня на пристигането си премести писалището в стаята с камината пред панорамния прозорец към морето, установи, че там няма контакт. Но поне, докато работеше, можеше по всяко време да се наслаждава на зашеметяващата гледка към зимното Северно море. Обаче на всеки шест часа се налагаше да носи компютъра при зарядното, поставено на малка масичка пред камината. Съхрани набързо написаното, за да не го изгуби завинаги.

Като Йози.

Погледна през прозореца, но веднага му обърна гръб, защото откри в морето отражението на собствената си объркана душа. Надигащият се вятър, който свиреше над покрива на къщата и гонеше вълните, говореше еднозначен език. Беше краят на ноември и зимата бързаше да дойде на острова с приятелите си — снега и студа.

Като смъртта, помисли си Виктор, стана и отнесе лаптопа до масичката пред камината, където беше оставил зарядното.

Малката двуетажна вила беше построена в началото на двайсетте години на миналия век и след като родителите на Виктор починаха, не беше правен ремонт. За щастие Халберщет, кметът на острова, се грижеше за електричеството и за генератора пред къщата и вътре беше поне светло и топло. Но дългите години, откакто никой от семейството не беше идвал тук, бяха оставили следите си навсякъде в старата дървена къща. И външните, и вътрешните стени се нуждаеха спешно от боядисване. Паркетът от местна дървесина трябваше да бъде изциклен, а в антрето и частично заменен. Дограмата на прозорците с двойни стъкла, изложена на суровия климат, пропускаше твърде много студ и влага. Обзавеждането сигурно е било луксозно и знак за богатството на семейство Ларенц — през осемдесетте години. Днес обаче лампите от Тифани, кожените дивани и кресла и библиотеката от тиково дърво изглеждаха стари и износени. Никой не се беше грижил за тях. Откога не бяха виждали поне кърпа за прах?

Четири години, един месец и два дни.

Не беше нужно да поглежда стария календар с откъсващи се страници на стената в кухнята. Знаеше. Толкова време беше минало, откакто кракът му за последен път бе стъпил на Паркум. Таванът на стаята не беше боядисван много отдавна. Да не говорим за почернелия от сажди перваз на камината. Но тогава в ред беше нещо друго.

Животът му.

Защото Йози идваше тук с него, макар че през онези последни октомврийски дни болестта вече беше изцедила всичките й сили.

Виктор седна на кожения диван, свърза лаптопа със зарядното и се опита да не мисли за уикенда преди съдбовния ден. Напразно.

Четири години.

Четирийсет и осем месеца без нито един знак, че Йози е жива. Въпреки няколкото широкомащабни претърсвания и призивите към населението чрез медиите. Даже двучасовото телевизионно предаване не бе донесло нито едно разумно доказателство. Въпреки това Изабел отказваше да обявят единствената си дъщеря за мъртва. По тази причина възразяваше и срещу интервюто.

— Няма какво да приключваш — каза му тя малко преди да замине.

Стояха на настланата с чакъл входна алея към къщата, Виктор вече беше наслагал багажа в черното волво комби. Три куфара. Един за дрехите, другите два пълни с документите, които беше събирал след изчезването на дъщеря си. Изрезки от вестници, протоколи и, естествено, докладите на Кай Стратман, частния детектив, когото беше наел.

— Няма какво да осмисляш и да приключваш, Виктор — повтори упорито Изабел. — Нищичко. Защото дъщеря ни е жива.

Съвсем логично тя го остави да замине сам за Паркум и вероятно в момента заседаваше в някой от нюйоркските небостъргачи на Парк авеню. Това беше нейният начин да отклонява вниманието си. С работа.

Когато една пламтяща цепеница се пръсна със силно съскане в отворената камина, Виктор подскочи. Синдбад, който през цялото време спеше под писалището, също се стресна и обвинително се прозя към пламъците. Кучето, порода голдън ретривър, бе намерило Изабел на паркинга пред плажа на Ванзее. Точно преди две години.

— Какво ти става? Да не си решила да замениш Йози с този уличен пес? — бе изкрещял Виктор на жена си, когато тя се върна с животното вкъщи. Крещеше така силно, че икономката им побърза да изчезне в стаята за гладене. — И как, според теб, ще наречем тази гадина? Сигурно Йозеф?

Както винаги, Изабел не се поддаде на провокациите му. Поведението й отново беше достойно за старото ханзейско^[1] банкерско семейство, от което произхождаше. Само стоманеносивите й очи издадоха какво мислеше в този момент: „Ако тогава беше внимавал повече, сега Йози щеше да е при нас и да си играе с кучето“.

Виктор прочете мисълта й, без тя да е произнесла дори един звук. А по ирония на съдбата кучето избра именно него за свой господар.

Той стана, за да си налее още чай в кухнята, и Синдбад се повлече след него с надежда да получи втори обяд.

— Забрави, приятелю. — Виктор тъкмо щеше да го плесне по задницата, когато забеляза как кучето наостри уши.

— Какво ти е? — попита той, наведе се към него и в същия миг го чу. Стържене на метал. Дрънчене, което събуди в паметта му отдавнашен спомен. В първия миг не можа да го определи. Какво беше това?

Виктор се промъкна безшумно до вратата.

Ето го пак. Същият шум. Като монета, която някой стърже върху камък. Още веднъж.

Виктор спря да диша. И тогава разбра. Като малко момче често беше чувал този шум, когато баща му се връщаше от разходка с платноходката. Стърженето и дрънченето идваха от ключ, който се удряше в глинен съд. Шумът се появяваше, когато баща му бе забравил ключовете за къщата и измъкваше резервните изпод голямата саксия с цветя на входа.

Кой търсеше ключовете?

Виктор се скова. Пред вратата стоеше човек, който знаеше къде родителите му криеха резервните ключове от къщата. И този човек искаше да влезе. При него.

Прекоси антрето с лудо биещо сърце и сложи око на шпионката. Външната врата беше от тежко дъбово дърво.

Не видя нищо. Тъкмо когато щеше да дръпне избелелите жалузи, за да погледне през малкия прозорец вдясно от входната врата, размисли и отново доближи око до шпионката. Само след секунда се отдръпна рязко, обзет от ужас. Пулсът му се ускори още повече. Наистина ли беше видял нещо?

Тънките косъмчета по ръцете му настръхнаха. Чуваше как собствената му кръв бучи в ушите. И беше съвсем сигурен.

Никакво съмнение. За частица от секундата бе видял човешко око, притиснато към шпионката отвън, с надеждата да различи нещо във вътрешността на къщата. Око, което му беше познато, но не беше в състояние да каже на кого принадлежи.

Овладей се, Виктор!

Той пое дълбоко въздух и отвори вратата с трясък.

— Какво искате…? — Виктор спря насред изречението, което искаше да запрати като мълния срещу непознатата личност, осмелила се да стъпи на прага му, и да я уплаши до смърт. Но там нямаше никой. Нито на дървената веранда, нито по пътеката към отдалечената на около шест метра градинска портичка, нито на черния път, който водеше към рибарското селище. Виктор слезе по петте стъпала до градината, за да погледне под верандата. Когато беше малко момче, винаги се криеше там от децата на съседите. Но дори в сумрака на бавно залязващото слънце видя съвсем ясно, че освен купчинки увехнали листа, довеяни от вятъра, под верандата не се е скрил никой, дошъл да смути спокойствието му.

Виктор потрепери и разтърка ръце. После изтича нагоре по стъпалата. Вятърът бе затръшнал светлокафявата дъбова врата и той положи доста усилия, докато я отвори срещу силното течение. Най-сетне се справи, но изведнъж замръзна насред движението.

Шумът. Пак го чуваше. Звучеше не толкова металически, по-звънко, но пак беше тук. И този път не идваше отвън, а от дневната.

Който и да беше човекът, опитващ се да привлече вниманието върху себе си, вече не стоеше пред вратата, а бе влязъл в къщата.