Себастиан Фицек
Терапията (27)

Двайсет и шеста глава

Паркум, един ден преди истината

 

Малко след осем Виктор бе събуден от звъна на телефона. Замъкна се с усилие до долу и вдигна слушалката с надеждата, че Изабел най-сетне ще отговори на обаждането му. Но се излъга.

— Прочетохте ли бележката ми?

Ана.

— Да. — Виктор се покашля, за да прочисти гърлото си, и изведнъж получи силен пристъп на кашлица. Минаха няколко секунди, преди да е в състояние да продължи разговора.

— Вчера не исках да преча, но през нощта дълго мислих и…

И излезе на разходка? Дойде в моята спалня?

— Реших, че вече имам сили да говоря за края.

За края на Йози.

— Това е добре — изрече дрезгаво Виктор, учуден, че днес Ана не коментираше лошото му здравословно състояние.

Вероятно защото тази сутрин и нейният глас не звучеше много добре. Но може би причината беше в лошата връзка. В слушалката се чуваха шумове като при презокеански разговор през седемдесетте години.

— Ако нямате нищо против, бих предпочела да не говорим за това по телефона. Не се чувствам много добре и едва ще събера сили да ви посетя. Но много искам да излея болката си.

— Разбирам ви.

Виктор погледна босите си крака и се ядоса. Защо не се беше сетил да наметне халат и да обуе пантофи?

— Вече ви казах, че трябваше да избягаме от дома на Шарлоте, нали? От островния дворец.

— От наближаващото зло, както се изразихте. Да.

Виктор придърпа с крак тясната персийска пътека, която обикновено лежеше под ниската масичка. Не биваше да стои дълго бос на паркета.

— Изтичахме обратно до колата и потеглихме към Хамбург. Шарлоте не ми обясни защо трябва да отидем там. Само ми казваше накъде да карам и аз изпълнявах нарежданията й.

— Какво се случи в Хамбург?

— Отседнахме в хотел „Хиат“ на улица „Мьонкеберг“. Хотелът беше мой избор. Избрах най-луксозния, защото някога, в доброто минало, бях водила успешни преговори с търговски агенти във фоайето му. Надявах се изисканият аромат, който се носи в атриума, да събуди в паметта ми добри стари спомени.

Виктор кимна. И той беше отсядал в петзвездния хотел. За предпочитане в най-скъпия апартамент.

— За съжаление стана точно обратното. Депресията и раздразнението ми се засилиха. Не бях в състояние да мисля ясно. Освен това Шарлоте все повече се превръщаше в товар. Чувстваше се зле и непрестанно ме обвиняваше. Дадох й лекарство и когато най-после заспа на леглото, започнах да работя.

— Върху продължението на книгата?

— Да. Трябваше да я завърша, ако не исках да живея вечно в този кошмар. Поне така си мислех. След дълги размишления най-после намерих нещо като червена нишка за следващите глави.

— И каква беше тя?

— Трябваше да разкрия причината за болестта на Шарлоте, като съблюдавам знаците, показани досега от нея. Тя ми каза, че всичко е започнало в бунгалото. Затова реших да разкажа историята така, че първите болестни признаци да се проявят в горската къща.

Не — помисли си Виктор. — Всичко започна с лекаря от „Бърза помощ“ на втория ден на Коледа. Не в Сакро, а в Шваненвердер.

— После обаче ми хрумна, че щом е казвала „начало“, Шарлоте е имала предвид нещо друго. Че ме е отвела в бунгалото, за да проверя дали нещо липсва.

Тоалетката? Телевизорът? Плакатът с момчешката група?

— Трябваше да огледам и да установя какви промени са настъпили. И да разбера какво зло е било сторено там. Толкова ужасно, че самата Шарлоте не се осмели да пристъпи прага. Сигурно имаше нещо общо с човека, който беше в стаята, когато исках да вляза.

Виктор изчака, докато се увери, че Ана не желае да продължи.

— И?

— Какво и?

За малко да й изкрещи, че няма да тегли всяка дума с ченгел от устата й. Ала успя да запази спокойствие. Не искаше разговорът да прекъсне на решаващото място, както беше станало последните два пъти.

— Какво написахте в крайна сметка?

— Защо ме питате? Истината е налице.

— До каква степен?

— Наистина ли не знаете? Нали сте аналитик. Опитайте се да комбинирате.

— Не съм писател.

— Не започвайте и вие като Шарлоте — опита се да се пошегува Ана, но Виктор не се хвана на уловката, а упорито зачака отговора.

Това беше състоянието, което владееше последните четири години от живота му: очакване. Изпълнено със страх. Търсещо отговори. Стотици различни варианти бяха минали през главата му. Стотици хиляди различни начини на умъртвяване, които бе преживяла дъщеря му, а после и самият той. Така стигна до убеждението, че е подготвен за всяка болка. Ала когато най-сетне чу думите на Ана, разбра, че се е лъгал.

— Мисля, че заключението се налага от само себе си: Шарлоте е била отровена! — каза тя.

За това изречение нямаше подготовка. Виктор задиша ускорено и почти изпита благодарност, че студът, който пронизваше тялото му по време на телефонния разговор, го е завладял изцяло и поглъща ужаса. Обзе го неистово желание да захвърли слушалката, да изтича в тоалетната и да повърне. Но нямаше сили за това.

— Доктор Ларенц?

Виктор знаеше, че трябва да каже нещо. Няколко нищо незначещи думи, за да запази лицето си. Да затвърди образа на неутрален аналитик. Не на бащата от нейните видения. Шарлоте беше халюцинация. Химична грешка в мозъка на Ана.

Избра стандартния отговор на всички психолози, когато искаха да спечелят малко време.

— Продължете да разказвате.

Но това се оказа грешка. Защото следващите думи на Ана бяха още по-ужасни.