Себастиан Фицек
Терапията (25)

Двайсет и четвърта глава

След изчезването на Йози кошмарът го навестяваше редовно през по-кратки или по-дълги интервали. Но все едно дали го мъчеше няколко пъти седмично, или само веднъж в месеца, структурата му никога не се променяше. Винаги беше посред нощ, Виктор седеше на волана на своето волво, Йози беше до него на предната седалка. Бащата бе чул за някакъв нов специалист на север, който евентуално можел да помогне на детето. И сега двамата пътуваха към кабинета му, който бил на морския бряг. Пътуваха от часове. Колата се движеше много бързо, но Виктор не беше в състояние да превключи на по-ниска скорост. Йози го молеше да намали темпото, той се опитваше и все не успяваше. За щастие пътят към морето беше абсолютно прав. Без завои, без разклонения. Никъде не се виждаха светофари и кръстовища. От време на време насреща им профучаваше друга кола, но шосето беше достатъчно широко и въпреки превишената скорост двамата никога не изпадаха в опасна ситуация. След известно време Виктор попита дали не трябва отдавна да са стигнали морето. Йози само вдигна рамене. И тя се чудеше защо пътуването е толкова дълго. При тази висока скорост трябваше отдавна да се стигнали крайбрежната алея. Надлъж и нашир не се виждаше друго превозно средство. И друго нещо изглеждаше странно: ставаше все по-тъмно. Колкото по-дълго пътуваха, толкова по-малко улични лампи се виждаха по края на пътя. Вместо това дърветата на алеята се сгъстяваха. Накрая уличното осветление изчезна изцяло и от двете страни на стесняващия се път се простря гъста, непроницаема гора.

На това място от съня Виктор винаги изпитваше първия пристъп на ужас. Не страх, не боязън, а неописуем ужас, който го сковаваше и се засилваше от съзнанието, че не може да намали скоростта. Настъпи спирачката — никакъв ефект. Вместо това скоростта се увеличи. Добре че пътят оставаше все така прав. Виктор включи вътрешното осветление и Йози потърси пътя на картата, ала не намери шосето, по което се движеха.

Най-сетне се засмя облекчено и посочи напред.

— Виж! Там има светлина. Там има хора.

Виктор също различи на доста голямо разстояние пред тях слабо мъждукаща светлина. За щастие щяха да стигнат до нея много бързо.

— Сигурно е кръстовище. Или село. А може би е брегът. Ще караме право напред.

Виктор кимна и пулсът му се успокои.

Трябваше да стигнат до светлината. Затова увеличи скоростта и колата се понесе още по-бързо. Искаше да излезе от гората. Да се отърве от мрака.

И тогава отново се появи ужасът.

Неочаквано.

Защото изведнъж всичко му стана ясно. Разбра каква бе светлината, която ги очакваше в края на пътя. Разбра заблудата на Йози и собствената си грешка, започнала с това пътуване посред нощ. Йозефине погледна през страничния прозорец и също се уплаши.

Шосето не беше обградено от дървета. Там не се издигаше нищо. Там имаше само вода. Черна, студена, тъмна и безкрайно дълбока вода.

Твърде късно. Виктор осъзна, че е открил истината, но вече нищо не може да му помогне. През цялото време бяха пътували по мост над водата. Почти час бяха търсили пътя към морето, а се оказа, че през цялото време са били точно над него. Бяха изминали много километри от брега и сега се носеха с бясна скорост към светлините на пристанището, но им беше невъзможно да спрат.

Виктор се опита да блокира волана, но не успя. Не той шофираше, а колата се движеше съвсем сама.

Волвото се понесе като вихър към края на пътната лента, издигна се във въздуха и прелетя десетки метри над вълните на Северно море, преди да се устреми към бездната. Виктор се взираше като замаян в предното стъкло и се опитваше да различи нещо в слабата светлина на фаровете. Но пред него нямаше нищо друго освен безкрайния океан, който ей сега щеше да ги погълне. Йози, колата и него.

Всеки път се събуждаше точно в секундата преди колата да падне върху водната повърхност. Това би бил най-страшният момент в съня му. Не защото знаеше, че скоро ще се удави с единствената си дъщеря, а защото бе направил грешката малко преди падането във вълните да погледне още веднъж в огледалото за обратно виждане. Онова, което съзираше там, всеки път го събуждаше с вик — него и всички, които бяха наблизо. Това беше най-страшното му видение. Защото не виждаше нищо. Огледалото беше празно.

Пътят, по който се бяха носили десетки километри над морето, се бе разтворил във въздуха и бе изчезнал.