Себастиан Фицек
Терапията (24)

Двайсет и трета глава

Десет минути след като бе приключил разговорът с Кай, някой почука на вратата. Първата му мисъл беше, че Ана се е върнала, и в сърцето му пламна надежда. Ала тя се изпари в миг, когато видя, че е само Халберщет, който бе дошъл чак до къщата му в бурята и сега стоеше отвън със сериозна физиономия. И този път не пожела да влезе. Само безмълвно му връчи малко пакетче.

— Какво е това?

— Пистолет.

Виктор отстъпи крачка назад, сякаш Халберщет беше заразноболен.

— Какво да правя с него, за бога?

— Дръжте го при себе си. За да се защитавате.

— От какво да се защитавам?

— От нея. — Халберщет посочи с палец над рамото си. — Видях я. Пак беше при вас.

Виктор невярващо поклати глава.

— Чуйте ме. Знаете, че ви харесвам. — Извади от джоба си кърпичка и попи капките от носа си, без да духа. — Но аз съм психиатър. Не ви позволявам да ме шпионирате. Мен и пациентите ми.

— Аз съм кмет и съм загрижен за вас.

— Да, знам. Благодаря ви. Оценявам високо загрижеността ви. Наистина. Но докато не ми посочите поне една убедителна причина да го задържа, няма да се докосна до това нещо.

Виктор понечи да върне пакетчето, но Халберщет не извади ръце от джобовете на вехтите си джинси.

— Има причина — изрече мрачно той.

— И каква е тя?

— Има причина, затова искам да държите оръжието под ръка. Разпитах за тази жена. Говорих с всички, които са я видели на острова.

— И? — Виктор изведнъж усети в устата си металически вкус. Значи Кай Щратман не беше единственият, който търсеше сведения за Ана.

— Горкият Бург е ужасно уплашен.

— Михаел Бург? Лодкарят? Какво може да уплаши човек като него?

— Казала му, че идва да си уреди сметката с вас, господин докторе.

— Какво?

— Да, точно така. И че от вас ще потече кръв.

— Не ви вярвам.

Цялата баня в кръв.

Халберщет вдигна рамене.

— Все едно. Вярвайте каквото искате. Във всеки случай аз ще спя по-спокойно, като знам, че сте въоръжен. Тя също има оръжие.

Виктор нямаше представа какво би трябвало да отговори. После се сети за нещо друго, също толкова важно, и задържа Халберщет, който се бе обърнал да си върви.

— Да говорим за друго. Виждали ли сте някъде кучето ми?

— Мъртъв ли е Синдбад?

Бруталният въпрос го завари напълно неподготвен — като последните трусове на сеизмографска шокова вълна. Виктор знаеше, че е съвсем близо до епицентъра на земетресението.

— Откъде ви хрумна? Искам да кажа… не. Надявам се, че е жив. Избяга. Исках да ви оставя съобщение на секретаря.

— Разбирам — промърмори Халберщет и отново поклати глава. — Веднага ви казах, че с тази жена нещо не е наред.

Виктор понечи да отговори, че няма никакво доказателство, че Ана е замесена в изчезването на Синдбад, но запази възраженията за себе си.

— Ще си държа очите и ушите отворени — обеща Халберщет, но май не говореше сериозно.

— Благодаря ви.

— И вие внимавайте. Не само заради кучето. Жената е опасна.

Кметът си тръгна, без да каже довиждане.

Виктор постоя малко на прага, загледан след него, но му стана толкова студено, че затрака със зъби като малко момче, прекарало твърде дълго време в басейна. Бързо затвори вратата, преди вятърът да напълни къщата със студ и влага.

Още в антрето се запита дали пък да не хвърли пистолета в кофата за боклук отпред. Ужасяваше се от оръжията и принципите му изискваха да не се докосва до тях и да не ги държи наблизо. Накрая пъхна неотвореното пакетче в най-долното чекмедже на махагоновия скрин в коридора и реши утре рано сутринта да го върне на Халберщет.

През следващите минути Виктор се взираше замислено в бавно угасващата жарава в камината и се питаше какво да мисли за събитията от последните часове.

Синдбад бе изчезнал. Някой… млада жена, може би момиче, бе проникнала с взлом в бунгалото му и бе изцапала банята с менструална кръв.

Кметът на острова му донесе огнестрелно оръжие.

Виктор събу обувките си и легна на дивана. Бръкна в джоба на панталона си и извади последната таблетка валиум. Глътна я, макар че бе решил да си я запази за нощта. После зачака отпускащото действие, надявайки се, че то ще облекчи и симптомите на грипа. Затвори очи и се опита да се отърве от тежестта, която бе стегнала главата му като железен пръстен. За един кратък миг успя — едната от ноздрите му се отпуши за пръв път от много часове насам. Усети миризмата на парфюм, оставена от Ана, която преди половин час беше седяла точно на това място.

Опита се да размисли. Не беше в състояние да прецени какво му създава по-голяма грижа в момента: тайнственото поведение на Ана или мрачните предричания на кмета.

Още не бе взел решение, когато го връхлетя кошмар.