Себастиан Фицек
Терапията (20)

Деветнайсета глава

— Избягахме.

Разговорът потръгна бавно. Виктор положи големи усилия да прогони мисълта за Синдбад и през първите минути почти не слушаше Ана. За щастие тя започна с обобщение на последния разговор: как отишла с Шарлоте в горската къща, как счупила стъклото, за да влезе, как Шарлоте отказала да пристъпи прага на бунгалото. Как чула мъж да плаче в стаята в края на коридора.

— От какво избягахте? — Най-после му се удаде да поеме нишката.

— Тогава още не знаех. Само усещах, че онова, което ме чакаше в стаята, сега е след нас. Затова хванах Шарлоте за ръка и побягнах по заснежената горска пътека обратно към колата. Не се обръщахме. От страх, но и защото внимавахме да не се подхлъзнем по замръзналия сняг.

— Още веднъж. Кой беше в къщата? Кой ви преследваше?

— Не съм сигурна. Когато най-после седнахме в колата, заключихме вратите и подкарах колкото може по-бързо към Берлин, попитах Шарлоте. Но тя пак заговори със загадки.

— Какво имате предвид под загадки?

— Чух изречения като: „Аз не мога да ти давам отговори, Ана. Мога само да те водя при знаците. Ти пишеш историята, не аз“.

Виктор трябваше да признае, че разказите на Ана стават все по-нереални. Като се имаше предвид болестта й, това беше разбираемо. Все пак се надяваше, че фантазиите й са запазили някаква връзка с действителността. Изобщо не искаше да мисли колко патологично е собственото му държание.

— Къде отидохте после?

— При следващия знак, който според Шарлоте трябваше да разтълкувам. „Преди малко ти показах къде започна всичко“ — каза ми тя.

— Имала е предвид къщата в гората? — попита Ларенц.

— Да.

— А после?

— После Шарлоте каза нещо, което няма да забравя до края на живота си. — Ана стисна устни и изимитира шепнещия глас на малко момиче: — „Сега ще ти покажа къде живее моята болест.“

— Къде живее болестта? — повтори глухо Ларенц.

— Да, точно така се изрази.

Виктор потрепери. Откакто се бяха прибрали в къщата, мръзнеше. Но когато Ана преправи гласа си, стана ужасно.

— И къде беше това? — настоя той. — Къде живееше болестта?

— Шарлоте ми каза да мина през моста в Глиник. Влязохме в Берлин, но, честно казано, не знам как се озовахме в онова огромно имение. Не познавам добре берлинските квартали. Освен това състоянието на Шарлоте внезапно се влоши и изобщо не внимавах за пътя.

Стомахът му се сгърчи от болка.

— Какво й стана?

— Първо й потече кръв от носа и трябваше да спра. Мисля, че беше някъде над плажа на Ванзее, защото видях открита бирария. Тя легна на задната седалка, но веднага щом кървенето от носа престана…

… започнаха да я разтърсват тръпки.

— … се разтрепери много силно. Трепереше и се гърчеше и гледката беше толкова страшна, че реших да я закарам в болницата.

Ана се засмя изкуствено.

— Тогава се сетих, че не бих могла да вляза в спешното отделение с призрак на ръце.

— Значи не й помогнахте?

— Напротив. Първо не исках. Имах силно желание да се преборя с измамата. С проклетите си видения. Но състоянието на Шарлоте бързо се влошаваше. Трепереше с цялото си тяло, плачеше и ме заклинаше да й купя лекарство от аптеката…

Пеницилин.

— Поиска антибиотик. Когато й казах, че няма да ми го дадат без рецепта, получи първия пристъп на ярост. Разкрещя ми бе.

— Крещяла ви е?

— Да, с цялата сила на измъченото си същество. Страшно беше. Потресаващо съчетание от рев, хълцане и крясък.

— Какво ви каза?

— „Ти ме измисли. Ти ме разболя. Сега си длъжна да ми дадеш лекарство, за да оздравея.“ Макар да знаех, че халюцинирам, макар да бях абсолютно сигурна, че Шарлоте не съществува, отидох до първата аптека и купих кутийка парацетамол, за да й мине главоболието. Вложих цялото си очарование и убедих аптекарката да ми даде пеницилин без рецепта. „Детето ми е болно“ — обясних и обещах още утре да й донеса рецептата. В действителност го правех за себе си, защото знаех, че гласовете и образите в главата ми ще изчезнат само ако изпълня заповедите на Шарлоте.

— Какво стана после?

— След като взех лекарствата от аптеката, положението се успокои. Не за Шарлоте. За мен.

Виктор изчака тя сама да продължи да говори.

— Тя взе две таблетки, но желаното облекчение не настъпи. Точно обратното. Стори ми се, че състоянието й се влошава. Пребледня още повече, обзе я апатия. Но поне престана да ме укорява и пазеше мълчание. Аз обаче бях толкова шокирана от пристъпа й, че изобщо не разбрах как се озовахме пред голямата къща край водата.

— Опишете я, моля.

— Най-красивото имение, което съм виждала в околностите на Берлин. Нямах представа, че може да има подобно нещо в близост до голям град. Имотът се простира на няколко хиляди квадратни метра, разположен е на мек склон, има собствен плаж и пристан за лодки. Къщата е по-голяма от другите вили, построена в стила на класицизма, но с елементи на италианския ренесанс, които й придават лекота. Много еркери, кулички, украси… Нищо чудно, че Шарлоте я нарече „палат“.

Шваненвердер.

Виктор вече беше сигурен. Изобилието от верни подробности в разказите й не можеше да е случайност.

— Но разположението и стилът не бяха най-впечатляващото в имението — продължи Ана. — Най-странното беше, че навсякъде гъмжеше от хора. Трябваше да спрем колата пред тесен мост, защото пътят ни бе препречен от десетки коли на доставчици.

— Доставчици?

— Да, големи и малки камиони. Всички искаха…

… да идат на острова…

— … караха в същата посока като нас и по тесния път се точеше върволица от коли. Десетина души тичаха забързани насам-натам. Други чакаха на тротоара пред парадния вход на къщата. Никой не ни обърна внимание. Всички бяха вперили погледи в тежката входна врата на палата. Някои носеха бинокли, други камери. Навсякъде звъняха мобилни телефони, правеха се снимки. Двама мъже се бяха покатерили на дърво, за да имат по-добър поглед към имението. А върхът беше хеликоптер, който изгърмя над главите ни.

Виктор знаеше много добре за какво говори Ана. Каква сцена описва. Ужасяващият медиен цирк пред къщата му през първите дни след изчезването на Йози. Непоносим товар за семейството.

— Внезапно множеството се размърда. Вратата се отвори и някой излезе.

— Кой?

— Нямам представа. Не можах да го видя, защото вратата на палата беше поне на осемстотин метра от мястото, на което стояхме. Попитах Шарлоте и тя ми отговори: „Тук живея. Доведох те в къщата на родителите си“. Попитах я защо сме тук и тя отговори: „Ти знаеш. Тук живея. Но не сама. Тук живее и злото“.

— Болестта?

— Да. Очевидно искаше да ми даде да разбера, че причината за мистериозната болест трябва да се търси в родния й дом. Че затова го е напуснала. Не само за да намери причината, а и за да избяга.

Причината за болестта на Йози е била в Шваненвердер?

— Внезапно Шарлоте задърпа ръката ми и понечи да побегне обратно към колата. Отначало не исках да тръгна с нея. Исках да почакам, за да разбера кой е излязъл от къщата и върви към чакащото множество през тревата. Все още беше много далеч от нас и не можех да видя мъж ли е, или жена. Но нещо в начина, по който се движеше, ми се стори познато. Тогава Шарлоте каза нещо, което ме убеди, че трябва веднага да я последвам.

— Какво ви каза?

— „По-добре да се махаме оттук. Злото от стаята в бунгалото ни настигна. Върви право към нас.“