Себастиан Фицек
Терапията (19)

Осемнайсета глава

Стоеше на брега и оставяше дъждовните капки да падат свободно по лицето му. Опитваше се да размисли. Най-много се учудваше, че почти не се вълнува от изчезването на кучето. Естествено, изпитваше ужас и тъга. Но чувството не беше толкова силно, колкото си го беше представял в кошмарите си. Нали най-големият му страх беше, че ще се случи точно това. Първо Йози, после Синдбад. Няма ги. Изчезват безследно.

Точно по тази причина не съветваше тъгуващите пациенти да си вземат домашно животно. Твърде често се случваше дакелът, който би трябвало да утеши тъгуващия за загубата на брачния партньор, не след дълго да стане жертва на злополука.

Или да изчезне.

Синдбад беше неоткриваем. Ала незнайно по каква причина изчезването му не предизвика нервен срив. Вместо да обиколи селото отчаян и възбуден до крайност, вместо да звъни на всички съседи, той се обади само на Халберщет и остави съобщение на секретаря му. Сега претърсваше осеяната с довлечени от морето парчета дърво брегова ивица на около двеста и петдесет метра от къщата и се оглеждаше за следи от широките лапи на ретривъра. Напразно. Ако някога ги е имало тук, вече не се виждаха.

— Синдбад!

Виктор знаеше, че е безсмислено да крещи името му. Даже ако беше наблизо, кучето нямаше да се отзове на виковете му. Синдбад беше страхливец. Трепереше дори от пращенето на цепениците в камината, а на Нова година Изабел трябваше да слага успокоителни в храната му, за да не умре от разрив на сърцето. Веднъж бяха в Грюневалд и един-единствен изстрел на ловец накара Синдбад да тича по целия път до вкъщи, без да се вслушва в командите на собствениците си.

Оглушителният грохот на вълните сигурно беше уплашил кучето до смърт. Мистериозното бе как е излязъл и защо е изоставил защитата на къщата. А и как бе успял, след като всички врати бяха заключени?

Виктор претърси къщата щателно — от мазето до тавана. Не откри нищо. Отключи дори старата барака за генератора в градината и влезе вътре, за да се огледа. Но вратата беше здраво затворена и беше абсолютно невъзможно Синдбад да се е промъкнал в малкото помещение. Също толкова невъзможно, колкото да изчезнеш без следа на остров, помисли си Виктор. Синдбад никога не би излязъл сам от къщата, освен ако…

Нещо привлече вниманието му и го накара да се обърне. За момент се изпълни с надежда, когато на стотина метра разстояние забеляза някакво движение с ъгълчето на окото. Към него вървеше животно, точно с големината на неговото куче. Но радостта изчезна също така бързо, както се беше появила, защото животното не беше със светла козина. И не беше животно, а човек с тъмно палто.

Ана.

— Хубаво е, че сте решил да излезете навън — извика тя, щом стигна на десетина метра от него. Въпреки малкото разстояние Виктор я разбра много трудно, защото вятърът запращаше думите й към морето. — Само че не сте избрали подходящо време за разходка по плажа.

— Нито подходящ повод — извика в отговор той и веднага усети болката в гърлото, която почти бе забравил заради изчезването на Синдбад.

— Какво е станало? — Ана спря само на метър от него и Виктор за втори път се учуди как лачените й обувки бяха останали чисти след дългия път пеша от селото дотук. Нито кал, нито пясък бяха полепнали по тях.

— Търся кучето си. Избягало е.

— Имате куче? — попита изненадано Ана и сложи ръка на главата си, защото силен порив на вятъра едва не отвя кърпата й.

— Естествено. Голдън ретривър. Видяхте го още първия път. Докато разговаряхме, лежеше в краката ми.

— Не. — Ана поклати глава. — Не съм го забелязала.

Виктор изпита усещането, че неочакваните й думи му въздействат със сила, по-голяма от ураганния вятър, който не преставаше да го блъска. Дясното му ухо забуча, вътрешната празнота изведнъж отстъпи място на дълбок страх.

Тази жена не е читава.

Дъждовната вода капеше от веждите право в очите му и лицето на Ана се размаза. Едновременно с това в главата му отекнаха откъси от първия им разговор: „… но аз продължих да го удрям, докато от устата му бликна кръв. Накрая остана само буца плът, от която бях изтръгнала с бой и последната искрица живот“.

— Какво казахте, моля?

Очевидно Ана му говореше нещо, но Виктор видя само как устните й се движат. Мозъкът му беше зает да преработи думите й и спомена за побоя над кучето.

— Няма ли да влезем? — повтори тя. — При тази буря кучето ви скоро ще се върне по своя воля.

Ана посочи с глава къщата и посегна към ръката му. Виктор я отдръпна малко прибързано и кимна.

— Да, може би сте права.

Той се раздвижи бавно и тръгна напред.

Възможно ли беше да не е видяла едрото куче? Защо го лъжеше? За пореден път. Може би имаше общо с изчезването не само на Йози, но и на Синдбад?

При толкова въпроси, които фучаха в главата му, Виктор забрави първото правило, което беше научил от стария си ментор и приятел професор Ван Друизен: „Слушай. Не си вади прибързани заключения, а дарявай пациента с възможно най-голямо внимание“.

Вместо това Ларенц хабеше последните си резерви от сили, за да потисне мъчителната увереност, която си пробиваше път от подсъзнанието към повърхността. Истината беше вече ясно видима. Легна пред него отчаяна, като удавник, разделен от протегнатите ръце на спасителите само с тънка ледена стена. Ала Виктор Ларенц не беше готов да пробие тази стена.

Още не.