Себастиан Фицек
Терапията (17)

Шестнайсета глава

Днес. Стая №1245. Вединг

 

Пейджърът на доктор Рот се обади точно през първата по-дълга пауза в разговора, направена от Ларенц след около едночасов разказ.

— Не забравяйте какво искахте да ми кажете, докторе — рече лекарят и отключи тежката врата към коридора.

Да забравя? — помисли си Виктор, докато доктор Рот бързаше към вътрешния телефон.

Проблемът ми е, че не мога да забравя. Въпреки че това е най-голямото ми желание.

Доктор Рот се върна само след две минути и отново седна на неудобния сгъваем стол от бяла пластмаса, предвиден за посетители, какъвто стоеше до всички легла в клиниката, макар че нямаше особена полза от него. Защото пациентите, които лежаха там, рядко имаха посещение.

— Има една добра и една лоша вест — каза докторът на Виктор.

— Първо лошата.

— Вече ме търсят. Професор Малциус попитал къде съм се скрил.

— А добрата?

— Обадил се е посетител за вас, но няма да пристигне преди осемнайсет часа.

Виктор само кимна. Можеше да си представи кой иска да му дойде на гости и изразът на лицето на доктор Рот потвърди подозрението му.

— Значи имам само четирийсет минути?

— Четирийсет минути, за да ми разкажете остатъка от историята.

Ларенц се протегна, доколкото беше възможно на болничното легло.

— На четирийсет и седем години, а вече прикован към леглото — опита да се пошегува той, но доктор Рот не реагира на намека. Знаеше какво иска Ларенц, но не можеше да му направи тази услуга.

— Полицията не ми помогна цели четири години. И когато се натъкнах на първата следа, не пожелах да изпусна контрола от ръцете си.

Доктор Рот кимна с разбиране.

— Значи вие си останахте на острова и Кай беше единствената ви връзка с външния свят.

— Да.

— И колко време мина след това? Искам да кажа, докато откриете коя е в действителност Ана и какво се е случило с Йози?

— Два дни. Сам не разбирам защо трябваше да мине толкова време. Всъщност още тогава ми беше ясно. Ако животът ми беше видеофилм и имах възможността да върна лентата назад, щях да го проумея по-рано. Всички части от пъзела лежаха отворени пред мен, но аз бях сляп.

— Казахте, че банята била цялата в кръв?

— Да.

— Какво стана после?

— През този ден почти нищо. Събрах си багажа, за да напусна острова. Исках веднага да отида в Берлин, за да видя с очите си какво се е случило и да се срещна с Кай. Но не можах да тръгна. Бурята се усилваше. Както и настинката ми. Знаете ли как се чувства човек, когато цялото му тяло е изгоряло от слънцето?

Доктор Рот кимна.

— В рекламата винаги се казва „главоболие и болки в крайниците“. Мислили ли сте някога какво остава, когато те болят главата и всички крайници?

— Умът?

— Точно така. За да заглуша крясъците му, взех валиум и се помолих бурята да отслабне и корабчето да тръгне още на следващия ден.

— Но не стана така.

— Не. Ураганът „Антон“ ме направи затворник в собствената ми къща. Бреговата охрана посъветва всички обитатели на острова да напускат собствените си четири стени само в най-най-краен случай. За съжаление при мен най-крайният случай се случи още със ставането на следващата сутрин.

— Какво стана?

— Отново някой изчезна точно пред очите ми.

— Кой?

Ларенц вдигна глава и събра вежди.

— Преди да продължа, доктор Рот, ще ви предложа сделка: аз ще ви разкажа историята си до края, а вие…

— Какво аз?

— Вие ще ми подарите свободата.

Доктор Рот се засмя със затворена уста. Веднъж вече бяха водили дълга дискусия по този въпрос.

— Знаете, че е невъзможно. Не и след онова, което сте направили. Ще си загубя работата и правото да упражнявам професията, но това не е най-важното. Ще ме осъдят.

— Да, да, това вече съм го чувал. Въпреки това ви правя предложение и съм готов да поема риска.

— Какъв риск?

— Ще ви разкажа цялата история. Моята история. Щом свърша, ще ви дам право да вземете решение дали да ме освободите, или да ме оставите тук.

— Много пъти съм ви казвал, че не аз вземам решенията тук. Мога да ви слушам, да ви правя компания, но не съм в състояние да ви върна свободата, за която ме молите от няколко дни.

— Така ли? Тогава през следващите минути слушайте внимателно. Сигурен съм, че онова, което ще ви разкажа ей сега, ще промени мнението ви.

— Не ми се вярва.

Ако ръцете му не бяха вързани, в този момент щеше да направи недвусмислен жест.

— На ваше място не бих бил толкова сигурен.

Виктор затвори очи, а доктор Рот се облегна назад, за да чуе остатъка. Остатъкът от трагедията.