Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Die Therapie, 2006 (Пълни авторски права)
- Превод отнемски
- Ваня Пенева, 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 4,4 (× 5гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Себастиан Фитцек
Заглавие: Терапията
Преводач: Ваня Пенева
Година на превод: 2008
Език, от който е преведено: немски
Издание: първо
Издател: ИК "Унискорп
Град на издателя: София
Година на издаване: 2008
Тип: роман (не е указано)
Националност: германска
Печатница: „Унискорп“ ООД
Редактор: Велислава Вълканова
Художник: Максим Ячев
Коректор: Донка Дончева
ISBN: 978-954-330-155-3
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/20159
История
- —Добавяне
Петнайсета глава
Виктор го виждаше. Макар да беше на четиристотин шейсет и два километра по въздушна линия от него. Макар да ги отделяха почти петдесет морски мили вода, той го виждаше. Него и бунгалото. Шумовете, които идваха по телефона, му бяха достатъчни, за да си представи частния детектив в неговото бунгало в Сакровската гора. След последния телефонен разговор незабавно го бе изпратил там, за да провери какво е станало. И да разбере има ли истина в историята на Ана.
— Сега съм в кухнята.
Гумените подметки на обувките му изскърцаха и звуковите вълни донесоха шума до Паркум.
— И какво? Откри ли нещо необичайно? — Виктор стисна слушалката между рамото и брадичката си, вдигна тежкия апарат и се запъти към дивана. Ала кабелът се оказа твърде къс и той не можа да седне, а трябваше да остане прав насред стаята.
— Не виждам нищо особено. Ако се съди по миризмата и праха тук, отдавна не сте правили горско парти.
— От четири години — гласеше краткият коментар на Виктор.
Беше абсолютно сигурен, че в този момент Кай си е прехапал езика.
— Съжалявам.
Няколкото метра от колата по пътеката през гората бяха изпотили сто и двайсет килограмовия мъж. Държеше мобилния си телефон отстрани, доста далече от устата, но Виктор чуваше в слушалката си всяко пъшкане.
— Виж, единственото, което не е наред тук, засега е счупеното стъкло на задната врата. Но се съмнявам, че стъклото има нещо общо с Йози. Все едно какво ти е разказала Ана.
— Как така?
— Ами следите са пресни. Стъклото е било счупено само преди няколко дни, а не преди месеци или години.
Докато Виктор задаваше следващия си въпрос, Кай отваряше наред шкафовете и хладилника.
— Нима е възможно да се познае по парчетата стъкло кога е станало счупването?
— Не се познава по парчетата, а по пода. Помещението е с паркет. Ако стъклото е било счупено преди много време, по дървото ще личат следи от дъжд или сняг. Дупката е достатъчно голяма, за да влиза всякаква мръсотия. Обаче подът в помещението е съвсем сух и също толкова прашен, колкото останалата част от къщата. Освен това не виждам гадинки, които…
— Добре, добре, вярвам ти.
Виктор отиде отново до поставката за телефона край камината. Апаратът в ръката му беше прекалено тежък.
— Във видението на Ана Шарлоте я е изпратила в бунгалото, за да установи дали нещо липсва. Би ли проверил, ако обичаш?
— И как си го представяш, Виктор? Не нося със себе си пълен списък на мебелите ви, камо ли с по-дребните предмети. Какво ще правим, ако липсва тенджерката за мляко от кухнята? Или картината на Пикасо от дневната? Откъде да знам къде какво е имало? В хладилника например няма бира.
— Моля те, започни със стаята на Йози. — Виктор се направи, че не е разбрал шегата. — Тя е в края на коридора, срещу банята.
— На вашите заповеди.
Гумените подметки на Кай престанаха да скърцат, защото вече не стъпваха върху ламинат, а върху каменен под. Виктор затвори очи и преброи петнайсетте стъпки, които отведоха частния детектив пред вратата от изкуствена материя.
„Приятелите са добре дошли“, пишеше на пластмасовата табелка, която Кай в момента разчиташе под светлината на фенерчето си, преди да отвори вратата. Скърцането на пантите му показа, че предположението му е било правилно.
— Вътре съм.
— И?
— Стоя на прага, под рамката, и гледам навътре. Всичко е окей.
— Опиши ми какво виждаш.
— Нормална детска стая. Единично легло с пожълтял балдахин стои паралелно на прозореца. Пред леглото има тръстиков килим. Междувременно е станал общежитие на акари, ако ми позволиш тази забележка. Струва ми се, че именно той е източникът на миризмата на гнило, която се разнася из цялата къща.
— Какво още виждаш?
— Картина от Ърни и Бърт. Огромна, зад стъкло, в черна рамка. Закачена е така, че лежащият в леглото да я вижда добре.
— Това е…
Виктор ядно изтри една сълза от дясното си око с опакото на ръката и преглътна остатъка от изречението. Не искаше Кай да чуе пресекващия му глас.
… подарък от мен.
— Това е улица Сезам, знам. А щом влезеш от вратата, виждаш от лявата страна задължителната етажерка от Икеа с плюшени животинки. Слонче, някакви фигури на Дисни…
— Моля те, почакай — прекъсна го рязко Виктор.
— Какво има?
— Върни се до леглото и легни.
— Защо?
— Направи ми тази услуга. Легни на леглото!
— Ти си шефът.
Три стъпки. Шумолене. После Кай пак заговори в телефона.
— Дано да ме издържи. Матракът вече протестира.
— Окей. Започваме отначало. Какво виждаш?
— Ами, вляво е гората. Поне така предполагам, защото стъклото на прозореца е замърсено. И както вече казах: точно пред мен е картината на стената.
— Нищо друго?
— Вдясно е етажерката и…
— Не там — прекъсна го Виктор. — Точно пред теб. Нищо ли няма там?
— Не. Сега ще ти направя предложение… — Кратък атмосферен шум погълна следващите думи на Кай. — Аз… сега пак… на леглото, окей?
— Окей.
— Стига игрички. Кажи ми най-после какво трябва да открия в тази стая.
— Добре. Дай ми една минута.
Виктор затвори очи, за да се върне назад. Да се пренесе в Сакро. Стигна там за по-малко от секунда, отключи предната врата, събу си обувките и ги прибра в индийското шкафче в антрето. Помаха на Изабел, която лежеше на белия диван пред откритата камина и четеше „Гала“. Усети миризмата на горящи елхови клони. Усети топлината, излъчвана от къща, в която живеят доволни хора. Чу музиката, която идваше от задната стая. Бавно свали палтото си и отиде при Йози. Музиката се засили. Виктор натисна бравата и когато отвори вратата, за миг бе ослепен от светлината, която падаше през прозореца. После я видя. Йози седеше пред своята детска тоалетка и изпробваше оранжево-жълтия лак за нокти, който й бе дала най-добрата й приятелка. Музиката гърмеше и тя не бе чула идването му. Беше пуснала… кой ли канал беше…
— Какво липсва? — прекъсна мислите му Кай.
Ем Ти Ви.
— Телевизор.
— Телевизор ли?
— Да, „Сони“.
— Не. Тук няма телевизор.
— А до него тоалетка с кръгло кристално огледало.
— Не. Не и в тази стая.
— Това е, което липсва.
— Детска тоалетка и телевизор? Не ми се сърди, Виктор, но това не прилича на нормално влизане с взлом.
— Точно така. Не е нормална кражба.
Работата е там, че историята на Ана има нещо общо с Йози. И аз ще разбера какво е.
— Всичко е ясно. Няма ли все пак да повикаш полицията, Виктор? След като има откраднати вещи.
— Не. Още не. Моля те, провери и другите помещения. Или още нещо ти е направило впечатление в стаята на Йози?
— Ами… — Нещо изшумоля в слушалката и Виктор предположи, че Кай се почесва по тила. Единственото място, където му беше останала коса.
— Какво има?
— Може би ще ти прозвучи глупаво…
— Казвай!
— Според мен в стаята липсват не само мебели.
— Какво още?
— Атмосфера. — Кай се покашля нервно.
— Какво имаш предвид?
— Ами, не мога да намеря по-добра дума. Но не бих бил добър детектив, ако не следвах инстинкта си. И той ми казва, че това не е стая на дванайсетгодишна тийнейджърка.
— Обясни! — настоя Виктор.
— Аз самият нямам дъщеря, но племенницата ми Лаура следващата седмица навършва тринайсет. Когато бях при нея последния път, стаята й беше нейното лично кралство. На вратата не пишеше „Приятелите са добре дошли“, а „Не влизай!“.
— Йози не беше такава. Не се бунтуваше.
— Знам, знам. Но при Лаура по всички стени бяха окачени плакати на момчешки групи. Зад огледалото бяха напъхани билети от поп концерти, които е посетила, и картички, изпратени от приятелите й от Майорка. Разбираш ли какво имам предвид?
Нещо липсва.
— Не.
— Това не е стая на тийнейджърка, която тръгва да открива света, Виктор. Няма нито един плакат от „Браво“, а етажерката е пълна с плюшени играчки. Да не говорим за улица Сезам. Нещо не е наред, Виктор. В стаята на моята племенница виси „Еминем“, а не Ърни.
— Кой е Еминем?
— Виждаш ли? Това имам предвид. Някакъв рапър. Сега няма да ти обяснявам за какво пее.
— Все още не разбирам какво искаш да ми кажеш.
— Че тук наистина липсва нещо. Не видях восъчни свещи в бутилки от вино, нито кутия с първите любовни писма. И… да, тоалетката наистина липсва.
— В началото каза, че това е съвсем нормална детска стая.
— Да, но на осемгодишно момиче. А Йози тогава беше на дванайсет.
— Не забравяй, че това е само бунгало. Не прекарвахме дълго време там.
— Може и да си прав. — Кай изпухтя и отново се раздвижи. — Ти ме попита какво прави впечатление и аз ти отговорих.
Виктор чу как вратата на стаята се затвори и картината пред духовния му взор внезапно изчезна. Атмосферната връзка с Кай и бунгалото се скъса като стара филмова лента.
— Къде отиваш сега?
— Извинявай, но първо ще отида до тоалетната. Ще си свърша работата и веднага ще ти се обадя.
Преди Виктор да е успял да протестира, Кай прекъсна връзката. Сега нямаше и технически контакт с него.
Виктор остана до телефона като вкопан в земята, опитвайки се да открие някаква връзка.
Какво означаваха сведенията на Кай? Стъклото на вратата, разбито едва наскоро? Стаята, в която няма нищо тийнейджърско?
Нямаше време да помисли над тези въпроси, защото Кай звънна отново — много по-рано от очакваното.
— Виктор?
Ако се съдеше по шумовете, детективът вече бе излязъл от бунгалото и се намираше в гората.
— Какво има? Защо си излязъл? Още не сме готови…
— Виктор! — прекъсна го детективът със странно настойчив глас. Почти неовладян. Плашещ.
— Какво ти е?
— Мисля, че трябва веднага да повикам полицията.
— Защо? Какво се е случило?
Йози.
— Някой е влизал в банята. Сигурно е станало само преди няколко часа, защото следите са съвсем пресни.
— За бога, Кай! Какви следи?
— Кръв. По плочките. В мивката. В тоалетната чиния.
Кай дишаше тежко.
— Цялата баня е в кръв.