Себастиан Фицек
Терапията (13)

Дванайсета глава

Ана свали палтото и шала и се настани отново на дивана. Виктор не бе напуснал старото си място зад писалището. Направи се, че търси в компютъра файл с бележките си за нейния случай. В действителност всички съществени факти бяха съхранени в паметта му и искаше само да спечели малко време, докато нервите му се успокоят и е в състояние да започне с въпросите.

Когато пулсът му се нормализира, Виктор осъзна, че днес ще има нужда от цялата си сила, за да следи внимателно разказа на Ана. Чувстваше се като след пиянска нощ: сънен, изцеден, обезсилен. На всичкото отгоре в тила му пулсираше болка, която постепенно обхващаше главата като маншет и я стягаше неумолимо. Разтри запотените си слепоочия и погледна през прозореца към морето.

Разбиващите се вълни му напомниха за кралско синьо мастило. Колкото повече се сгъстяваха облаците, толкова по-тъмна ставаше морската вода. Видимостта не беше повече от две морски мили, а хоризонтът с всяка минута се приближаваше към острова.

В отражението на стъклото Виктор видя как Ана си наля чай и зачака. Очевидно беше готова за разговор. Затова обърна креслото си към нея и започна:

— Бих желал да продължим оттам, където спряхме.

— Щом така искате.

Ана поднесе крехката чаша към устните си и Виктор се запита дали светлочервеното червило ще се полепи по майсенския порцелан.

— Казахте, че Шарлоте избягала от къщи, без да остави вест на родителите си?

— Да.

Йози никога не би направила такова нещо, помисли си Виктор. Цяла нощ беше размишлявал над тази възможност и бе стигнал до заключението, че изчезването на дъщеря му не се дължи на такава банална причина. Тя не беше бегълка.

— Шарлоте напусна дома на родителите си на своя глава, за да открие причината за мистериозната си болест — обясни Ана. — Това е съдържанието на книгата до двайсет и трета страница. Болестта, провалът на лекарите, бягството. Дотам бях стигнала, когато ми стана ясно, че не съм в състояние да напиша нито ред повече.

— Да, вече ми казахте. Но имаше ли и някаква по-специална причина?

— Да. Отговорът е съвсем банален. Нямах представа как трябва да продължи историята. Затова затворих проекта в компютъра си и се постарах да забравя недовършената книга.

— Докато Шарлоте се превърна в реално лице?

— Точно така. Беше ужасно. Както знаете, вече бях имала няколко шизофренични пристъпа. Виждах нереални цветове, чувах гласове и шумове, но Шарлоте беше върхът. От всички фигури в моите книги тя стана най-истинската ми илюзия.

Прекалено истинска?

Виктор посегна към чая си и си отбеляза, че настинката вече е засегнала вкусовите му усещания. Не бе в състояние да направи разлика дали чаят наистина има лош вкус, или капките за нос, които използваше все по-често, са причинили тази горчивина.

— Казахте ми, че Шарлоте едва не била прегазена от кола.

— Тогава я видях за първи път, да.

— И я изведохте от мястото на произшествието.

— Точно обратното. — Ана разтърси глава. — Не аз изведох Шарлоте, а тя ме помоли да я последвам.

— Защо?

— Каза ми, че е крайно време да продължа да пиша романа си. Да разкажа историята й. Помня точните й думи: „Защо си написала само две глави? Как продължава историята? Не искам да боледувам вечно!“.

— Значи вашата собствена героиня поиска от вас да завършите започнатата книга?

— Точно така. Веднага й казах истината. Че не мога да направя нищо за нея, защото не знам как да продължа романа.

— И как реагира тя?

— Стисна ръката ми и рече: „Ела с мен, ще ти помогна. Ще ти покажа мястото, където започна всичко. Може би там ще се сетиш как да свърши нашата история“.

Нашата история?

— Кое беше мястото?

— Не знам. Извън Берлин. Помня само откъслеци от пътуването.

— Въпреки това се постарайте да ми разкажете колкото може по-точно — помоли Виктор.

— Мисля, че потеглихме с колата ми по градската магистрала в посока запад. Само не ме питайте на кое място сме излезли на магистралата. Обаче си спомням как Шарлоте си сложи колана. Можете ли да си представите? Нищо не се е запечатало така в съзнанието ми като факта, че плодът на моето въображение се страхува от злополука!

Да. Разбираемо е. Йози беше добре възпитана. Изабел много се грижеше за тези неща.

— Колко време пътувахте?

— Почти час. Минахме през голямо селище, паметник на културата. Старо руско селище. Поне така мисля.

Виктор се вцепени. Все едно седеше на зъболекарския стол.

— Спомням си, че на възвишението се издигаше руска православна църква. Оставихме я зад нас, минахме през някакъв мост, пътувахме известно време по тесен междуселски път, после навлязохме в гора.

Това е невъзможно…

— Горският път продължи около километър. Спряхме в малка просека, където оставих колата.

Това е невъзможно…

Виктор с мъка потисна импулса да скочи и да изкрещи в лицето на Ана следващите си въпроси. Познаваше описания от нея път. Някога често пътуваше по него. Почти всеки уикенд.

— Къде отидохте, след като слязохте?

— Тръгнахме по утъпкана пътека. Толкова тясна, че трябваше да вървим една след друга. Очакваше ни малко дървено бунгало, приличащо на блок къща, но по-модерно. Великолепно разположение.

В средата на гората, помисли си Виктор и предугади следващите думи на Ана.

— Нямаше съседи. Надлъж и нашир не се виждаше нищо освен борове, букове и брези. Широколистните дървета вече бяха изгубили ярките си листа и сега стъпвахме по тях като по мек килим. Въпреки неприятното ноемврийско време гората излъчваше топлина. Беше прекрасна. Толкова прекрасна, че днес вече не съм сигурна дали е била реална, или само халюцинация. Като Шарлоте.

В този момент Виктор не знаеше какво желае по-силно. Дали шизофреничните пристъпи на Ана да имат нещо общо с изчезването на дъщеря му, или да се окаже, че желанието да узнае нещо за съдбата на Йози му е изиграло мръсен номер. Всичко, казано дотук, можеше да е само зловеща случайност. В Хавелланд имаше безброй вилички като неговата.

Но само една, където…

— Спомняте ли си дали чухте нещо, когато застанахте пред бунгалото?

Ана го погледна въпросително.

— Важно ли е това за терапията?

Не. Но за мен е.

— Да — излъга решително той.

— Честно казано, не чух нищо. Абсолютно нищо. Беше тихо като на самотен връх, две хиляди метра над морското равнище.

Виктор кимна отмерено, макар че беше готов да размята глава като на рок концерт. Точно такъв отговор беше очаквал. Вече беше сигурен къде Шарлоте е отвела Ана. Тишината на горите на Сакро, между Шпандау и Потсдам, беше толкова впечатляваща, че всички, идващи от града, я забелязваха веднага.

Ана очевидно прочете мислите му.

— Аз, естествено, попитах Шарлоте къде сме, но тя само ме погледна изненадано. „Не може да не познаваш мястото. — В гласа й имаше изумление. — Това е бунгалото на нашето семейство. Прекарвах летата тук с родителите си. Тук минаха и последните хубави дни в живота ми. Преди да започне лошото.“

— Какво да започне? — попита Виктор.

— Болестта й, предполагам. Но тогава тя не пожела да ми разкаже подробности. Точно обратното. Посочи почти гневно бунгалото и попита: „Коя от нас двете е писателката? Ти трябва да ми кажеш какво се е случило вътре!“.

— Вие знаехте ли?

— За съжаление, не. Но Шарлоте вече няколко пъти ми бе заявила, че ще продължи да броди като призрак в главата ми, докато приключа книгата за нея. Значи трябваше да си съставя представа за вътрешността на бунгалото. Разбих стъклото на задната врата и се прехвърлих като престъпник през отвора.

Не виждам смисъла, каза си Виктор. Йози знаеше къде е ключът.

— Направих всичко това с надеждата, че ще намеря вътре някаква опорна точка за болестта на Шарлоте.

— И? Постигнахте ли някакъв успех?

— Отново не. Може би защото не знаех къде точно да търся. Единственото, което веднага ми направи впечатление, беше големината на бунгалото. Отвън бях преценила едноетажната постройка най-много на три стаи. А се оказа, че освен две бани, просторна кухня и дневна с камина, там имаше поне още две спални.

Три — поправи я безмълвно Виктор.

— Претърсих всички скринове, шкафове и етажерки, даже кошчето в банята. За щастие се справих бързо, защото помещенията бяха обзаведени почти спартански. Мебелите бяха скромни, но скъпи.

Филип Щарк, малко Баухаус. Изабел избра мебелите.

— А какво правеше Шарлоте, докато вие претърсвахте къщата? — попита Виктор.

— Чакаше ме отвън. Преди това ми бе заявила, че кракът й никога вече нямало да стъпи в тази къща. Че онзи ден се били случили твърде много лоши неща. Бе застанала на предната врата и непрекъснато ми даваше указания къде да търся.

Лоши неща?

— Например?

— Много странно. Говореше със загадки. Спомням си нещо такова: „Не търси онова, което е тук. Огледай се за онова, което липсва“.

— Разбрахте ли какво иска да ви каже?

— Не. Но тогава нямах възможност да я попитам.

— Защо?

— Защото внезапно се случи нещо, за което не обичам да си спомням, доктор Ларенц.

— Какво?

Виктор видя в очите на Ана същото нежелание, което бе забелязал и предишния ден, когато тя поиска да прекратят разговора.

— Не може ли да поговорим за това утре? Чувствам се доста изтощена.

— Не. По-добре е да приключим сега — отговори авторитетно Виктор и се уплаши от себе си — лъжата бе излязла безпроблемно от устните му. Онова, което практикуваше тук, нямаше нищо общо с нормален терапевтичен разговор. Това беше разпит.

В продължение на няколко секунди Ана го гледаше нерешително. За момент Виктор повярва, че отново я е загубил. Че ей сега ще стане и ще напусне къщата му. Но после тя скръсти ръце в скута си, въздъхна тихо и продължи да разказва.