Себастиан Фицек
Терапията (10)

Девета глава

— Какво пишете в момента? — Това беше първият въпрос, който й зададе. Въпросът, с който се бе събудил тази сутрин.

Какви фигури ще оживеят през следващите дни в кошмарите ви?

— Вече не пиша. Или поне не в обичайния смисъл.

— Какво искате да кажете?

— От известно време пиша само за себе си. Пиша биографията си — ако може да се нарече така. Надявам се по този начин да убия три мухи с един удар. Първо, продължавам да отдавам дължимото на писателския си талант. Второ, преработвам миналото си. И трето, предотвратявам влизането в живота ми на фигури от книгите, които ме подлудяват.

— Разбирам. Тогава ми разкажете нещо за последния си голям срив. Този, който е довел до приемането ви в клиниката.

Ана издиша шумно и сплете ръце като за молитва.

— Добре. Последната фигура от моя книга, която заживя свой живот, беше героиня от модерна детска приказка.

— За какво става дума в приказката?

— За едно малко момиче. Шарлоте. Крехък рус ангел, каквито познаваме от рекламите за меденки или шоколад.

— Не мисля, че ви е било неприятно да ви придружава въображаема фигура от този тип.

— Прав сте. Шарлоте беше малък ангел. Всеки, който я видеше, веднага я обикваше. Живееше като единствена кралска дъщеря в малък дворец, разположен на остров сред морето.

— За какво по-точно разказва историята ви?

— За търсенето. Един ден Шарлоте се разболя. Разболя се сериозно.

Виктор, който се готвеше да отпие поредната глътка чай, рязко остави чашата на масичката. Ана бе завоювала цялото му внимание.

— Малката страдаше от необясними пристъпи на треска и непрекъснато слабееше. Идваха лекари от всички краища на страната, преглеждаха я, предписваха лекарства, но никой не беше в състояние да определи каква е болестта й. Родителите й се отчаяха. Състоянието на момиченцето непрекъснато се влошаваше.

Виктор задържа въздуха в гърдите си и се съсредоточи върху следващите думи.

— Един ден малката Шарлоте реши да вземе съдбата си в свои ръце и избяга от къщи.

Йози.

Виктор се опита да прогони мисълта за своето момиче, но не можа.

— Какво казахте, моля? — Ана го погледна объркано. Виктор изобщо не бе забелязал, че е казал нещо, и нервно зарови пръсти в косата си. — Нищо. Не исках да ви прекъсвам. Продължете, моля.

— Така, както казах, тя реши сама да потърси причината за болестта си. Можете да приемете историята като парабола. Детска приказка за болно момиче, което не се предава, а действа. Тръгва само по широкия свят.

Не може да бъде. Не е възможно. Виктор загуби окончателно способността си да разсъждава разумно. Познаваше това чувство. За първи път го бе изпитал в клиниката на доктор Гролке. И после през всички следващи дни от живота си. До момента, когато реши да прекрати окончателно търсенето на малката си дъщеря.

— Наистина ли сте добре, доктор Ларенц?

— Какво? О… — Виктор втренчи поглед в пръстите на дясната си ръка, които нервно барабаняха по махагоновия плот на старата маса. — Извинете ме. Май пих твърде много чай. Но разкажете ми повече за Шарлоте. Как завършва историята? Какво се случва?

Какво е станало с Йози?

— Не знам.

— Какво? Не знаете как свършва собствената ви книга?

Гласът му прозвуча по-високо, отколкото беше възнамерявал, но Ана изобщо не се учуди на този изблик на чувства.

— Нали ви казах — не можах да я завърша. Историята остана фрагмент. Тъкмо затова Шарлоте не ме остави на мира и ме тласна в онзи кошмар.

Кошмар?

— Какво имате предвид?

— Както вече казах, Шарлоте беше последната измислена от мен фигура, която влезе в живота ми като реално същество. Преживяното с нея беше толкова страшно, че ме доведе до срив.

— Още веднъж. Какво точно се случи?

Виктор съзнаваше, че се държи зле. Пациентката още не беше готова да говори за преживяната травма. Но той трябваше да знае. Когато Ана сведе глава и се взря с невиждащ поглед в килима, той се постара да бъде по-предпазлив.

— Кога имахте първото видение с Шарлоте?

— Преди около две години в Берлин. През зимата.

На двайсет и шести ноември — допълни безмълвно той.

— Излязох на покупки и внезапно чух на улицата зад мен адски шум. Свистене на гуми, дрънчене на метал, трошене на стъкло — обичайните шумове при сблъсък на коли. Помня как си помислих: „Дано никой не е пострадал“ и се обърнах. И тогава видях момиченцето. Стоеше насред улицата като парализирано. Очевидно носеше вина за злополуката.

Виктор се вкопчи в облегалките на стола си.

— Изведнъж, като по невидим знак, малката обърна глава, погледна към мен и ми се усмихна. Тогава я познах. Шарлоте. Болното момиче от моята книга. Тя изтича при мен и улови ръката ми.

Тънките й ръчички. Толкова крехки, почти чупливи.

— Тогава аз се вцепених. От една страна, бях наясно, че тя не е истинска. Че не може да е там. От друга страна, усещах я съвсем реална. Не можех другояче. Трябваше да я приема. Затова я последвах.

— Накъде? Къде точно стана катастрофата?

— Какво? Нима е толкова важно?

Ана примигна малко объркано и изведнъж сякаш загуби желанието си да говори.

— Наистина не е важно. Прощавайте. Моля, продължете.

Ана се покашля и стана.

— Ако нямате нищо против, доктор Ларенц, бих искала да направим малка почивка. Знам: аз бях тази, която настояваше за разговора, но сега забелязвам, че още не съм готова да говоря. Виденията ми бяха ужасяващи и ми е много по-трудно да ги опиша, отколкото си мислех.

— Разбира се — отговори Виктор, макар че всичко в него крещеше за още информация. Изправи се и направи крачка към нея.

— Обещавам, че няма да ви притискам повече — изрече меко тя. — Може би утре ще има корабче и ще мога да се прибера вкъщи.

Не!

Виктор трескаво затърси изход. Не можеше да й позволи да си отиде и да не дойде никога вече — макар че допреди няколко минути беше искал точно това.

— Само още един въпрос. — Застана на средата на стаята и отпусна ръце покрай тялото. — Как се казваше книгата?

— Нямаше истинско заглавие. Само работно. „Девет“.

— Как така девет?

— Когато избяга, Шарлоте беше на девет години.

— О!

Твърде малка!

Учуден, Виктор отбеляза какво въздействие му бяха оказали малкото думи на Ана. Как силно бе пожелал шизофреничните й видения да имат връзка с реалността.

Докато вървеше бавно към нея, той усети, че има висока температура. Въпреки аспирините, които бе изпил сутринта, главоболието също не беше отслабнало. Болката пулсираше зад слепоочията му, очите започнаха да сълзят. Изведнъж фигурата на Ана се замъгли и контурите й се очертаха сякаш през чаша, пълна с вода. Виктор примигна няколко пъти и когато погледът му се проясни, прочете в очите на Ана нещо, което в първия момент не можа да си обясни. Но само след минута разбра. Той я познаваше. Някъде, преди много време, се бе срещал с нея. Но не беше в състояние да причисли лицето й към определена личност или име. Както понякога човек не знае как се казва артистът на екрана и в кой филм го е гледал преди това.

Помогна й да облече палтото и я придружи до вратата. На прага Ана се обърна и изведнъж устата й се озова съвсем близо до лицето му.

— О, още нещо. Само защото преди малко ме попитахте.

— Да? — Виктор се отдръпна предпазливо и напрежението от началото на разговора им се върна в главата му.

— Не знам дали е важно, но книгата имаше и подзаглавие. Много странно, защото то нямаше нищо общо с историята. Измислих го във ваната и ми се стори много красиво.

— И какво беше подзаглавието?

За момент Виктор се запита дали изобщо искаше да го чуе. Но закъсня.

— „Синята котка“ — отговори Ана. — Но не ме питайте откъде се е взело. Реших, че ще е много красиво, ако сложим на корицата синя котка.