Даниеле Брокс
Сълзата на Орфей (30)

30.

Ранното сутрешно слънце заблестя толкова силно, че всичко наоколо изглеждаше позлатено. Полин едва изчака да мине нощта, за да отиде на мястото, на което нейната прароднина я викаше да дойде. Не можеше да повярва, че това място не е свързано с култа към Орфей. Защо ще я вика там, където няма олтар или храм. Най-после щеше да разбере какво става. Може би.

Качиха се на джипа и потеглиха на запад. Пътищата не бяха в добро състояние, но това не впечатли Полин. Тя гледаше през прозореца и с нетърпение чакаше да зърне мястото. Минаха през голям и хубав град, и поеха на север. След време джипът напусна главния път и се заизкачва из планината по по-тесен криволичещ път. Малко по-късно пое по планински път, но скоро спря. Оттук нагоре ще се върви пеш.

Напред по пътеката поведоха двама души от охраната, след тях послушно тръгнаха Полин и Джордан, а отзад вървеше Никола. Изкачването беше трудно и дълго.

На едно място спряха да си починат. Задъхана и зачервена от умора, Полин каза на Джордан и Никола:

— Не мога да си представя, че Орфей ще изкачва всеки ден тези скали, само и само да посвири малко на върха им.

Един от охраната се усмихна:

— Не мога да си представя, че останалите мъже са се качвали с него, само и само да слушат разказите му.

Никола даде обяснение:

— Може би това е било мястото, защото жените им трудно ще се доберат до горе, за да си ги приберат вкъщи.

Забележката му разведри малко настроението и след кратка почивка те отново поеха нагоре. След още един тежък преход, излязоха на върха. Полин се огледа и дъхът й спря от невероятната красота, която се разкри пред тях.

Остри, назъбени, стръмни и внушителни, скалите стърчаха зловещо над всичко наоколо. Величествени и страшни, те заплашително се извисяваха към бистрото светло синьо небе. Сякаш бяха забодени там в полукръг от всемогъщ и всесилен творец. Стърчаха като пръсти на ръка, свита в шепа. Долу, под отвесните им ужасяващи стени, в дланта на шепата, се бяха сгушили на сигурно и защитено място изключително красивите езера — смарагдовите очи на Родопите. Озъбените и смразяващи скали пазеха тези чисти и бистри смарагди.

Гледката беше неповторима. В такива моменти човек се чувства малък и безпомощен пред невероятната сила и мощ на природата. На тези места всеки може да разбере колко е нищожен и безсилен пред размаха, с който творят вятърът, слънцето и водата. Планината бе сложила най-силните и верни стражи да пазят нейните очи.

Колкото голи, назъбени и остри бяха отвесните скали, толкова мека и нежна беше зеленината в подножието им. Около седемте езера на благодатната им влага се наслаждаваха огромни дървета. Между стволовете им игриво и нежно преплитаха клони храсталаците, а меката светла трева постилаше земята като топло одеяло.

Контрастът в гледката я правеше нереална. Точно тук всемогъщият творец показваше на малките хора на какво е способен и разкриваше силата си.

Никой от застаналите на върха не можеше да обели и дума. Пред тях се откриваха невероятни простори. Въздухът беше кристалночист и бистър. Можеше да се види толкова надалеч.

Полин погледна надолу към подножието на скалите. Езерата бяха невероятно красиви. Водата на всяко блестеше в различен цвят. Кое от тях е третото езеро? Кое е третото око? Очите на жрицата Мадлен Буже. Зелените смарагдови очи на жрицата. Полин откри най-зеленото езеро.

Трябваше да запомни местоположението му. Разгледа гората около него. Очите й се спряха на величествен огромен дъб с масивен ствол и гъсти разперени клони. Трябваше й ориентир, защото от друг ъгъл и по друго време на деня това езеро едва ли щеше да изглежда толкова зелено. Наистина можеше да се каже, че това е третото око. Тя огледа още веднъж наоколо подробно. Искаше да се увери напълно в откритието си.

Изведнъж почувства облекчение и задиша по-свободно и спокойно. Усмихна се и щастливото й изражение напълно озадачи Джордан.

— Какво се случи? Разгада ли тайната на Орфей?

— Не, но всичко е наред. Сега вече може да си тръгваме и да работя спокойно.

— Кажи ми какво почувства, трябва да знам всичко! — не спираше Джордан.

— Няма нищо за казване. Не е тук. Затова тук няма археологически обекти. Просто не е тук. Явно трябва да се върнем при гроба му. Олекна ми. Дойдохме тук, където ни викаха, видяхме, че няма нищо и сега трябва да си вървим.

Доброто настроение, липсата на тревога в погледа й, лекотата, с която заслиза надолу по стръмната пътека оставиха у Джордан убеждението, че нещо се е променило, че нещо е разбрала. Защо ли отказваше да сподели с него, след като ги свързваха толкова много неща. Интересно, той нищо не усети.

Пътят на връщане беше весел и приятен. Полин, напълно преобразена, не спираше да разказва интересни и весели случаи от експедициите, в които е участвала. Забавляваше всички и времето мина бързо.

Щом се прибраха в хотела, Полин се преоблече набързо и слезе при останалите. Веселият й смях оглася до късно меките, заоблени родопски възвишения.