Алекс Кош
Медиум на повикване (8)

Глава 8

Смъртта е дошла при мен!

— Смъртта? — абсолютно безизразно попита фигурата. — Когато Смъртта лично слезе на земята, ще настъпи краят на света.

„А кой сте тогава?!“ — помислих си, осъзнавайки, че това същество спокойно чете мислите ми.

— Жътваря — прошумоля отговорът.

Честно казано, това обяснение не ми помогна много. Джеймс не беше споменавал такива същества, нищо подобно не бях срещал и в книгите, определено щях да го запомня. Това, че някой може да спре времето в някое гробище, а може би и в целия свят, също чувах за първи път. По-точно, виждах го със собствените си очи и го усещах върху себе си. Въпреки че аз май не попадах в зоната на действие на „паузата“ и дори можех да се движа… в рамките на това, което ми позволяваше хватката на това същество.

— Аз никого не съм вземал — изхриптях с усилие. — А душата на момчето я призовах само за малко…

Стисналата врата ми ръка не ми позволяваше да говоря нормално, но и не се опитваше истински да ме удуши. Вярно, миг по-късно се изясни, че за мен е подготвена друга участ — от аморфното тяло на Жътваря се изстреляха тъмни нишки, които се увиха около ръцете и краката ми. Май вече бях виждал нещо подобно в изпълнение на Садако с косата, а и по-нататъшните действия на съществото се оказаха подобни на нейните. Разликата беше само в това, че черните нишки не влязоха в устата ми, а просто минаха през гърдите и без прелюдии започнаха да изпиват душата ми. Вече имайки немалък опит, веднага почувствах как енергията напуска тялото ми и моментално се опитах да уплътня душата и да прекъсна този процес. Изненадващо, но донякъде успях, процесът се забави няколко пъти!

— Смешно — прошепна Жътваря. — Да се съпротивляваш на този, който е създаден да взема души.

Не знам, може би е бил създаден небрежно, или опитът ми с пиявиците и Садако си казваше думата, но аз се съпротивлявах все по-успешно и по-успешно и скоро дори започнах да си връщам това, което Жътваря беше успял да изсмуче от мен. Мисля, че ако той имаше лице, в момента щеше да изглежда доста неприятно. Но по плътно струпаните черни нишки, смътно наподобяващи глава, нищо не можеше да се разбере.

— Да не си посмял! — изрева Жътваря, показвайки емоция за първи път. — Приеми смъртта и наказанието!

Или силите му свършиха, или като започнах да се съпротивлявам, пречупих нещо в магията му, но светът, който беше замръзнал около нас, отново започна да се движи. Призракът на Деймис се опита да докосне майка си, но, разбира се, мина право през нея. В същото време Присила Норн и застаналия на разстояние Дони видяха черната фигура на Жътваря. Дони веднага се хвърли да ми помага, а жената изпищя и се свлече на земята. Деймис мигновено се озова до майка си и я прикри с полупрозрачното си тяло.

Чувствах, че съм си върнал цялата душевна енергия, изсмукана от Жътваря, но процесът не спря дотук. Сега вече самият аз започнах да изтеглям в себе си енергията на Жътваря, с което го принудих внезапно да пусне всички нишки, които ме държаха, и да се отдръпне.

— Какво си ти?! — буквално изрева той.

Аз благополучно паднах на земята и прилепих гръб към бетонната настилка, покриваща пътечката между гробовете. Дотолкова ми беше секнал дъха, че дори и да исках, не можех да отговоря на Жътваря.

Дотичалият Дони се опита да удари Жътваря с парче желязо, отчупено от оградата, но импровизираното му оръжие мина през черната фигура, без да й навреди.

— Отдръпни се! — изпъшках аз. — Нищо не можеш да му направиш!

Осъзнавайки, че по някаква причина няма да може да се справи с мен, Жътваря се превърна в черно петно и се хвърли към Деймис, очевидно решавайки да го върне обратно в лапите на смъртта. Или където там обитава душата преди прераждането. Може би в чистилището?

Трескаво бръкнах в пазвата си, където сега винаги държах готови атакуващи гофу със стрелички. Ножове, за съжаление, нямах време да си купя, а и нека бъдем реалисти, все още не умеех да ги хвърлям. А виж стреличката е просто нещо — както и да я хвърлиш, тя винаги ще полети в правилната позиция.

Но Жътваря дори не забеляза атаката ми, гофуто изгоря заедно със стоманената, между другото, стреличка, още щом докосна черното петно.

— Ей, спри! — извиках аз, но, разбира се, Жътваря не се подчини.

Миг преди черното петно да стигне до момчето, прозвуча гонг. Или поне на мен така ми се стори. И веднага след това проехтя силен, добре модулиран баритон:

— Exorcizamus te, omnis immundus spiritus, omnis satanica potestas!^[1]

Ярка, ослепителна светлина освети цялото пространство наоколо, принуждавайки ме да прикрия очи с ръце, а когато ги открих отново и, примигвайки конвулсивно, погледнах към мястото, където беше Жътваря, той вече беше изчезнал. На теория призракът на момчето също трябваше да изчезне, но по някаква причина беше останал тук. Също така се бяха появили и нови лица — двама свещеници в черни раса вече държаха Дони за ръцете, а третият се втурна към мен и от сърце ми стовари юмрук в лицето. Пред очите ми отново избухна ярка светлина и аз за миг изгубих съзнание. Във всеки случай беше миг за мен, но когато отворих очи отново, се оказах седнал на стол до празна маса в малка стая, която приличаше на нечий изоставен кабинет. Ръцете ми бяха здраво закопчани зад гърба с нещо като белезници, а масата и столовете пред мен бяха празни, сякаш съм се превърнал в герой на детективски филм и това е класическа стая за разпити.

Главата ме болеше леко от удара и ми се гадеше, може би от силно сътресение. Но като цяло това беше много по-добре, отколкото да умра от ръцете, лапите, пипалата или каквото там имаше Жътваря. Така че не бих казал, че съм особено уплашен или разстроен от неочакваната смяна на локацията. Бях по-притеснен какво се е случило с Деймис, защото така и не успях да му предоставя възможност да поговори с майка си. Не се знае колко дълго ще може да остане на този свят и най-важното — колко време аз съм бил в безсъзнание. Затова наистина исках бързо да приключа с настоящата ситуация и да намеря Присила Норн и призрака на Деймис, но по някаква причина никой не бързаше да ме пусне или дори да започне разговор. Дори и да е разпит, но да не се проточва.

— Ей, има ли някой тук? — попитах високо, докато се оглеждах. Наоколо имаше само каменни стени, но от филмите и сериалите знаех, че дори в стените могат да бъдат скрити камери. Едва ли биха ме оставили тук сам и без надзор.

Или ме „мариноват“ преди разпит? И такова сме виждали в сериалите. Макар че едва ли инквизицията използва подобни методи, мъченията като че ли доста повече им подхождат.

Можех да си разсъждавам още много, но за щастие вратата най-накрая се отвори и отец Павел влезе в стаята. Този път сивокосият брадат старец беше без младата си половинка или както там го наричат свещениците. Ученик? Помощник? Също така не беше взел със себе си и измъчвания от болки призрак, което само ме зарадва.

— Здравей, Роман — меко се усмихна старецът, сядайки срещу мен. — Когато те поканих в църквата „Света София“, не мислех, че при визитата си ще се опиташ да оскверниш светата земя.

— Не съм направил нищо подобно! — възмутих се аз, но бързо се овладях. — Как изобщо бих могъл да я оскверня?

— Като призовеш Жътваря, разбира се.

— Със сигурност не съм го призовавал! — уверено заявих аз. — Всъщност за първи път виждам това нещо.

Свещеникът внимателно ме погледна в очите.

— Очевидно е вярно — замислено каза накрая. — Ти нали не можеш да лъжеш. Между другото, съдейки по факта, че не бързаше да дойдеш тук, необходимостта винаги и навсякъде да казваш само истината май не те притеснява много?

— Като цяло, да — съгласих се аз. — Оказва се, че в обикновения живот не се налага толкова често да се лъже.

За това, че по принцип рядко общувам с хора, за да има кого да лъжа, не споменах. Но като се замисля, моята липса на сдържаност в езика наистина не ме притеснява много, това все пак не е синдром на Турет. Просто казвам това, което мисля, малко по-често от другите.

— Ти наричаш живота си обикновен? — подсмихна се старецът. — Не забравяй, че църквата получава всички доклади на Асоциацията на медиумите, включително и неофициалните. Приблизително мога да си представя какво се е случило с теб от момента, в който се срещнахме на мястото на кървавата екзекуция, направена от ханьото.

Странно, аз лично не бях писал никакви доклади за премеждията си. Хухлик също едва ли тайно тропа на църквата? Или е Джеймс? Познавайки характера му, дори ме е страх да си представя как биха изглеждали докладите му. По логика цялата документация я води Миси, но това звучеше още по-забавно — издирваната от църквата ханьо старателно им изпраща подробни отчети за дейността на медиума и своята собствена в качеството си на негова помощница.

— Похвално е, че истината не ти създава затруднения — продължи свещеникът. — Значи ще можеш честно да отговориш на въпроса кого и защо все пак призова на гробището?

Да се инатя тук беше безсмислено.

— Душата на починало момче, за да може майка му да се сбогува с него — признах неохотно. — Не знам дали видяхте състоянието й, но без помощ жената определено няма да живее дълго.

Инквизиторът попита с интерес:

— Това пък откъде? Защо мислиш така?

— Присила Норн не е успяла да пусне децата си и сега частици от душите на починалите са полепнали по нея като пиявици и отнемат жизнените й сили. Ако не се бях намесил, тя със сигурност щеше да умре след няколко дни.

От лицето на стареца беше напълно невъзможно да се разбере как приема това, което казвах. Тази негова мека полуусмивка можеше да скрие абсолютно всичко.

— А сега, след появата на сина й, тази жена ще бъде ли добре? — попита той.

— Да. Тоест, не — отговорих леко объркано. — Надявах се, че като се сбогува с някое от децата си, тя ще може да се успокои.

— Да намери успокоение на душата — поправи ме свещеникът.

— Е, да — съгласих се аз и след това се увлякох: — Същото това успокоение на душата, което тя кой знае защо не е получила след погребението на дъщеря си. И аз имам въпрос към вас, ако погребението вече е минало, защо тогава частица от душата на Елла е останала при майка й? Мислех, че църковните ритуали трябва да облекчат болката и да помогнат да пуснем…

— Ние само предоставяме възможност — отново ме поправи старецът. — Ако човек не иска да се примири със загубата и да пусне починалия, ние не можем да го принудим. Църквата указва пътя, а не те подкарва по него с ритници. Но сега не говорим за функцията на църквата, а за това, което ти направи на гробището. Опитал си се да призовеш душа на починал от „отвъд прага“? Сериозно? Дори неуспешен опит е достатъчна причина да ти отнемат картата за стажант на Асоциацията и да те вкарат в затвора за десет години.

Целият изстинах.

— А ако е успешен?

— Успешното завръщане на душата на починал от онзи свят може да бъде извършено само от светец. И то само на теория, откакто се помня, такива случаи не е имало.

За известно време млъкнах, опитвайки се да разбера какъв извод може да се направи от това, което ми казва отец Павел. Ще ме затворят ли или ще ме признаят за светец?

— И какво ще стане с мен в крайна сметка? — попитах предпазливо.

Главата започна да ме боли още по-силно и гаденето се засили, но се постарах да не обръщам внимание на неприятните усещания.

— Църквата определено няма да те признае за светец — с все същата полуусмивка каза свещеникът. — Да те пратим в затвора също не можем, тъй като призоваването на вече преминала „отвъд ръба“ душа се счита за невъзможно. Това, че душата на момчето все пак се е появила, означава, че ритуалът за упокоение на призрака е бил извършен неправилно и той просто е останал на този свят до майка си. Не е трудно да се направи грешка, като се обърка „празнина“ с нормален призрак, ти все пак си ученик.

Би трябвало да премълча и да приема версията на свещеника, той явно неслучайно ми предлагаше версия, която напълно устройва църквата. Но, разбира се, аз не можех да мълча:

— Стажант — поправих го аз. — И не е вярно, аз успях…

— Това ти го мислиш — прекъсна ме отец Павел, сякаш специално за да не ми позволи да се закопая още по-дълбоко. — Откога учиш занаята при Джеймс? От две-три седмици? Не мисля, че за толкова кратко време човек може да се научи да провежда толкова сериозни ритуали и като цяло да разбере какво се случва на нужното ниво. В такива ситуации си струва да се използва бръснача на Окам^[2] — просто призракът на момчето е следвал майка си и е реагирал на твоите руни.

Каза го толкова уверено, че за момент самият аз повярвах, все едно всичко е било точно така. Въпреки че, очевидно, отец Павел по някаква причина промени тълкуването на събитията в моя полза. Но защо? Само защото в тяхното разбиране за света е невъзможно да се върне душа, преминала „отвъд ръба“? Или за да ме защити? Не мислех, че инквизиторът ще направи нещо подобно.

— А Жътваря? — попитах леко объркан. — Той откъде се появи… според вашата версия? И що за същество е изобщо?

— Жътваря не е същество, а същност, способна да поглъща души с едно докосване. Според нашите наблюдения Жътварите идват за души, чието време вече е дошло, но по някаква причина не искат да напуснат света на живите.

— Тогава трябва да идват за всеки призрак, който се разхожда по земята — отбелязах скептично.

— Ще звучи странно, но дори съществуването под формата на призрак може да бъде предопределено за един или друг човек като част от пътя на изкуплението. Но когато пътят бъде извървян до край, а душата не иска да отиде на Божия съд, идват Ангелите на смъртта. Е, това е човешкото име, те самите наричат себе си Жътварите.

Тук леко се обърках.

— Значи тези Жътвари са нещо напълно нормално? Някой е говорил с тях, за да разбере как се наричат? И ако това са ангели, защо тогава тяхното призоваване се смята за оскверняване на светата земя?

— Това е доста сложна и деликатна тема — след кратка пауза и явно неохотно отговори свещеникът. — Великият катаклизъм промени нашия свят, правейки много от страховете, вярванията и кошмарите на хората реални. А преди Катаклизма броят на християните на планетата е бил една трета от общото население, тоест тяхната вяра е повлияла на света по-силно от останалите. И всевъзможните прояви на тази вяра значително подкопават основите на християнството. Как да говорим за ангели и демони, когато хората могат да видят и едните, и другите в ежедневието си? Кои чудеса идват от Бога и кои — от Дявола? Различните видове същности като Ангелите на смъртта част от божествения план ли са или проява на враждебни сили?

— Съдейки по това, че сега съм тук, вие сте избрали второто?

— Самият ти видя Жътваря, тази същност определено не прилича на ангел — съгласи се инквизиторът. — Освен това те се влияят от молитви, което означава, че явно не са божествени същности. Но това вече е теология и теория, най-важното е, че изяснихме, че ти нямаш пряко отношение към неговата поява. А това означава, че не си виновен.

Издишах с облекчение. Приятно беше да го чуя.

— Но за проявлението на призрака на момчето с помощта на руни на територията на гробището ще трябва да ти се наложи глоба. И значително по-голяма глоба за този, който неправилно е изпълнил ритуала по упокоение на момчето.

— На Джеймс?!

— Душата е останала на земята, вината е изцяло негова — потвърди свещеникът.

— И каква е глобата? — попитах аз, усещайки как космите на тила ми настръхват и стомахът отново ме свива.

— За непрофесионално проведен ритуал по упокоение около двеста хиляди, доколкото си спомням. За използване на уменията на медиум в гробище без разрешението на църквата, още около десет. Всички документи скоро ще бъдат изпратени на Джеймс Харнет от нашата администрация.

Край, Джеймс определено ще ме убие, когато разбере за какво е глобата. А той ще разбере, защото рано или късно аз ще му разкажа какво се случи тук и как призовах душата на Деймис. Възможно ли е да не го виждам няколко седмици, а най-добре месец, докато забрави за изгубените пари. Въпреки че, познавайки медиума, той никога няма да ги забрави и така или иначе ще задава въпроси, на които аз определено ще отговоря честно.

— Разбрах — изстенах аз. — Но защо тогава са всички тези разговори и защо изобщо се озовах тук? — аз обходих с поглед стаята. — Щом вече всичко е решено и глобата е наложена?

— Трябваше да ти обясня какво всъщност се случи на гробището. А и същевременно да разбера защо изобщо правиш всичко това. Понякога мотивацията е по-важна от самите действия. И се радвам, че всичките ти действия са били насочени да помогнеш на жена, загубила децата си.

— Между другото, какво стана с Присила Норн и душата на сина й?

Интересуваше ме и съдбата на Дони, но не посмях да го спомена. Ако младежът не е глупак, а той определено не е глупак, ще се престори, че няма нищо общо с това. Всъщност той по никакъв начин не участва в случващото се, освен че се опита да помогне, като атакува Жътваря.

— С жената всичко е наред. А след като душата на момчето все още е тук, тя ще остане за прощалната церемония. И този път ритуалът ще бъде проведен както трябва.

— Добре — облекчено въздъхнах аз. — И като стана така, ще мога ли и аз да присъствам?

— Като цяло се убедих в чистотата на твоите намерения — като че ли неохотно произнесе присъдата инквизиторът. — Към момента няма причина да те държим под охрана. Но следващия път няма да се отървеш толкова лесно.

— Значи мога да си вървя?

— Разбира се.

Исках да напомня, че все още съм с белезници, но изведнъж усетих, че нищо не ме задържа. Измъкнах ръце иззад гърба си и ги разтрих, поглеждайки крадешком назад. Каквото и да ме беше държало, сега го нямаше.

— Да те изпратя до изхода? — любезно предложи инквизиторът с тон, който не допускаше отказ.

Изправяйки се на крака, аз леко се олюлях от слабост, като едва не изпразних стомаха си право на масата.

— Добре ли си? — притеснено попита свещеникът.

— Да, просто леко сътресение — промърморих аз. — Явно при задържането са ме ударили прекалено силно по главата.

Излизайки от стаята, се озовахме в дълъг коридор без прозорци. Еднакви врати, разположени на еднакво разстояние, очевидно водеха към други стаи, подобни на тази, в която ме държаха.

— Това тук какво е, затвор? — не се сдържах аз.

— Всъщност това са килии за молитви и размишления — изобщо не се смути инквизиторът. — Някои от нас прекарват тук в уединение дълги часове, дни, а понякога и седмици.

— Нещо като места за медитация?

— Не съвсем — направи гримаса свещеникът. — При медитация човек е сам със себе си, а при молитва — с Бога. Това са напълно различни понятия.

Е, тъй като не съм правил нито едното от двете, ми беше трудно да разбера за какво точно става дума. А и нямах кой знае какво желание да разбирам. За днес вече имах достатъчно разговори за религията, а все още трябваше да подбера подходящия момент и да задам въпрос за случая с Алина Князева. Вярно, не бях сигурен, че след всичко, което се случи, изобщо ще ми се предостави такъв.

Оказа се, че „килиите“ са доста дълбоко под земята — качвахме се по каменните стълби цели пет минути. А там вече се показаха белите стени на храма, иконите и обичайните храмови помещения, познати ми от детството. Кой не е ходил на екскурзии в християнски църкви и храмове? Между другото, нямах идея каква е разликата между тези две сгради и дали изобщо има такава.

Известно време вървяхме мълчаливо. От време на време по пътя си срещахме монаси и монахини в класически черни раса, всички ме поглеждаха с лек интерес и се покланяха почтително на инквизитора.

— Кхъ, всъщност аз дойдох в църквата и за да се срещна с вас — започнах колебливо аз. — Възникна един проблем по време на работа и си помислих, че вие може да сте се сблъсквали с нещо подобно.

— За какво става въпрос? — без да се обръща към мен, попита инквизиторът. — Не обещавам нищо, но ще се опитам да помогна.

Описах накратко ситуацията на Алина Князева. Как беше пострадала от експлозия, как изпадна в кома и как успях да намеря душата й в утроен вариант.

— А какво каза за тази ситуация твоят учител? — попита отец Павел. — Никога ли не се е сблъсквал с нещо подобно?

— Джеймс заяви, че за медиумите е най-добре да стоят настрана от тези работи — признах аз.

Свещеникът кимна.

— Добра идея.

— Но аз мога да помогна, сигурен съм! Просто не ми достигат малко знания…

— Похвално желание, млади човече — потупа ме по рамото свещеникът. — Но да се ровиш във фините материи на човешките души след толкова кратък период на обучение е малко безразсъдно. Нека да направим така — ще направя запитване до нашата картотека за подобни случаи и ще те свържа с наш специалист от църковната болница. А ти ще ми обещаеш, че няма да предприемаш нищо без участието на този специалист.

— Добре — лекомислено обещах аз.

И защо Князев реагира така за представителите на църквата? Инквизиторът не само обеща да помогне с информация и специалист, но и на практика потули инцидента на гробището. Вярно, за сметка на сериозна глоба за Джеймс, който сега сигурно ще получи инфаркт, но това вече са дреболии.

След като реших най-важния въпрос, аз се отпуснах малко и си спомних за не много комфортното състояние на стомаха си.

— Извинете, а има ли някъде тук тоалетна? — попитах малко смутено.

Свещеникът ме придружи до аскетична, но оборудвана със съвсем модерна санитария стаичка. Останал сам, аз отново почувствах силен спазъм и едва успях да изтичам до умивалника, като най-накрая изпразних стомаха си. Но вместо полусмляна закуска върху бялата емайлирана мивка падна буца гърчещи се черни нишки.

Що за гадост?! Това нещо е било в стомаха ми?!