Алекс Кош
Медиум на повикване (2)

Глава 2

По дяволите! Ако наистина привличам демоните, то и Алина Сергеевна ще е в опасност!

Изскочих от колата и хукнах след Князев.

— Чакайте! Аз трябва възможно най-бързо да се отдалеча оттук!

Бойците, които ме чуха, не успяха да сдържат усмивките си, но, честно казано, изобщо не ми пукаше за реакцията им.

— Напразно се притесняваш — успокояващо отвърна Князев. — Със сигурност нищо няма да ти се случи.

— Работата не е в това — припряно заговорих аз. — Има вероятност демонските портали близо до мен да започнат да се държат необичайно, например нивото им може да нарасне скокообразно. И демоните реагират на мен ненужно агресивно.

— Що за измишльотини? — не издържа един от бойците. — Демоните по принцип са само агресия. Колко по-агресивни могат да станат?

Вече познатите ми тъмни проблясъци се появиха на петдесетина метра от нас и постепенно се усукаха на кълбо, оформяйки портал. Може би това беше моята мнителност, но от мрака на другия свят ме лъхна усещане за ужас и някаква абсолютна злоба към всичко живо. Потръпнах с цяло тяло и това не остана незабелязано — веднага получих още няколко ухилвания от демоноборците.

— Стига с приказките! Всички да заемат позиции! — заповяда Князев на бойците и отново се обърна към мен.

— Какво те кара да мислиш, че някак влияеш на порталите?

— Наскоро минахме със сестра ми покрай един портал. Ученици от Сребърната академия тренираха там и порталът спонтанно скочи на следващото ниво. Една от ученичките дори загуби ръката си заради това.

Мъжът кимна.

— Спомням си, имаше такъв случай преди около три седмици и половина. Но все още не разбирам какво общо имаш ти с това?

— Всички демони, които излязоха от портала, се втурнаха към мен, без да обръщат никакво внимание на хората, които стояха точно на пътя им. Трудно е да се нарече случайност.

Шефът на СБРЗО не мисли дълго.

— Док, вземи момчето и се отдалечете на стотина метра напред по пътя. Да видим накъде ще хукнат демоните.

Боецът само мълчаливо кимна и ме поведе към една от колите. Разбира се, не в тази, в която лежеше Алина Сергеевна. Слабият и висок трийсетинагодишен брюнет с татуировка на врата и небрежни мустачки изчака, докато се кача в колата, настъпи газта и рязко потегли.

— Ще е забавно, ако не лъжеш — каза той с усмивка и натисна спирачките също толкова рязко, спирайки на достатъчно разстояние от колегите си.

— Защо ми е да измислям такава глупост? — съвсем резонно според мен попитах аз.

— Кой ви знае вас, медиумите — сви рамене мъжът. — Но ако казваш истината, ще станеш много популярен.

— Това пък защо? — изненадах се аз.

— Шегуваш ли се? Няма да е необходимо да ловим демони из цялата територия. Много често те изскачат от портала и хукват като луди накъдето им видят очите. А при тях очите са наистина много, така че е доста трудно да се предскаже посоката на движение.

И тук да работя като стръв? А, не, призраците са ми повече от достатъчно.

— А какво ще стане, ако се окажа прав и всички се втурнат към нас? — реших да уточня аз. Все пак ставаше дума за моята безопасност, а много добре разбирах, че ако нещо стане, аз едва ли ще мога да се справя дори и с най-малкия демон.

— Дори това да се случи, момчетата ще се справят. А и самият аз, ако е необходимо, мога да те защитя. Така че споко.

Док отвори вратата и излезе от колата.

— А ти остани вътре — нареди той и аз веднага изпитах усещане за дежа вю. Единственото, което липсваше, беше бинокълът, така че седейки в колата, сега виждах само черното сияние на портала над дърветата и нищо повече. За щастие, преди да излезе, Док пусна радиото и можех да чувам разговорите на хората на Князев, което се оказа учудващо информативно:

— Десет секунди до пълното отваряне на портала.

— Говори Хефе. Капаните са заложени.

— Говори Док. Отдалечихме се на стотина метра, момчето е в колата.

— Порталът се отваря, стабилно трето ниво.

— Точно както се и очакваше — насмешливо каза Док в слушалката, знаейки много добре, че в момента го чувам. — Момчето явно от страх си измисля глупости.

— Нормално, нали видяхте каква страхотия го е завлякла в кладенеца и го е държала там няколко дни? Кой знае какво е правила с него, след подобно нещо всеки ще има проблеми с главата.

— Спрете да дрънкате в ефир! — заповяда Князев. — Говорете само по работа.

Зачудих се дали другите знаят, че ги чувам? Като цяло дори бих се радвал, ако всичко това е само моя болна фантазия и демоните по никакъв начин не реагират на моето присъствие. Освен това интуицията ми подсказваше, че ако скрия енергията на душата, ще стане точно така. Но в името на чистотата на експеримента аз не я скрих, а по-скоро я накарах да свети, сякаш малко слънце се е заселило в гърдите ми. И точно в този момент усетих странна лекота, сякаш най-накрая съм отпуснал мускулите, които държах напрегнати от много дълго време.

Междувременно Док извади от багажника огромна колкото него пушка с масивен триножник и по капака на колата се качи на покрива. Оттам гледката към портала сигурно е много по-добра, отколкото през прозореца. Исках да изляза и да се присъединя към него, но много добре разбирах, че съм все същия боец, какъвто бях и когато за първи път срещнах Джеймс Харнет. Тогава той описа заплахата от мен по десетобалната скала като минус едно, такъв си оставах и сега за демоните. А и последния път това, че послушно седях в колата, наистина ми спаси живота, когато демонът се вряза във вратата. Така че определено нямаше да играя непослушната блондинка от филмите на ужасите.

— Започваме!

В далечината се раздадоха изстрели и експлозии. По радиото бойците разменяха кратки фрази, които донякъде ми подсказваха как протича битката. Но това не продължи дълго.

— Порталът се разширява! Сега ще скочи до четвърто ниво! Рони, махни се, не можеш да го затвориш в момента на прехода!

— Сякаш не знам.

— Изключваме електрониката!

Миг по-късно стържене прониза ушите ми, все едно прокарваш тебешир по стъкло, и колата угасна. Същото се беше случило и със спортната кола на Ника, когато гледахме тренировката на учениците от Сребърната академия — нещо като електромагнитен импулс, който изважда от строя цялата електроника.

Вече си мислех, че това е краят на радиото, но колата веднага запали и чух виковете на бойците на СБРЗО:

— Резервните източници са включени, порталът премина на четвърто ниво. Втора кола, веднага отидете на помощ на Док! Док, посрещай гости, всички се втурнаха към теб. Шест „ротана“ и два „чакала“. А ние ще се заемем с гостите от четвърто ниво.

— Виждам ги.

Колата леко се разклати и грохотът на изстрела проби през шумоизолацията на купето. Не знам какъв калибър беше пушката на Док, но според мен с такава не само може да убие слон, но и да го пробие, оставяйки дупка в него с диаметър половин метър.

И защо в колата няма люк? И да се стреля щеше да е значително по-удобно, и аз щях да гледам навън и да се оглеждам, оставайки в относителна безопасност. А с техните технологии можеше и стъклен купол с добра защита да направят. Какъв е проблемът?

Във всеки случай, ако всички демони наистина тичаха към нас, то колата и един боец с пушка определено няма да ме спасят. Което означава, че ще трябва сам да направя нещо. Въобще ситуацията се получаваше доста глупава, както Князев ми напомни, вече бяха минали три седмици и половина от предишната ми среща с демоните, и уж би трябвало да съм научил нещо, но пак седя в кола и с абсолютно нищо не мога да им се противопоставя. Обитателите на Лимба вероятно дори няма да забележат моите гофу, руните не са предназначени за подобни същества. Както обикновено, не ми дадоха огнестрелно оръжие, дори стрелички не се бях сетил да взема със себе си, макар че те определено няма да помогнат срещу демони.

Не, майната им на такива експерименти!

Първо отново скрих душевната си енергия, надявайки се, че демоните веднага ще загубят интерес към мен. След това седнах зад волана. За щастие Док беше оставил ключовете на таблото. Отворих страничния прозорец и извиках:

— Може ли да се махнем от тук?

— Карай по права линия много плавно, с двайсет километра в час, за да мога да стрелям! — извика мъжът в отговор и гласът му като ехо се чу по радиото. После той отново стреля, от което ушите ми моментално заглъхнаха. — … два… моли се… бутон…

Заради звъна в ушите така и не разбрах какво ми извика, макар да се досещах, че информацията е много важна. В огледалото за обратно виждане видях демони от вече познат ми вид да изскачат от гората — високи маймуноподобни същества с огромна уста, заемаща една трета от цялото тяло, и разпръснати произволно по цялата повърхност на лапите, краката, корема и гърба очи и усти с по-малък размер. Абсолютно тромави, неестествени и от това особено отвратителни същества.

— Бутона! — отново изкрещя Док, но аз бях пропуснал първата част от изречението и повторението на последната дума изобщо не ми помогна. А и на таблото имаше достатъчно бутони, не като в самолет, разбира се, но значително повече, отколкото в колите, с които бях свикнал.

— Док, ще трябва сами да се справите — съобщи „радостната“ новина радиостанцията и сега я чух ясно. — Твърде много са, трябва да държим портала. Втори, върни се при портала и открий огън по гората.

В далечината прогърмяха изстрели и още по-мощни експлозии — изглежда демоноборците включиха и тежка артилерия. В същото време Док продължи да стреля и аз нямах друг избор, освен внимателно да карам колата надолу по пътя, осигурявайки му малко повече време за стрелба по демоните, които изскачаха от гората. А те изскачаха един след друг и нямаше признаци скриването на моята душевна енергия да ги е объркало по някакъв начин. Всички демони целенасочено се затичаха към нас или по-скоро към мен. Може да е бил просто страхът ми, но усещах върху себе си вниманието, яростта и желанието им да ме разкъсат.

Както лесно се досетих, демоноборците наричаха „ротани“ огромните същества с многото усти по цялото тяло, в момента три такива тичаха след нас. А „чакал“ се оказа нещо смътно познато, външно приличащо на прокажена хрътка, сякаш принадлежаха към един и същи вид същества. И доколкото знаех, моите гофу „Духовен удар“, от които имах в наличност, бяха много ефективни срещу нея. Тоест имаше вероятност те да наранят и демоните!

Док стреля отново и продупчи поредния ротан. Изглежда презареждането на пушката не беше автоматично, тъй като до следващия изстрел минаха десет секунди, през които демоните на практика ни настигнаха. За съжаление, аз също не можех да карам прекалено бързо, опасявайки се да не съборя Док от покрива, така че чакалът, движещ се по-бързо от тромавите ротани, успя да скочи върху покрива при демонобореца. Като не измислих нищо по-добро, аз рязко натиснах спирачките и видях как демонът прелетя покрай предното стъкло и заби остри нокти в капака, оставяйки тънки бразди по него.

Без да се колебая, веднага залепих няколко гофу с „Духовен удар“ на предното стъкло, максимално ги подхраних с енергия и ги пуснах право в муцуната на демона.

И защо изобщо реших, че гофу са безполезни срещу демони? Предното стъкло се пръсна от удара, както и главата на чакала, като мигновено ме опръска с кръв и вътрешности. Без да знам дали Док е още жив или не, аз отново натиснах газта, опитвайки да се измъкна от приближаващите ротани, но в този момент от покрива се чу нов изстрел. За съжаление, от рязкото тръгване и попадналото под колелата тяло на чакала Док пропусна, но поне се уверих, че е жив.

Най-близкият до нас ротан ни настигна и с цялата си маса се вряза в задницата ни, проби с лапите си задното стъкло и дръпна цялата кола към себе си. Двигателят изрева, но колелата безпомощно забуксуваха в земята, а ние останахме на място. Док дори в тази ситуация успя да стреля още веднъж, поваляйки втория ротан, но ние все още си оставахме блокирани.

Тъкмо се канех да използвам още един, последния, „Духовен удар“, когато Док скочи право върху главата на демона. Блесналите в ръцете му къси остриета се покриха с пламъци и се забиха във врата на демона. Веднага замириса на изгоряло месо и се раздаде писък от десетки усти, а аз по някаква причина внезапно си спомних тайнствения Месар, при когото се канеше да ме изпрати „баща ми“. Нима този мистериозен боец, живял дълго време в измерението Лимба, наистина е ял цялата тази мерзост? Или все пак съществуват някакви видове демони, изглеждащи малко по-апетитно? Като леко видоизменени животни, например.

Междувременно Док работеше с остриетата си като месомелачка, а аз не можех да реша дали да остана в колата или да се опитам да избягам на собствените си крака? Защото, съдейки по състоянието на задния мост, вече едва ли ще успея да подкарам колата.

Откъде се появи вторият чакал така и не разбрах. Той скочи на капака и щракна с уста, канейки се да ме измъкне от колата, но аз като по чудо успях да се плъзна надолу и да пропълзя между седалките в задната част на колата. Чакалът започна да дращи с лапи, промъквайки тяло през назъбените остатъци от предното стъкло, в опит да ме достигне. Стъклото и желязото оставиха множество порязвания по кожата му, но това изобщо не го притесни.

Легнал на пода, аз извадих последния „Духовен удар“ и влях в него толкова енергия, колкото успях до момента, когато лапата на чакала мина на няколко сантиметра от краката ми. Светкавицата удари демона, но с някакво невероятно движение той се отклони настрани и тя отнесе само дясната страна на главата и торса му, заедно с предната лапа. Изглежда, че всичко е наред, справих се с чакала, но като стесних тялото му, аз само го улесних да проникне във вътрешността на бронираната кола. Наложи се буквално да се изтъркалям през страничната врата, заключвайки я зад себе си, но премеждията ми не свършиха дотук — отвън буквално се сблъсках нос в нос с трети чакал.

„Това беше — съвсем отчетливо осъзнах аз. — Дотук бях.“

Но преди чакалът да ми отхапе главата, върху него скочи пъргава сива сянка. Двете същества се вкопчиха едно в друго в битка, в която не можеше да се различи нищо, освен мяркащи се за миг лапи, нокти и зъби. Но скоро Мъгливата котка, а това беше именно тя, изръмжа победоносно и разкъса гърлото на демона чак до гръбнака.

Осакатеният чакал, който пълзеше след мен, се беше заклещил вътре в бронираната кола и правеше безуспешни опити да излезе през заключената врата, унищожавайки остатъците от оборудването и интериора, а аз, притиснал гръб към бронираната кола, се огледах предпазливо, но изглежда повече нападатели нямаше.

Док се появи иззад колата с готови остриета и веднага се втурна към Мъгливата котка, която седеше на тревата и ближеше козината си, но аз спрях демонобореца с вик:

— Стой!

От изненада мъжът наистина забави крачка.

— Котката е с мен — обясних смутено. — Тя ме защитава.

Мъгливата котка спря за миг почистването си и погледна пренебрежително мъжа, сякаш казваше, че за нея човекът с неговите стоманени играчки не е никакъв противник.

— Разбрах, не съм глупак — Док вдигна ръце в успокояващ жест. — Аз всъщност съм котка по душа и не бих наранил такава красота.

След като хвърли бърз поглед на останките на убития от котката чакал, мъжът отвори задната врата на колата и с няколко движения на острието довърши чакала, заседнал вътре.

— Справи се чудесно — похвали ме той. — Значи два чакала на твоята сметка?

— Един и половина — нервно се пошегувах аз.

Док вдигна палец в моята посока и заговори в оцелялата по чудо слушалка:

— Говори Док. Всички демони са унищожени, при вас как е?

За съжаление сега не можех да чуя разговора и не разбрах какво точно му отговориха.

— Колата е унищожена — продължи той да докладва след кратка пауза. — Към нас се присъедини любимецът на медиума… сам ще видиш.

— Е, как е там? — попитах, изчаквайки няколко минути, докато Док слушаше нещо в слушалките.

— Порталът е затворен, все още довършват демоните — отговори мъжът. — До един момент всички наистина се втурнали към нас, но след това малко се объркали, сякаш са те изгубили от поглед.

— Логично. Скрих присъствието си, когато разбрах, че може да не успеем да се справим — обясних аз.

Док подсвирна.

— Значи можеш и да управляваш този процес?

— Както се изясни, мога — потвърдих аз.

— Е, тогава бъди готов да започнат да те вербуват за СБРЗО — потупа ме по рамото Док. — Имаш изключително полезна способност, а ако порталът не скачаше спонтанно на следващото ниво, щеше да е просто перфектна.

Аз свих рамене.

— Съжалявам. Не е нарочно.

— Съмнявам се, че това явление е свързано с теб — насмешливо каза Док. — Едно е да си апетитна хапка за демоните, а съвсем друго — да влияеш на междупространствен портал. Но с това вече ще се занимават специално обучени хора.

Прозвуча леко заплашително, честно казано. А аз не правя нищо лошо, нали? По-точно, технически не правя абсолютно нищо, то само се случва около мен.

Докато разговаряхме, Мъгливата котка изчезна. Просто така, в един момент седеше и си ближеше козината, а в следващия я нямаше.

— Ама какъв пъргав домашен любимец си имаш — отбеляза Док.

— И много непредсказуем — съгласих се аз, надявайки се котката да не е толкова умна, че да разбере думите на мъжа и да се обиди на „домашния любимец“. Или че просто не е много обидчива.

Огледах се, неволно задържайки поглед върху телата на демоните.

— А кой ще изчисти всичко това?

— Ние сами ще изтеглим колата — сви рамене Док.

— За колата ясно, а демоните?

Мъжът ме погледна с неразбиращ поглед.

— Какво за тях?

— Кой ще махне телата? — леко раздразнено уточних аз.

— Те сами ще изчезнат след половин час. След смъртта в нашия свят телата на демоните се разтварят, ако не бъдат поставени в специален разтвор. Всеки го знае.

Е, явно аз не съм всеки. Очевидно това беше един от онези случаи, когато общоизвестен факт е толкова добре известен на всички, че дори никъде не се споменава. Затова пък получих косвено обяснение защо моите гофу подействаха толкова добре върху демоните: ако телата на демоните изчезват, то те частично се състоят от някакъв вид енергия, което от своя страна означава, че са податливи не само към физически, а и към духовни въздействия. Странно е само, че Джеймс никога не го е споменавал, а и отношението на демоноборците към медиумите беше доста пренебрежително.

По времето, когато останалите бронирани коли на СБРЗО дойдоха при нас, телата на демоните наистина се бяха разтворили частично. Князев и няколко бойци огледаха пострадалата кола от всички страни, като с лекота възстановиха хода на събитията.

— Значи един чакал на твоята сметка? — попита ме Князев.

— Бих казал всичките три, тъй като лично аз само отървах един от мъките му — намеси се Док, докато нежно поглаждаше огромната пушка с цев с диаметър около пет сантиметра.

Всички бойци се засмяха, сякаш това е страхотна шега, а на въпросителния ми поглед Док обясни:

— О, хайде, ти и това ли не знаеш? Те не изпитват болка.

— Изобщо? — попитах учудено аз.

— А защо са им изобщо на демоните нервни окончания, които само ще предават болката към мозъка? — отговори на въпроса с въпрос един от бойците, изглеждащ по-напрегнат от останалите. Мършав, с очила и със стар белег през цялата буза, което беше доста странно при възможностите на местната медицина. — За човек това е защитна функция, която предупреждава тялото за наранявания. А демоните са създадени да убиват и унищожават всичко живо. На такова същество болката само ще пречи.

— Създадени от кого? — хванах се аз за най-безполезния в тази ситуация въпрос.

— Е, не знам. От боговете, от природата, от генетични експерименти — рязко отговори боецът. — Никой не знае откъде се е появило човечеството, а ти искаш да носим отговорност и за демоните ли?

— Просто попитах — отговорих, опитвайки се да прикрия възмущението и недоволството си.

— Ей, Грег, да не си посмял да обиждаш моя боен другар — прекъсна го Док и ме потупа по рамото. — Днес той уби първия си демон!

— А ние едва не загинахме заради скока на нивото на портала — раздразнено отвърна Грег.

— Аз ви предупредих — напомних аз.

— С този инцидент ще се занимаваме по-късно — намеси се Князев. — Мисля следващия път да поканим специалисти, които да изследват това явление. Записах демоните на твоята сметка, ще си получиш наградата като един от временните бойци на СБРЗО.

— Награда?! — веднага ми стана интересно.

Да, може да си помислиш, че ме е ухапал Джеймс Харнет, но темата за парите наистина беше актуална. Ако искам да получа поне малко свобода, ще ми трябват много, много пари!

— Ами да, по десет хиляди за всеки — потвърди Князев.

Какво?! По дяволите призраците, сега ще правя пари от демони!

— Да не забравяме защо дойдохме тук — напомни Князев. — Кажи ми как ще търсиш душата на Алина? Или трябва да извадим Алина от бронираната кола, така че душата сама да се върне в тялото?

— Да не бързаме, първо ще се опитам сам да я потърся.

Трябваше да се уверя, че душата не се е превърнала в полтъргайст или нещо още по-страшно. В този откачен свят можеше да се случи всичко и исках да бъда поне малко подготвен за това.

Но как щях да търся душата? Честно казано, надявах се тя сама да дойде при мен. Може би времето, което отделих за примамването на демоните, просто не беше достатъчно и си струваше да се поразходя около мястото на взривяването на колата на Алина Князева, за да привлека вниманието на призрака.

— Ще отнеме известно време — предупредих аз.

За да не стоя като глупак по средата на пътя пред бойците на СБРЗО, реших да разпръсна по периметъра около себе си гофу, които да правят призраците видими за обикновените хора. Нека сами видят какво може да излезе от „нищото“! След това разширих въздействието на енергията на душата до максимум, така че призракът непременно да ме забележи, и зачаках. Междувременно демоноборците се заеха да закачат пострадалата кола към една от здравите. Между другото, по всички се виждаха следи от битката, но никой не беше получил сериозни наранявания.

И ето, след около двадесет минути, когато бойците вече бяха започнали да гледат накриво към мен, на пътя се появи призракът на слаба жена с кестенява коса, събрана в стегната опашка. Добре познатият ми бежов костюм беше леко скъсан, сякаш взривът я е засегнал.

„Чудесно — зарадвах се аз. — Остава да заведа призрака при тялото и всичко ще приключи! Е, поне се надявам.“

— Алина! — възкликна Князев и се втурна към призрака, но на половината път рязко спря. Защото от другата страна на пътя се появи още един призрак, точно копие на първия. А след това и трети.

И трите призрака на жената застинаха, гледаха точно в мен и по никакъв начин не реагираха на Князев.

„Така, и кой от тях трябва да заведа при тялото?“