Алекс Кош
Медиум на повикване (10)

Глава 10

— Къде? — попитах аз и се заоглеждах.

— Портата — лаконично отвърна свещеникът.

Високите стоманени порти по принцип си бяха широко отворени, но сега се взирах в тях в очакване да се появи нещо необичайно. По правилата на драматургията това трябваше да се случи веднага след думите на моя събеседник, но явно вселената имаше лек бъг, който позволи на църковните служители да се подготвят за заплахата. Хората без раса бързо освободиха площада, като го направиха без суетене и страх, по-скоро като нещо рутинно. Част от свещениците също се махнаха, оставяйки около тридесет от най-едрите на вид свои представители. Те се наредиха от двете страни на входа в мълчаливо очакване, като само от време на време правеха кръстен знак и мълвяха под нос молитви.

— И какво чакаме? — не можах да се сдържа от въпроса аз пет минути по-късно.

— Обладан — тежко каза отец Павел.

— От кого или от какво?

— От демон, разбира се. Всички събрани тук хора ще извършат обред по екзорсизъм.

— Екзорсизъм?

Да кажа, че бях изненадан, беше все едно нищо да не кажа.

— Но как онези огромни неща от порталите могат да се вселят в хора⁈ Никога дори не съм чувал за такова нещо.

Разбира се, аз бях съвсем отскоро в този свят, но успях осезаемо да се докосна до мистичната му част, и за обладаване не бях чувал нищо. Дори Ника, когато я попитах за това, не можа да отговори нищо разбираемо.

— Ако говориш за онези същества от Лимба, то те не са истински демони. Да, хората ги наричат така, но в действителност това са просто обитатели на един много жесток и зъл свят, който се опитва да погълне нашия. Нищо специално.

Да бе, абсолютно нищо. Просто огромни същества с много усти по цялото тяло, създаващи портали към нашия свят и поглъщащи всичко по пътя си. Обичаен петък.

— А какви са тогава истинските демони? — обречено попитах аз, осъзнавайки, че сега ще науча нещо ново и то никак няма да ми хареса.

— Те, за разлика от съществата от Лимба, не могат да намерят пътя си към нашия свят сами. Тях ги призовават хора с помощта на тъмни ритуали, плащайки със собствената си, а понякога и с чужди души за различни услуги.

Какво пък, и такова бях виждал във филмите, но все още не разбирах защо е нужна такава тълпа свещеници?

— А един свещеник не е ли достатъчен?

— Един? Само ако този свещеник е самоубиец. Сега например ще участват всички дежурни свещеници и далеч не е сигурно, че обредът ще премине лесно.

— Добре, това е разбираемо — съгласих се аз. — Но защо за първи път чувам за това? Джеймс Харнет не ми е споменавал за нищо подобно. Или той не знае?

— Разбира се, че медиумите знаят за демоните — намръщи се свещеникът. — Но те имат ясни инструкции да не говорят за тези същества и да не поемат такива случаи. Само слугите на Господ могат успешно да устоят на покваряващото им влияние.

— Но аз дори в мрежата не съм виждал да се споменава за тях!

— Църквата внимателно филтрира всяка информация за демоните. И така има достатъчно глупаци, които изравят отнякъде тъмни ритуали и продават собствените си души. Само това остава, всичко да стане обществено достояние.

Честно казано, съвсем се обърках. Но нямах време да обмисля всичко, тъй като през портата премина бронирана бяла кола, съвсем смътно наподобяваща линейка. Само че вместо самотен червен кръст върху корпуса й имаше емблема на кинжал, пронизващ змия, а цялото пространство около нея беше покрито с фини златни и полупрозрачни руни. Някъде от дълбините на паметта ми изплува спомен, че този символ принадлежи на инквизицията, така че колата спокойно можеше да се счита за „спешна инквизиторска помощ“.

След като зави така, че задните врати да гледат към главната зала, колата спря и няколко свещеника веднага се втурнаха към вратите. Те бързо свалиха платформата и избутаха от колата нещо, което приличаше на огромна болнична носилка. Само дето обикновените носилки предполагаха, че пациентът лежи върху тях в поза „войник“, а на тази човекът беше разперен с широко разтворени ръце и крака, фиксирани със солидни стоманени окови. А и самата носилка не беше изделие с тънък метален лист, а с дебела стоманена плоча, покрита с множество руни също като колата. Лицето на обладания беше скрито от солидна стоманена маска без очи, нос и уста, но по физиката му беше лесно да се разпознае едър и мускулест мъж.

— Мислех, че демоните предпочитат да се вселяват в тийнейджърки — изтърсих аз, когато известният филм „Екзорсистът“ изплува в паметта ми.

— Момичета? Защо?! — шокирано попита отец Павел. — Слаби тела, чисти души. Демонът просто няма къде да се обърне. Хайде да се приближим.

— А може ли? — подозрително попитах аз.

— Докато няма възможност да контактува с хора, няма причина да се притесняваме от него — успокои ме отец Павел.

Когато приближих до стоманената плоча, която се движеше на колелца като нормална носилка, успях да видя по-добре обладания. Да, едър, но очевидно съвсем обикновен мъж в широк костюм, единствено въздухът, когато се приближих до него, сякаш стана по-гъст и по-тежък и като че ли дори замириса на сяра. Но последното най-вероятно беше само моята болна фантазия.

— А защо контактите с него са толкова опасни? — попитах аз, за да откъсна малко ума си от неприятното усещане.

— Демоните идват в този свят, за да покварят и след това да погълнат душите на хората. Както казах, чистите светли души за тях са като отрова, затова демоните предпочитат грешниците. Те са готови да изпълняват желанията на хората, стига това да доведе до почерняне на душата им, а след това я вземат като заплащане.

— Но тогава душите на свещениците би трябвало да са добре защитени от неговото влияние — отбелязах аз.

— Идеални хора няма, всеки си има някаква тъмна страна. Ако се даде шанс на демона, той ще намери вратичка и ще накара човека да прави това, което иска. Нищо не му струва да повлияе на свещениците, те също са хора, а не безгрешни ангели.

Да, като че ли разбрах общата концепция, но защо обладаният беше толкова здраво фиксиран все още си оставаше загадка.

— Брат Павел — поздрави го солиден брадат мъж, също облечен в бяло, но с огромен златен медальон на врата. Може би беше някакъв религиозен знак, но не бях толкова добре запознат с църковните въпроси. — Искате ли да участвате?

— Само ще наблюдавам, владико — поклати глава отец Павел. — Още не съм се възстановил напълно от последния инцидент с един от синовете на Велиал.

— Разбирам — свещеникът, незнайно защо наречен „владика“, кимна в знак на съгласие, присви очи към мен, но не зададе повече въпроси.

Носилката с обладания стигна до входа на главната зала. Вратите се отвориха и цялата процесия от свещеници, продължавайки да чете молитви, влезе вътре. А там вече ги чакаха няколко намръщени свещенослужители с висящи зад гърбовете им призраци-мъченици, един от които вече бях виждал с отец Павел.

— И ние ли ще отидем там? — уточних аз. Наистина исках да задам пряк въпрос за призраците, но в дадения момент това не беше толкова важно, колкото самият процес на екзорсизъм. Но наум си отбелязах по-късно да попитам за тези страдалци.

— Разбира се. Ще ти бъде полезно да видиш колко по-опасни са демоните от всички призраци, с които се сблъскват медиумите.

Страхотно, само че последния път, когато Ника реши да ми покаже фалшивите демони от измерението Лимба, това не свърши много добре.

— Наистина? — попитах аз, като за всеки случай напипах в джоба си няколко гофу. Учудващо, че свещениците дори не ми ги конфискуваха. — Може би не си струва?

— Да не се страхуваш? — искрено се учуди свещеникът.

— Рационално се притеснявам — отговорих уклончиво.

— Не се притеснявай, за нас това е рутина. Освен това самият владика участва в процеса. Да вървим.

Не намерих достойна причина да откажа, така че трябваше да последвам отец Павел. Вътре се настанихме близо до вратите, за да не пречим, но дори оттук всички действия на свещениците се виждаха перфектно. Носилката беше поставена до олтара, навсякъде около нея запалиха свещи, после провесиха протрито дълго въже и поставиха някакви златни артефакти, подобни на купи. Отец Павел тихо обясни, че в купите има светена вода, а въжето е някакъв древен свещен артефакт, който позволява да се увие демона, когато излезе навън. Но първо трябвало да се разбере името на покровителя на демона, за да се разбере от кого точно е обладан този човек. И в зависимост от наученото ще бъдат подбрани подходящи молитви и ритуали, за да го измъкнат от бедния човек. Като цяло механизмът беше подобен на това, което правят медиумите, когато хванат призрак, само че тук вместо руни използваха различни молитви.

— А как ще разберете името му? Ще измъчвате демона със светена вода? — предположих аз. — Или ще му въздействате с онези нещастници със зашитите усти и омотани с бодлива тел очи?

— Какво говориш! — възмути се отец Павел. — Това са грешници и изобщо не са тук за това. Ние трябва да дадем възможност на демона да се докосне до един от свещениците и от виденията, които изпраща, ще можем да разберем в какво се е специализирал.

— Грешници?

— Души, които доброволно са се предали на демоните. Нали знаеш, че външния вид на призраците зависи от самите тях? Обикновено той е свързан с последните спомени преди смъртта. А тези нещастници изглеждат и се чувстват така след въздействието на демони.

Брр, каква каша.

— А защо просто не ги упокоите?

— Тези души вече принадлежат на демоните и ще отидат право в Ада. Тяхното чистилище е тук, на земята, така че да имат някакъв минимален шанс да заслужат прошка — отец Павел посочи към олтара. — Гледай, сега един от свещениците, след молитва за пречистване и подготовка, ще докосне обладания.

Свещеник на около четиридесет години, слаб като вейка, с аскетично тънки черти на лицето, се приближи до носилката и докосна ръката на обладания. Почти мигновено от очите му потекоха кървави сълзи и мъжът се свлече в ръцете на колегите си, които го спасиха от падане.

— Това е дете на Абадон! — изхриптя свещеникът.

— Не е толкова лошо, колкото би могло да бъде — коментира отец Павел. — Един от демоните на разрушението. Той принуждава хората да освободят животинското си начало, унищожавайки всичко и всички около себе си.

Горкият човек, който едва докосна обладания, беше изнесен, а свещениците делово започнаха да рисуват допълнителни руни с позлатена боя директно върху плочата. А аз гледах действията им и си мислех, че ако едно докосване до обладан е толкова опасно, как тогава демоните още не са унищожили цялото човечество? Едно такова „дете на Абадон“ може да мине по улицата и незабелязано да зарази с агресия стотици хора. А ако се вземе предвид, че очите и устата му бяха закрити, то много вероятно е демонът да може да въздейства и само с поглед, и тогава заразените ще бъдат хиляди.

Разбира се, адресирах въпроса си към свещеника.

— Техните сили също не са безкрайни — поклати глава той. — Тъмната душа може лесно да бъде насочена към злото, но това отнема време. Сега, осъзнавайки, че скоро ще бъде унищожен, демонът е готов на всичко и ще изразходва цялата си сила.

Ясно е, че нищо не е ясно. По-точно, все пак разбрах нещо, но това явно не е достатъчно.

— Унищожен, а не изпратен обратно в ада? — уточних аз, като отново си спомних филми от моя свят.

— Защо да го изпращаме обратно? — изненада се отец Павел. — За да се върне и отново да обладае някого? А, не.

— Ами прошката?

— Прошката е за Божиите чеда, не и за тези създания — изобщо не се смути свещеникът.

Междувременно нужните руни бяха нарисувани и свещениците пристъпиха към четене на поредната порция молитви.

— Сега ще видиш как изглежда истинското зло, с което се борим — леко тържествено обяви отец Павел.

Раздаде се яростен рев и от тялото на обладания се появи главата на този, когото свещеникът нарече „детето на Абадон“. И това действително беше истински демон, нямащ нищо общо с онези същества, които изпълзяха от Лимба. Чудовищно страшно червенокожо същество, уродливо, но в същото време с малко непонятна извратена красота. Вероятно беше това, което остава в тях от падналите ангели, живели някога на небето.

Вратът на демона веднага беше хванат с примка от светещото бяло въже, предварително подготвено от свещениците, и те започнаха да издърпват съществото от тялото на обладания. И ето че туловището на демона се оказа не толкова величествено, колкото муцуната — късо, сбръчкано, усукано и някак ъгловато. На фона на нормално голямата глава изглеждаше някак карикатурно и неестествено.

— И това е демон на разрушението?

— Той сега е отслабен — напомни свещеникът. — В пълна сила това може да бъде двуметрово същество, способно да разкъсва хората на парчета с едно движение на лапата си.

Тогава още повече не разбирах защо тези същества все още не са унищожили цялото човечество. И най-важното, как свещениците изобщо бяха успели да заловят обладания, ако в него стои толкова силен демон?

Сгърченият демон беше изцяло измъкнат от тялото на обладания и тук вече на ход бяха призраците със зашити уста и очи. Те се нахвърлиха на демона с невероятна ярост и започнаха буквално да го разкъсват. След това остатъците от демона, приличащи по-скоро на разкъсани парцали, отколкото на кървава плът, бяха залети със светена вода от чашите, при което бързо се изпариха. Между другото, по някакъв начин плътта на демона и процесът на изчезването й приличаха на изплютите от мен останки от Ангела на смъртта. Което като цяло беше логично, нали те с демоните бяха същества от сходен разред.

— Освободете нещастника — заповяда свещеникът с огромния медальон на врата. — Трябва да му окажем първа помощ.

— Той е още жив? — изненадах се аз.

— Разбира се, душата на този човек е сериозно пострадала, но той все още има шанс да оцелее — кимна отец Павел. — Дори този, който е продал душата си на демон, има право на изкупление.

— Като тях? — посочих призраците, които бяха разкъсали детето на Абадон като парцал.

— Те са грешници, които са умрели, без да получат прошка — поклати глава свещеникът. — А този човек все още има малък шанс да се покае и да изкупи вината си.

Отключиха оковите и внимателно надигнаха мъжа, за да му дадат да отпие светена вода от златна чаша. Напълно одобрявам. Както се казва, доверявай се, но проверявай. Но още щом ръцете на мъжа се освободиха от оковите, те веднага се превърнаха в змиевидни израстъци и пронизаха двамата свещеници, които бяха най-близо.

— Втори демон! — веднага извика някой.

— Двойно обладаване — изсъска отец Павел. — Трябва да го спрем!

Призраците на грешниците, подчинявайки се на заповедите на свързаните с тях свещеници, се втурнаха към човека, чието тяло започна да се видоизменя. Но нямаха време — след ръцете и останалата част от тялото на обладания се превърна в змии и те светкавично се нахвърлиха на всички около тях. Десетките същества създадоха истинска паника сред свещениците.

— Рутина, как не — измърморих аз, наблюдавайки как отец Павел хваща кръста на врата си и започва да мърмори молитва.

Ама че оръжие, помислих си аз, макар че с Ангела на смъртта някак си бяха успели да се справят само със свети думи.

Змиите пъргаво скачаха към свещениците, опитвайки се да ги ухапят по вратовете, ръцете и краката. Но мъжете в бели одежди показаха неочаквана сръчност и улавяха съществата още във въздуха, като веднага ги потапяха в чашите със светена вода. Някой, също като отец Павел, се опитваше да чете молитви под прикритието на останалите и скоро върху създанията се посипаха светлинни удари.

Отец Павел също завърши молитвата и от него към олтара премина цяла вълна златна искряща светлина, която значително забави създанията. Но най-сериозен се оказа ударът на владиката с огромния медальон на врата: от мощния му баритон, произнесъл дълга фраза на латински, всички змии замръзнаха, неспособни да помръднат, обгърнати от златно сияние, и другите свещеници веднага се възползваха, унищожавайки създанията едно по едно.

Десет секунди по-късно почти всички змии бяха превърнати в пепел. И само последната змия бързо запълзя към изхода и, разбира се, отец Павел и аз се оказахме на пътя й. Но след молитвата отецът изглеждаше така, сякаш всеки момент ще припадне и очевидно нямаше да реагира, така че трябваше да действам аз. Светкавично извадих вече подготвеното защитно гофу и го активирах, хвърляйки го на пода пред мен.

„А дали гофу за призраци ще действа срещу демони?“ — със закъснение се мярна в главата ми.

Но змията вече скачаше върху мен, без дори да забележи защитната бариера. По някакво чудо успях да хвана съществото с две ръце, преди да стигне до врата ми.

Челото ми веднага беше пронизано от болка, а в главата ми прозвуча подкупващ глас:

— Пусни ме в душата ти. Пусни ме и ще изпълня всичките ти желания. Ще убия Ездача. Ще убия Доктора. Ще спася Лора. Ще те върна у дома в твоя свят.

Времето сякаш се забави и аз можех много ясно да огледам така наречената змия. Всъщност от обикновеното влечуго демонът имаше само формата на тялото и люспите, главата му по-скоро приличаше на пришълеца от класическия филм със същото име, само че онзи беше съвсем сляп, докато демонът все пак имаше едно око в центъра на главата.

„Златна рибке, ти ли си? — помислих си и неволно се усмихнах. — Демоните определено трябва да поработят върху имиджа си, кой би се съгласил да пусне такава твар в себе си дори и за да му изпълнят всички желания?“

Но какво да правя с демона определено не знаех. Как да го унищожа? Молитви не знам, а и те едва ли щяха да работят, все пак не бях особено вярващ. Междувременно демонът, без да чака разрешение, започна да изтегля душевна енергия през ръката ми. Но тук вече бях човек знаещ и с лекота уплътних душата си, не позволявайки на съществото да си прави безплатна закуска. Може би дори бих могъл самият аз да се опитам да погълна душата на демона, както направих с Ангела на смъртта, но именно опитът с Жътваря ме отказа да го направя сега. Кой знае какви ще са последствията от поглъщането на енергията на демонска душа?

Неспособен да измисля нещо по-добро, аз се опитах да стисна силно пръсти, за да удуша змията. Еднооката, да. Идеята беше колкото безполезна, толкова и идиотска.

— Exorcizamus te, omnis immundus spiritus!

Гласът на свещеника прозвуча съвсем близо до мен и моментално превърна демона в пепел.

Изтръсках гнусливо ръце и се обърнах към отец Павел.

— Благодаря.

— Добре ли си? — притеснено попита свещеникът. — Дори кратък контакт с демон може сериозно да навреди на душата.

— Той се опита, но не успя — отговорих аз уверено. — А що за демон беше това?

— Дете на Питон, демона на измамата — отговори отец Павел, облягайки се уморено на стената. — Беше се скрил зад същността на демон на разрушението и не можахме да го почувстваме.

— Очевидно затова той е демон на измамата — съгласих се аз. — И колко често ви се случва нещо подобно?

— Това е изключителен случай — увери ме свещеникът.

Аз отново огледах олтарната зала. Четирима свещеници бяха загинали, още няколко бяха сериозно пострадали. Заедно с тези, които не толкова отдавна бяха убити от Доктора, това бяха вече десет смъртни случая. Разбира се, това може и да е изключителен случай, но мисля, че застрахователните компании трябва сериозно да се замислят за включване и на църковните служители в черния списък. Защо само медиумите да изпъкват?

Якият старец с огромния медальон на врата приближи до нас, хвана ме за брадичката и внимателно ме погледна в очите.

— Леле, хвана демона с голи ръце и остана чист. Как успя?

Много ми се искаше да отговоря нещо рязко и най-важното, да отблъсна ръката, с която така нагло ме хвана, но по някакво чудо се сдържах. Явно е важна клечка, щом отец Павел при разговор с него скланя глава и се държи сервилно.

Но преди да успея да измисля подходящ отговор, към нас притича един от свещениците, участващи в екзорсизма.

— Владико, една от змиите успя да избяга! — нервно изстреля той. — Вероятно се е пъхнала във вентилацията.

— О, не — уморено въздъхна владиката, мигом забравяйки за мен.

И съдейки по изражението на лицето на стареца, тук нямаше и намек за рутина.